Философия на българската икономика през ХХ век
Колкото и условно да е определението ми за новата монография на Румен Аврамов, то като че ли най-точно характеризира същността й, както и нагласата, необходима за истинското й ценностно възприемане. Защото авторът й не е просто стопански историк. Защото книгата не е просто разказ, изследване и предаване на българското стопанско минало през века, с който току-що се разделихме. Тя не е и плод на изкушение от двата юбилея (отминалия ХХ век и 120-годишнината на изпълнителната власт в България), дали повод за написването на студиите в нея. Липсват традиционните за такива случаи хвалебствия, славословия и тържественост. Липсва импозантност. Липсва даже типичното респектиращо и отблъскващо непрофесионалиста обилие от статистически данни. Вместо това усещаме откровено вглеждане в досега удобно банализирани факти от собственото ни минало, в известна степен дори настояще и бъдеще. Философското търсене в българската стопанска история впрочем без преувеличение може да се смята за "запазена марка" на Румен Аврамов, регистрирана недвусмислено в "Ст. Бочев. Капитализмът в България". Ако в нея той се доказва преди всичко като безспорен "майстор на биографичния подход", в новата си книга се изявява тъкмо като "майстор на проникновението" в българската стопанска история благодарение на уникалното съчетание на професионализъм и нестандартно мислене. Икономически процеси и събития, от една страна, и колкото познати, толкова и периферизирани досега диаметрално противоположни компоненти, от друга, взаимно оформят рамката на стопанската ни история, а статутът им на подтекст и фон, респективно на "основни действащи лица", парадоксално се оказва взаимно заменяем.

Същностните черти на българската икономика през отминалия век Румен Аврамов разкрива в анализа на редица сюжети и мотиви, много от които неизбежно изпадат при едно обобщено и ограничено в обема си представяне. Сред тях обаче следва да се откроят моделите на развитие и най-вече сблъсъкът с привнесената модерност. В българския икономически пейзаж модерността приема образа ту на "страховитите очертания на риска и несигурността, присъщи на всяко развитие", ту на дилемата земеделие или индустрия, трансформирана впоследствие в дебата по "приоритетните" отрасли на развитие, ту на противопоставянето между производство и финанси. "Детинското вълнение и гордост", с които се отбелязва всяка проява, доближаваща ни материално или духовно до света на Запада, всъщност са недвусмислени индикатори за иманентния на стопанското ни развитие комплекс за малоценност. Почти битовият израз на периферност и провинциалност практически не изоставя общественото съзнание през цялото столетие, макар и формите му през годините да се менят. От друга страна, липсата на приемственост по отношение на принудителните "модернизационни външни фактори" (Франция в началото на века, институционалната машина на Антантата след Първата световна война, Германия в годините преди и по време на Втората световна война, "съветският блок" през следващите 45 години) за малка и изостанала страна като България само засилва усещането за предопределено безсилие.


Най-преките пътища за проникване на идеологическите щампи не са минавали през контурите на интелектуалното общуване. Тези щампи са прониквали чрез простия и ясен диктат на сменящите се стопански и политически метрополии на страната... Българското стопанско развитие през изтичащото столетие е изпълнено с примери за това как провинциалните представи за модерност са били периодично разтърсвани от идеологическите клишета на (икономическите и политическите) победители. Практически няма период от ХХ в., през който страната да не е била поставяна в една или друга "идеологическа условност." (с.43-44) Независимо от разликата в съдържанието каналът за налагане на идеологически модели остава стопанската зависимост. (с.47)

Изследването на "Цикличните мотиви" в българската икономика доказва дълбочината на анализа, установяващ повтарящи се базисни характеристики под повърхността на привидно разнолики икономически процеси и ситуации, "периодично завръщащите се теми, които формират ритмиката в стопанския живот". Паралелизмът в икономическата конюнктура, в трансформациите на паричната система, на външнотърговския режим и пр. би могъл да се приеме както за липса на стопанска автономност, така и далеч по-оптимистично - за интегриране в международната икономика. Констатацията, че "България е била бледо копие на събития, които са се случвали другаде" (с.52), е повече от красноречиво регистриране на периферност и изостаналост. Много по-съществен цикличен мотив обаче е липсата на собствен (финансов и институционален) потенциал за икономически растеж "на собствена основа". Нещо повече, повтарящата се неспособност на страната да "смели" продуктивно ресурсите от външни заеми или от печатането на пари, за да превърне конюнктурния растеж в устойчиво развитие, мотивира обобщението на Румен Аврамов: В известен смисъл всички "икономически чудеса" в българската история са приключвали бързо, драматично и катастрофално. (с.58) Сходна е и логиката на анализа му за дълговите вълни на България през ХХ в.

Българската икономика е била свръхзадлъжняла по-рядко, отколкото обикновено се приема... Фундаменталният проблем с външния дълг е бил винаги вътрешен. Той е в слабата поглъщателна способност на икономиката, в незрялостта на социума, в хроничната невъзможност на българското стопанство и общество да преработят продуктивно нов дълг, който да ги изведе на стабилна траектория на растеж. При всеки пореден неуспех в това отношение дългът се е превръщал от решение в проблем.

Една от дълбоките причини за такава стопанска импотентност Румен Аврамов "циклично" открива в двусмислената на пръв поглед, всъщност обаче еднозначна нагласа към дихотомията "комуналност-индивидуализъм". Органическата неприязън към индивидуализма в неговия англо-саксонски вариант като синоним на предприемчивост, отговорност да се поемат рискове и да се приеме като легитимно социалното неравенство са стаени в завладяващата комуналност, чиито далечни корени в българския случай той установява в бедността и примитивността на обществото след Освобождението, които въпреки относителния напредък на страната не са преодолени през цялото столетие. Те захранват не само кооперативизма, който в хипертрофирани размери се превръща в "нещо като марков знак на икономическата самобитност на страната преди и след 1944 г." За разлика от редица европейски страни с успешно стопанско развитие (Франция, Германия, Австрия, Дания например), в които той е само разновидност на индивидуализма и коректив на капитализма, в българското му усвояване Румен Аврамов установява хибрид, изпълващ неприсъщо големи на икономическата рационалност пространства на социума. Особено трайни според него са последствията от издигането на присъщите му по дефиниция егалитаризъм и популизъм до статут на официална държавна идеология и трансформирането на кооперативните структури в "готова мрежа, която ги прави политически и икономически силно привлекателни... С всички тези черти кооперативизмът надраства чисто икономическите си функции и се превръща в начин на живот." Сред естествените последици от това той резюмира не само проблематичното раждане на либерален икономически мироглед, изтласкването на периметъра на индивидуалистичното начало в периферията, но и, което е най-утежняващото обстоятелство, подхранването на "левичарство, марксизъм и други екстремистки идеологии" вместо реформите, генерирани на Запад от проблемите на капитализма. В тази линия на разсъждения става ясно защо "обществено-държавното начало" не е творение на комунистическия режим, а по-скоро уродлива импровизация на отдавна зададена тема и защо България е узряла за социализъм и преди 1944 г. Не по-малко проникновеност присъства и във формулирания от него български антипод на комуналността.

Радикалният "български "индивидуализъм" по-скоро е повърхностна черта на битовата народопсихология, отколкото стопански принцип. Той се свежда до отхвърляне на всякакви авторитети, до максимата, че "войници няма, а всички са генерали", до търсене на решения със собствени сили, до егоизъм и овълчване, до дълбоко недоверие към институциите и безличните механизми на пазара, до вяра единствено в осезаемата "лична" връзка. (с.33) У нас "индивидуализмът" защитава спонтанно държавата, но той никога не се отказва да вземе и да иска от нея или да й прехвърли отговорности и рискове. Когато индивидът не може да се противопостави на държавата в открит сблъсък, той избира перфидната позиция да я завладее отвътре, т. е. да я обсеби. Това е философията на българския капитализъм. (с.35) В такъв контекст стават разбираеми трайно битуващите "демони и страхове на българския стопански живот - от частния капитал, от акционерния принцип и от чуждите инвеститори", очертаващи само контурите на икономическата ксенофобия на българина. Те всъщност задават и параметрите на българската икономическа институционалност, анализирани задълбочено във втората част "Държавата и банковата система в България". В 120- годишната история на Българската народна банка Румен Аврамов я идентифицира не само като основна институция, но и като залагаща онези стандарти на поведение на българската финансова система, при които финансовата дисциплина не е ценност, кредитирането с политически мотиви е допустимо, а културата на непозрачност и неизбежно съпътстващата я култура на корупцията са неин принос. Формулата за зависимост на БНБ като емисионен институт от държавата в името на независимостта от частния, национален и чужд, по презумпция "спекулативен" капитал (кодирана като "по принцип да, но не сега"), поражда в общественото съзнание своеобразен, подробно анализиран Едипов комплекс с класически последици.

По силата на самото си положение БНБ е ключова институция в преразпределението на икономическата власт. Практиката на даване на заеми на "свои хора", на кредити без гаранция, на взаимно проникване с частните банки, на превръщането на БНБ в личен банкер на политическата олигархия е добре документирана в архивното наследство на банката. (с.132-133) Без съмнение корупцията във финансовата система е пряко свързана с присъствието на държавата в нея. Това присъствие означава политически клиентелизъм, политическа мотивация при прекрояването й, приемането на банките като политическа плячка, въвличането на частния сектор в политическите борби. (с.142)

Нещо повече, актуалната проекция на проблема за доминиращото присъствие на държавата в българския кредит в контекста на наложилите се противоположни глобални тенденции обосновава оценката му за него "като едно от големите национални икономически бедствия". Наред с недвусмислената роля на БНБ в етатизираната структура на българската кредитна система той разкрива в нея и мощен агент на националното икономическо съзнание, създаващ чрез постоянните опити за "хитруване" спрямо външните рестрикции нихилизъм към легитимни и изконни правила на кредита изобщо. Впрочем, любопитството към скандални разкрития ще бъде разочаровано от недвусмисленото и същностно обобщение на автора:

Привидно "обществената" държава бързо е била разчетена и разбрана като пространството, в което най-добре се постигат стремежите за придърпване на по-голяма част от общественото богатство за лични и корпоративни цели. В бедна страна като България никога не е съществувал по-удобен и по-мощен лост в това отношение. (с.10) Така или иначе, който и период от българската стопанска история да се вземе, корупцията неизменно ще присъства като фон и среда на главните действащи лица. В този смисъл тя не е събитие и не представлява интерес за по-дълбоките процеси в икономиката, които ни занимават тук и които се долавят в моделите на развитие или в големите цикли на българската стопанска история. (с.14)

За съвременния читател вероятно най-интересни ще бъдат множеството равносметки и паралели, които Румен Аврамов прокарва между началото и края на българския стопански ХХ век, колкото и различна да е ситуационната среда за такива сравнения. Те пронизват цялото изложение, но присъстват в особено концентриран вид в "Различна ли е България" (Стопанска България и стопанска Европа; Уникалност и тривиалност на стопанска България) и "Стопанският ХХ век - пропуснатото и възможното". Анализът логически е фокусиран върху потенциалното приобщаване на страната ни към "пространството на стопанска култура, обозначено като "Европа", днес... сведено до бюрократизирана механика на присъединяване към една организация..." Историческият ракурс най-синтезирано се вмества в констатацията, че "независимо от мощната интегрираща сила на стопанските събития през този век страната си остава на същото стъпало, както и преди 100 години", пренесена през столетието на "три от стълбовете на българския стопански манталитет... - кооперативизъм, етатизъм и корупция" при липсата на адекватна средна класа като техен коректив, движеща се в орбитата на губещи метрополии, но оставайки неизменно в единствената за нея истинска референтна зона - Балканите - с цялата им смислова и историческа натовареност.

Наистина не е оптимистично и подобаващо на юбилей, но е трезво и искрено внушението на автора, че не е нито препоръчително, нито обещаващо да се взираме прекалено в стопанската си история през отминалия век, защото тя ни "разказва единствено как се ражда "спонтанен" социализъм, как той се институционализира тотално с помощта на чужда сила и как при разпадането си тази система ражда нови и перверзни форми на квазисоциализъм, доколкото отсъства икономическа памет за нещо по-различно". Още повече, че "разочарованието от свободата, осъзнаването на тънката и нездрава връзка между политически свободи и икономически прогрес изпращат и посрещат ХХ век", неосъзнато като резултат на "спонтанния конфликт между състоянието на примитивен, натурализиран бит (преди "Освобожденията") и съвършено различната реалия на избуяващи, монетаризирани потребности". Рационалното предвиждане на автора за неизбежно ново начало идва не от илюзията на летоброенето, а от съзнанието за необратимата глобализация на световната икономика, която оставя все по-малък периметър на стопанския провинциализъм в ролята си на "съзидателен рушител" на традицията.

След няколко десетилетия Европа може да се превърне в едно наистина общо пространство, в което дори страни с наслоени комплекси, като България, ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нищо съществено и ХХ век ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в ХХI в. икономическите разделения и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.

Вероятно пътят към приемане на строгите, най-често неприятни правила на икономическата рационалност минава през приемане на не по-малко неприятния образ на собственото ни минало.

Румяна Прешленова


Д-р Румяна Прешленова е научен сътрудник в Института по балканистика на БАН. Тя се занимава с проблеми на стопанската и социална история на Централна и Югоизточна Европа през ХIХ и ХХ в.
Румен Аврамов. Стопанският ХХ век на България. Издание на Центъра за либерални стратегии.
София. 2001.