Емил Чакъров като спомен
Той си отиде на 4 август 1991 в 12 часа. Умря в Париж, денят бе неделя. Умря, както живя - във възможно най-голяма дискретност, когато се отнасяше до личния му живот. На този свой последен дебют Емил допусна до себе си съвсем малко най-близки хора. До сетния си съзнателен миг поддържаше контакти с колеги, с които въпреки тежкото си състояние обсъждаше бъдещето. Както винаги, за него то означаваше единствено събирането и изпълнението на великолепните музикални идеи и проекти, които главата му раждаше.

Десет години оттогава.

Често имам възможност да се убедя, че те у никого не са изтрили спомена за уникалния му талант, за динамичното му професионално присъствие, за рядко привлекателната харизматична атмосфера около него, за онази особена тръпка, която обземаше и музиканти, и меломани при появяването му на подиума. Изпълваше залата с нещо неповторимо и мощно, с непоклатимо усещане за предстояща вълнуваща хегемония на една личност над всички останали. Владееше умението да въвлече всеки в своята концентрация и с виртуозните си ръце да му подари от своето удоволствие от музиката.

В случай като този и в ограничения обем текстът може да зазвучи шаблонно. Утеха е, че Чакъров имаше и този Божи дар - да създаде около себе си енергийно поле, което изтласкваше всичко ординерно, рутинно, банално. Може би затова и най-обикновените думи, когато се завъртат около него, сякаш добиват по-особен смисъл. Формират собствен, личен код. Впрочем Емил кодира името си сред диригентите със специфичния си възглед за музиката, в който интуицията доминираше над всичко, което бяха вършили мисълта и логиката; а изразността бе толкова могъща, че, както казва Алексис Вайсенберг: "Дори и да не звучи музиката, която той дирижира, ти пак я чуваш, ако следиш очите и ръцете му."

Знаеше, че беше роден диригент. И към тази Божия милост се отнасяше изключително сериозно. И отговорно - като към орис. Целият му, макар и много кратък 43-годишен живот бе подчинен на целта да овладее колкото се може по-добре тайните на странния занаят на човека с палка, който вместо инструмент държи в ръцете си оркестър. Беше неимоверно толерантен към оркестъра и взискателен до жестокост към себе си. "Какво е за мен идеалният оркестър? Този, който ти дава повече, отколкото ти искаш... И собственият си неуспех, а и нечий чужд неуспех, който се отразява на музиката, аз изживявам много дълбоко. Особено ме нервира, когато чуя добър оркестър да свири лошо. Една седмица след това съм като болен. Защото считам, че е много по-интересно и много по-честно да се опиташ да направиш добър концерт с лош оркестър, но да свалиш добрия оркестър под нивото му, го считам за престъпление." (сп. "Българска музика", 9/87)

Беше невероятно магнетична личност. Знаеше го, разбира се, и разработваше това свое качество непрекъснато. В съчетание с бързия ум и стопроцентовата концентрация реализацията на идеите му изглеждаше най-лесното нещо на света. Никой не допускаше до каква степен Емил "разиграваше" детайлите в различните евентуални ситуации, когато започваше някой проект. Вдъхновението не съществуваше за него като спорадичен импулс за работа: той работеше непрекъснато. Но в концертите си бе най-вдъхновен. Грабваше оркестъра и публиката, правеше с тях каквото поиска.

За 20-те години международна диригентска кариера направи толкова много, колкото други не могат и да помечтаят, че биха могли. Не беше сравним с никаква местна величина от бранша. В България последният спомен от Емил Чакъров бе измисленият и сътворен от него Новогодишен музикален фестивал. Днес паметта му се съхранява в родния Бургас с международния фестивал, носещ неговото име; в записите, които съществуват и се излъчват днес по Българското национално радио и във видеозаписите, които не се излъчват по Българската национална телевизия. Досега върви и Новогодишният музикален фестивал в НДК - макар и само с частица от философията на първите четири издания на Емил Чакъров. Студийните му записи потънаха някъде; много радиостанции в Европа, Америка и Япония съхраняват великолепни негови документални записи, които биха могли да бъдат интересни за някоя сериозна фирма. У нас засега такава не се е намерила. Все още не се е явила и благородната личност (или институция), която би подкрепила довършването и издаването на монографията за Емил Чакъров - безценните аргументи на неговия творчески живот са важни за всеки.

И когато беше жив, и след смъртта си Емил Чакъров бе и остана толкова важен професионален коректив за колегите си, че те предпочитат да не говорят за него. Други, които чрез битови смешки обичат да подчертават колко са били близки с диригента, в нито един случай, при нито една възможност не правят и най-малък жест към неговото аудио- и визуално наследство. И както в популярната Уайлдова приказка за щастливия принц, в суетните борби за слава и престиж на простосмъртните живи няма никакво място за гениалните мъртви.

Но това е и памет, и признание за Емил Чакъров.

Екатерина Дочева