В България вече се чувствам
у дома


- Професор Нийман, по време на фестивала "Варненско лято" вие отново имахте майсторски клас. Посещавате България от много години. Чувствате ли се вече "малко българин"?
- Да, в България вече се чувствам "у дома", защото, като си помисля, тази лятна академия, която се провежда по време на фестивала "Варненско лято", я започнахме с Минчо Минчев още през 1978 година! Тогава, на връщане от конкурса "Чайковски" в Москва, аз спрях тук във Варна и направих първия си семинар, който продължи една седмица. Оттогава често посещавам България, бил съм на много места, но най-редовно идвам във Варна.
- Какво ви връща тук?
- Взаимната лоялност, взаимната привързаност, усещането, че чувстваме музиката по един и същи начин. Изпитвам дълбоко възхищение от младите български таланти, интересувам се от тях и мисля, че бих могъл да кажа, че съм им помогнал; аз се грижа за тях още от първия ми български студент - вашия чудесен цигулар Минчо Минчев, последван от дълга-дълга поредица млади български цигулари, които са с мен в Лондон и във Варна.
- Какво мислите за летните фестивали изобщо?
- Когато бях много млад, лятото беше просто един "празен" период, имаше твърде малко фестивали в Европа. А сега е чудесно и за изпълнителите, и за студентите, и за публиката. Фестивалите ти позволяват да се чувстваш "артистично" и през летните месеци.
- Как бихте оценили българските музиканти?
- Мисля, че те са много талантливи и непрекъснато го казвам по най-различни поводи. Цигуларите ви са от най-висока класа - не съм в чак толкова близки контакти с изпълнителите от останалите музикални области, макар че познавам неколцина много добри български виолончелисти. Специално държа да отбележа качеството на тяхното обучение. На летните семинари идват много ученици от Плевен, Русе, Бургас, София и Пловдив. Всички те имат забележителни, предани и всеотдайни учители, които ги учат на най-доброто, необходимо за един млад цигулар. Мисля, че би трябвало да се изкаже специална благодарност на тези учители - те са много скромни и не държат толкова на популярността, но всъщност заслужават да бъдат известни.
- Какви грешки най-често допускат младите хора?
- Не зная дали би трябвало да наричаме това "грешки". Те понякога имат пропуски поради прекален ентусиазъм и прекалено рискуване... И понеже живеем във века на високите технологии, твърде често се влияят от голямото количество записи, които са направени. Младите хора са изкушени да подражават на тези записи, вместо да вникват в музиката и да търсят собствен стил и почерк. Това е една грешка, която се дължи на времето, в което живеем. Ние не сме богове, ние сме хора и всички имаме своите слабости - ето защо понякога се изкушаваме да изберем по-лесния път. Често повтарям на учениците си: "Не слушайте и не подражавайте на записите, а създайте свой собствен "контакт" с композитора чрез разбирането на онова, което той е написал. Така ще разберете музиката, ще намерите себе си и ще покажете своята индивидуалност и на света."
- Преди няколко дни чух на улицата двама музиканти - цигулар и китарист - да свирят Прокофиев. Те току-що бяха се дипломирали в Музикалната академия и на въпроса ми смятат ли, че мястото на тази музика е на улицата, отговориха, че мястото на класическата музика е навсякъде. Вие съгласен ли сте с това?
- Да, абсолютно! Мястото на класическата музика е навсякъде и за всички и точно ние сме тези, които трябва да я направим достъпна за хората. Въпросът обаче, който предизвиква множество дискусии, е как ще го сторим, без да я "поевтиним" - дали да я "олекотим", за да я направим по-достъпна. Мисля, че не трябва да се принизява музиката, за да достигне тя до хората, а да се постараем да издигнем хората до нея. Нека образоваме публиката, като направим концертите на достъпни цени. Нека отидем в училищата, да свирим на децата, да им разказваме за инструментите, да отговаряме на въпросите им. Децата са много интелигентни и притежават дълбок усет за нещата. Ако разговаряме с тях като с равни, ще им помогнем да влязат в "нашия свят".
- След всички тези дълги години на "близост" с цигулката мислите ли, че все още има нещо в свиренето на този инструмент, което би могло да ви изненада?
- О, разбира се! Кой би могъл да каже, че знае всичко? Кой би могъл да бъде толкова арогантен и самонадеян да го твърди? Ние вярваме, че търсим, че се стремим, че може би знаем... Но винаги има място да се научи повече - чрез четене, чрез обсъждане с колегите, чрез контакти с по-младите хора, които естествено имат друг поглед върху живота и музиката. Истинската красота, ако мога така да се изразя, е да се свърже новият мироглед с дългогодишната традиция. Музиката, културата, цивилизацията... Те са като една дълбока река. Тя започва преди много, много години, тече и в нея през цялото време се вливат малки реки, които я подхранват. Днес си даваме сметка, че сме захранвани от онова, което се е случило преди, и в същото време и ние от своя страна го захранваме, за да може то да продължи да живее.

Разговора води Аделина Александрова




Разговор с
проф. Ифра Нийман