За биографичните травми и техните партии
Суматохата около новото правителство някак естествено отмести интереса от грандиозния провал на двете до скоро основни политически партии - СДС и БСП. Дори конференцията за лявото и дясното (организирана на 23 юли от "Панорама", "24 часа", Центъра за либерални стратегии и др.) не успя да центрира интереса на обществото към този толкова симптоматичен провал.

Защо ли?

Тук съм длъжна да направя едно техническо отклонение. По стечения на обстоятелствата, в битността си на журналист, се оказах участник в анкета на "Панорама", където се питаше какво се е случило с БСП и СДС, тоест с лявото и дясното. След общоизвестния трафарет, че и двете партии са тотално (и симетрично) маргинализирани от избирателя, се опитах да предложа своя - не политическа, нито политологическа - по-скоро "медицинска" гледна точка защо това се случи точно сега. Разбира се, поради липса на време в предаването беше излъчена само констатацията, не и обяснението. И понеже тази констатация, вън от всеобщата си споделеност, не напуска територията на баналното, ще се опитам да преразкажа аргументите, с които се опитах да я обоснова. Не заради тяхната изключителност, а заради коректността, която изисква, когато нещо кажеш, да се опиташ и да го докажеш.

Само че, за да съм по-ясна, трябва да се върна доста назад - някъде в началото на прехода. Наред с многото неща, които тогава ни връхлетяха, на обществото се случи и нещо екзистенциално важно - то се оказа изправено пред проблема за цената на несъстоялата се комунистическа утопия. И както е прието в подобни случаи, едната половина на населението реши, че тази цена трябва да бъде платена от другата половина. Тук принадлежността към бившата комунистическа партия (и прилежащите й роднинства) стана разделителната линия между двата огромни масива.

Комунисти-антикомунисти, палачи-жертви - това очерта главната ос, по която в продължение на 12 години се местехме. И истеричното тичане по която разболя обществото. Едната му половина, тази на "палачите" - от чувство за малоценност; другата, на "жертвите" - от мания за свръхценност. Едно и също заболяване в две проявления.

Това, което двете групи болни излъчиха като представителство, нарекло се съответно БСП и СДС, не бяха никакви партии. (За същинско социално и ценностно разслоение в онези "монолитни" години трудно можеше да се говори.) Това бяха говорители/лечители на болестите на обществото; и ако все пак трябва да се употреби понятието "партия", това бяха "партии на биографичните травми". (В последната "Панорама" Иван Кръстев ги нарече "партии на паметта".)

Оттогава, та до преди няколко месеца, тези "партии" не правеха нищо друго, освен да бъркат постоянно в раните на хората, да държат будна болката. Историята на двата мастодонта може да бъде описана и като симетрично паразитиране върху травмите на обществото. Едните, лъжейки, че ще го защитят, другите - че ще го възмездят. (Акциите с досиетата се вписват прекрасно в поредицата експерименти, извършени върху безпомощното обществено тяло.)

Но хората постепенно започнаха да забелязват с какво садистично удоволствие техните "опекуни" досипват сол в раните им; как, вместо да ги лекуват, с всички средства поддържат болестта; и как, докато те лежат в двата партийни лазарета, някои вършат доста по-полезни за себе си неща. Например да крадат.

Тук е естествено да се появи думата "мародерство", но аз ще я пропусна, защото все пак организмът се оказа по-резистентен от очакваното. Той започна да оздравява. Крепено от деца, внуци и всякаква друга здрава младеж обществото започна да напуска лазарета. И да се отказва от услугите на полуграмотните фелдшери... И така докуца до 17 юни...

Копринка Червенкова