Досиетата - памет или парола
Не съм предполагала, че след толкоз години демократичен градеж въпросът отново ще се поставя във формата на познатата ни и от други пост-нежнореволюционни казуси дизюнкция: "Ти за отварянето на досиетата ли си, или не си демократ?". (Аз, впрочем, съм за отварянето, но както казва един литературен герой, "не по това време на годината".)

Беше декември преди 17-ти юни. Шефът на парламентарната комисия по националната сигурност Йордан Бакалов вече беше казал, че законът (тогава готвените промени в него предстояха да влязат в пленарна зала) за достъпа до документите на бившата Държавна сигурност и РУМНО бил "ясен сигнал към Брюксел - че ние действително късаме с тази нишка" (нишката, водеща към съветските бивши структури). Парламентаристът очевидно не виждаше противоречие с повтаряния аргумент за необходимостта от граждански контрол над специалните служби. Не го притесняваше и противоречието "граждани" - "хора с увреден ген", т.е. изключването на някои категории хора от имащите право да бъдат граждани; на тях (Бриго Аспарухов и пр.) отварянето на досиетата "им затваря този елемент от маркетинга, далавери, игрички, подмятания... Вярно, тези хора никога няма да спрат, защото това им е ген." (интервю във в."Сега", 7.ХII.2000). Имената на доносниците щели да бъдат "лепени" по бозаджийници и изборджийници.

Говоренето в този ключ продължи дълго след датата на окончателното приемане (28 февруари 2001 г.) на поправките към съществуващия от 1997 г. Закон за досиетата и даде един от основните сюжети в предизборния период. Регулярността, с която се съобщаваха резултатите от работата на "Комисията Андреев", можеше да съперничи на бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри. А акцентът върху морала на политиците се оказа - уви - симетричен на моралните призиви, с които нахлу Симеон II.

Но думата ми сега не е за особената форма, която взе (и можеше да вземе) у нас автономният "граждански контрол върху досиетата", не и за това какво изобщо е публичното и частното, "правото на равен достъп" на всички граждани. (Впрочем другата страна на парламентарната зала с подобен "граждански" патос искаше да знае кои от публичните личности били "хомосексуалисти, наркомани...". )

Тук по-скоро ме интересува друго. За него ме подсетиха кратки съобщения за кръглата маса на 16 юли, организирана от интелектуалци, желаещи разсекретяването на досиетата на публичните личности да продължи. С интерес не към "битовизмите", а към механизмите на контрол в държавата-партия върху литературата и "сферата на културата" изобщо. Несъмнено, става дума за богат архив в тройния смисъл на тази дума - голям, скъп, обещаващ изследователите да разберат повече за надзора и контрола в една държава, сляла се с партията, и на една партия в "неразривен съюз" със "службите" (неин "щит и меч"). За различната действителна власт, с която е разполагала държавна сигурност над интелектуалците в различните периоди на социализма (и пропорцията с действителната власт на самите групи - творчески съюзи, редакционни колегии и пр. - от интелектуалци над интелектуалците; впрочем, кои и защо са приемали едната власт, кои и защо - другата; до какви последствия е водел отказът да участваш, отказаното участие в едната, но участие в другата, отказът да участваш само в едната или отказът изобщо да "живееш в лъжата"...). Дали е вярно, както се твърди (Здислав Краснодемски, да речем), че в комунистическите страни режимът е бил всъщност крепен от интелектуалците, че тяхната "масова пасивна съпротива" е легенда, защото, мислейки, че надхитряват системата, те самите са се оказали надхитрени? Дори и да не приема такива тези, по-точно начина, по който така "en bloc" се поставят въпросите за режимите в "Източния блок", дори и да не приема и тезата за "държава в държавата", изследователят е длъжен да търси достъп до тези архиви, и не само до тях. Едни от много хубавите книги за социализма са написани благодарение на архивите на политическата полиция. Например, "Общество под надзор. Интелектуалците и Щази" на френската историчка Соня Комб (автор и на много дискутираната във Франция книга "Забранените архиви"); или книгата на Сара Дейвис за общественото мнение в сталинска Русия.

Но не по-малко хубави книги за интересуващите ни тук механизми на контрол над културата можеха да се напишат (но не бяха написани) по архивите, които у нас отдавна са достъпни. Мога да дам много примери, но ще спомена само 64-те документа, събрани в прекрасния том "Съдът над историците. Българската наука в документи и дискусии 1944 - 1945". Убедена съм, че те дори сами по себе си (без да се допълват с други документи от достъпния Централен държавен архив, с протоколите на VI състав на Народния съд, с разкази за въпросните времена и симптоматични рационализации на колегите историци, наричащи престъплението "заблуда на времето"...) са много по-богати на просветления за логиката на комунистическата власт, за контрола и експроприирането на паметта за българското минало в сравнение с информациите в архива на ДС относно прочистването (в тогавашния жаргон - очистване) на "противонародния", "фашисткия", "буржоазно-шовинистичния" исторически елит). Не малко архиви можеха да се съберат, но не бяха събрани, не малко разкази можеха да се поръчат, запишат и съхранят в изследователските центрове (включително архиви на творчески и партийни форуми на творчески съюзи; тук нямам предвид "централните" документи, които по дефиниция отиват в големите публични архиви; нямам предвид издадените вече документи около емблематичните случаи като "Тютюн", а малките следи на всекидневието на литуратурата, всекидневния, обикновен колаборационизъм, бих казала, защото, както твърди в сходен случай Хана Арент, "злото е банално").

Затова за мен е странно фиксирането в непубликуваните документи на политическата полиция и пренебрегване на публикуваните (автентични протоколи, доклади, мемоари на щатните сътрудници на държавна сигурност, отговарящи за различните "отряди на интелигенцията", като например Чавдар Тепавишанов или Бойчо Асенов). Когато казвам "пренебрегване", имам предвид не високия медиeн интерес към тези и други факти за контрола на художествената и научна интелигенция, не и политическия интерес към тях, а липсата на академичен интерес, на синтез, на изследвания, на преплетеност на аргументи и интерпретации, на дебат. (Не че няма изключения - интересни семинари, изследователски центрове за комунизма, но дори и те остават изолирани, гилдийни, взаимонепознаващи се и взаимонепризнаващи се, тъй че даже и да са медиатизирани, или пък приготвени за експорт на стотиците западни колоквиуми за комунизма, те не са достатъчно присъстващи в зоната, която в "нормалните страни" се нарича научна публичност.) Следователно не липсата на архиви ни пречи да разберем участието на интелектуалците в мизансценирането на новата власт, за което трябва още да говорим. Не това на авторите на стихотворенията "Конгресът почва", "Ечи конгресът", "Мисли на конгреса", посветени на Петия конгрес ; не и това на днес забравилите написаното в нулевия брой на вестник "Демокрация" (12.02.1990) първо изречение на "Символ-верую на интелектуалеца" - "Естественото състояние на интелектуалеца е да бъде в опозиция..., щом неговата партия стане властваща, или дори позволена, той трябва да я напусне". А за по-незабележимата им роля като служители на реда, а не на свободата, ролята им в укрепването на спойката, декора. Властта, включително комунистическата, е наистина множествена, а истината за нея не е в недостъпните архиви.

А архивите, разбира се, трябва да бъдат отворени. И то не само на нивото на аналитичните доклади на ДС и обобщената информация. Книгата на Соня Комб за интектуалците и Щази за мен бе аргумент. Тя показва какво можем да намерим в архива от 180 километра папки, от 226 хиляди досиета. Написана е на основата на "само" 20 досиета, но от хиляди страници, в немската политическата полиция на учени в областта на хуманитарните и социалните науки. (Само досието на нещатния сътрудник "Йохан", с което започва изследването, псевдоним на заместник-директор на Института за гръцка и римска античност към Академията на науките, е 1000 страници, пет тома с 158 негови доклада от 1958 до 1985 година ...А досието на следения от Щази философ Ернст Блох е в осем тома, 2000 страници.) Тук се виждат модалностите и формите на сътрудничеството, начините (убеждаващи или принуждаващи) на рекрутирането, вътрешната йерархия на информаторите (десет процента от тях са жени) - от обикновени информатори през водещи до професионални нещатни сътрудници - стратегиите на прекия или косвения отказ да се сътрудничи, гамата от исканите и гамата от даваните сведения, възнагражденията, символни и несимволни, различната степен на зависимост от господстващата идеология, различните типове поведения, различните поколения с различна свобода на избор, функционирането на слуховете и други начини за разграждане на неудобни за режима групи интелектуалци (не случайно щатните работници на Щази учат психология, подготвят се и по специалната дисциплина "техника на водене на разговора"). Комб се пита как да разграничим сред доносниците учените, които все пак са правили наука, от апаратчиците, които са можели да правят кариера единствено благодарение на тайните служби, макар че авторката не е видяла експлицитни, преки намеси на Щази в кариерата на агентите.

Но в крайна сметка остава основният за нея въпрос - защо интелекуалците, независимо от идеологическата си принадлежност, са се приспособили към една ситуация, която е отричала тяхното основно и универсално призвание. Не само защото в 1946 г. 85 процента от университетските професори от 6 университета са били уволнение, принудени да емигрират. "Клопката на тези архиви е, че те ни угощават с разкази за живота до такава степен, че ние преставеме да се интересуваме от полицейското перо, което ги е писало. Досиетата на Щази показват това, което човек е направил от самия себе си в даден момент, но те показват най-вече онова, което системата е могла да направи от човека".

За да разберем цялата логика на мислене и действие в този свят, ние наистина трябва да отидем отвъд самите доклади на офицерите от службите. Не просто защото изследователят трябва да не възпроизвежда аналитичните оценки на контролиращите, както и интерпретациите на контролираните. Досиетата са трудно за изследване нещо. В него има всичко, защото тук е "фетишизиран детайлът" - можеш да се чудиш например защо на Щази й е било нужно да знае, че "Хегеловото общество" е сложило венец на гроба на Шелинг в Швейцария на 17 ноември 1974 г. Освен това, "едно досие на Щази е място на съсъществуване на информация и дезинформация, където се замъглява разликата между истина и лъжа". Соня Комб показва особено точно логиката на полицейския текст (хиперболизирана форма, разбира се, на всеки друг текст, на всеки друг разказ): архивът се конструира от монтаж, от събиране на събраните от различни източници информации, при което се налагат схеми на причинно-следствени връзки, доколкото не може да се вярва само на случайността - "опитайте се да обясните на един милиционер, който ви иска документите, че току-що сте си ги загубили". Например в досието на Блох е записано, че "съпругата на Блох не пере бельото си, а го хвърля, което доказва буржоазния й произход". Много интересни в тези архиви са начините, по които се мислят границите на политически позволеното, имплицитните представи за справедливото и несправедливото, класификациите на групите ("от буржоазен произход, но близък до делото на работническата класа"), езикът, на който се говори за вътрешните и външните врагове (много от тези нюанси със сигурност са редуцирани в аналитичните доклади!). Също и рационализациите на сътрудничеството. Не всички от 20-те академични интелектуалци се смятат за онова "малко благородническо съсловие, аристократи на един режим", чиято ситуация зависи от поддържането на режима. Някои от тях са убедени, че така защитават своята университетска специалност от партийни и други случайности, че могат да внушават интелектуални стратегии, че могат да протежират колеги (застъпват се за визи, предотвратяват уволнения...). Други се възмущават от безобразията на партийните инициативи, като например петицията на седемгодишни деца, осъждащи американската агресия в Куба, или пък искането родителите да дават бележка, че детето им не слуша вражески радиостанции...

Така че, нека да се отворят досиетата. Автономната научна работа с тях е също форма на гражданския контрол, за който стана дума. Отворянето им не е нито ритуал, нито сигнал, нито морална профилактика, нито политическа, а е право на памет. Усилие за истинската памет за миналото и надежда, че историята не се пише само от победителите.

23 юли 2001

Лиляна Деянова

Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра "Социология" в СУ "Св. Климент Охридски". По-известни публикации: "Социология на символните форми" (1996), "Травматични места на колективната памет" (2000). Съставител на "Социология на личността", "Биография, памет, разказ", "Духът на "Анали", "Медии и преход" (в съавторство).