Отелесяване на символа
Сюжетът на навлизането на Симеон Сакскобургготски в реалната политика и заемането на централна властова позиция

Все по-съмнителна става възможността българският дебат пролет-лято 2001 около царския фактор в политиката да бъде представен като рационализиращ историческата и политическа ситуация. Все по-шаблонно звучат изумлението и възмущението, изблиците на лошо настроение, мърморенията и обвиненията (към "електората"). Все по-досадни са опитите чрез подобна охранителна спрямо досегашното статукво позиция да се наредиш всред "интелектуалците". Защото е силно съмнителна дълбочината на тази рационалност, когато тя е съчетана с ирационалната вяра в непогрешимостта, незаменимостта, в естествената избраност на предишните управляващи.

Отново е ясно, че същностното осмисляне на последния исторически цикъл е невъзможно без преразглеждането на митологемата за уж сключения в началото на 1997 г. обществен договор, без спокойното обглеждане на сюжета с тогавашното преназоваване на смисъла на гигантския обществен протест, с присвояването на този протест за партийна употреба. А и на редица други замазващи истината историографски клишета на демократичния новоговор...
В седмицата след първото заседание на 39-то Народно събрание (5 юли 2001 г.), в седмицата на началното институциализиране на това НС се сложи най-после точка на този драматичен, изглеждащ първоначално невероятен и фантастичен сюжет от най-новата българска политика: навлизането на Царя в реалната политика, превръщането му в първостепенен фактор, в централна и свръховластена фигура на тази политика.

Големият сюжет вече наистина е завършен. Царят е тук; митическото завръщане се състоя и то как - по един триумфален, макар и радикално различен от приказните царски завръщания начин. Защото никой не очакваше Царят да стане субект на собственото си пристигане; никой не очакваше той всъщност наистина реал-политически да си дойде, да стане тукашен, да се отелесни. Ето защо, при всички анализи, публицистични политологически поплаци, политически възгласи и т. н., които бяха едни от шумовете в общия сюжет, никой не застана в неговата собствена, лична гледна точка, никой не се заинтересува от личните му основания. Предварително бе преценено, че не е царско Той да има лични политически основания, да е политически амбициран, да е политически предизвикан. Така и бе пропуснат моментът за същностна политическа реакция. "Как така!?" - възклицаваха като радичковски герои единогласно политиците и оставиха нещата в устите на посредниците. (Как те се справиха - ще видим малко по-късно.) После, след наистина състоялото се завръщане, питаха и гадаеха за конкретните намерения, а те ставаха все по-застрашителни за досегашния психологически комфорт на основните играчи.

(Първото царско завръщане от 1996 г. сякаш не бе от тукашната реалност, сякаш бе видение, мираж. То бе едно царствено шествие, една легендарна поява - извън актуалното историческо време. Популярно-простолюдното "Искаме си Царя!", съпровождащо навсякъде Симеон, бе не само монархически лозунг за възстановяване на монархията, а и жалба за тукашност на отвъдния Цар (отвъд не в смисъл на Лета, а през планини и морета, в далечни други царства). Самото му явяване тук и сега бе едно моментно чудо; такава бе типологията и на царското случване - макар и съпровождано нататък с не толкова мощен ентусиазъм - при зачестилите по-сетнешни връщания.)

До първото обръщение на Симеон Втори към българския народ, направено пред резиденция Врана на 6 април т. г., той оставаше един годен за употреба символ. Актуалните лидери на СДС разчитаха, че косвената поддръжка за ОНС в предизборния за 38-то НС период е бил моментна и глупава (Прости ни Боже!) грешка, проява на неадекватност. Избягваха да я интерпретират и припомнят, макар и хард-седесарският електорат глухо да ръмжеше. Нямаше видима паника сред синия елит и след зачестилите посещения в Мадрид на отлъчените, напусналите и несъгласните. Съобщенията на слизащите от самолета след поредна мадридска среща за наистина предстояща царска окончателна поява, за намерение за създаване на политическа формация, за скорошно пряко царско участие в политическия живот и т. н. се възприемаха като опити на маргинализирани политици да присвоят (за пореден път и те) символна енергия, да блъфират, да си вдигнат цената. Оказа се, че тези вестоносци наистина са разчели грешно казаното от Царя - но най-вече по отношение на самите себе си.

Защото голямото завръщане този път наистина се състоя!

Опитите за недопускане на Царя в полето на реалната политика

Историците търсят и не намират европейски аналог на царското възшествие в/за българската политика. Бивш цар (или престолонаследник), превърнал се успешно в кандидат-президент или във водач на спечелило избори движение (партия), или в кандидат-премиер - това още не се е случвало никъде и никога, особено в Юго/Източна Европа.

Но ако останем в българското културно-политическо пространство, няма аналог и скандалният начин, по който бе посрещнат Симеон Втори като реал-политик. Непочтителност тук е мека дума. Всъщност при напрегнатото мълчание на повечето от водещите политици, ангажираните с отстояването на статуквото посредници (журналисти, политолози, икономически експерти и пр.) хорово обявиха недопустимостта на това (осквернително) отелесяване на символа. Какви ли не персонажи бяха допускани през изминалите 12 години в полето на реалната политика без възражения, без предупреждения и съпротива на пристрастно наблюдаващите! Царят обаче обедини против себе си мнозина.

По нова (а може би и стародавна) българска традиция реакцията закъсня. Дни след 10 февруари, когато ясно се каза, че всички, които "искат да гласуват за Симеон... ще могат да го направят", все още се изчакваше, не се вярваше. 6 април вече предизвика паниката.

В една страна, където малко хора живеят с дългосрочни жизнени стратегии, бе пропуснато наблюдението, че Симеон Сакскобургготски наистина е култивирал непоколебимо съзнание за важна, съдбовна мисия за/в България; че без да изпълни тази свръхзадача, животът му би бил безсмислен и безполезен. Пропуснато бе да се види, че той най-вероятно има волята да го направи. За разлика от мнозина свои братовчеди, събратя по изгнаничество, той бе направил скептична преценка за актуалната възможност от възстановяване на монархията в България (поне по най-лекия начин - чрез конституционна поправка или референдум). Конституционното решение по неговия казус препречи засега достъпа му до президентското кресло. Оставаше единствено възможен ход през парламентарната изборна стърга - почти невъзможен, всякаш предварително обречен (спечелването на 15-20 % би било всъщност нещо крайно компромисно, почти позорно). И очевидно този прекомерно атрактивен ход е бил възможно да бъде осъществен точно и само в този исторически миг. Бил е съвършено точно избран. Проявена е изключителна политическа интуиция. Дори и липсата на ясен тактически план не е била пречка. Важното е било съдбовното решение за прекрачване в реалното политическо пространство.

Всичко това ангажираните посредници не биха могли да знаят. Но веднага след 6 април те не се държаха така, сякаш са видели извънземен в родната си ливада. Те твърдяха, че познават този човек, който внезапно им бе станал смешен. Гледаха го дори някак гнусливо, след като във въображението им сам бе пожелал да престане да бъде Величеството. Цар, а изведнъж тръгнал в реалната политика. Разрешено им бе да издевателстват. Никога журналистката в централна телевизионна коментарна рубрика не би си позволила да репликира с такъв тон сетния, останал неизвестен за целия си мандат депутат, както бе агресивно проведен целият й разговор със Симеон Втори. Никога репортерът на "По света и у нас" не би подтичвал така след мерцедеса на провалилия се министър, за да го пита "Колко е часът?" по неговото политическо време. Привеждам и основателната характеристика на Стефан Попов за поведението на още един тип посредници през тези месеци: "хора, обозначени като политолози, от един момент нататък започват да говорят в нескрито нормативна реч, да казват какво е добро и какво не за страната, демокрацията, за всеки от нас, какво трябва и какво не трябва да става и т. н. Тоест, вместо да се занимават с тълкуване или чрез публичните си изказвания да помагат на хората да разберат какво всъщност става, съвсем откровено леят потоци от ценностни съждения. Това, разбира се, не е работа на анализа, а е прагът, след който аналитичната позиция става политическа." (вж. "Симеон Втори и кризата на парламентарната демокрация в България", в. "Култура", бр. 25/29.06.2001 г.). Някак този праг бе очевидно за всички минат със стръвното участие на група политолози в цялата тази кампания за недопускане на царя в полето на реалната политика.

В цялостния контекст на кампанията трагикомическите случки със съдебната (не)регистрация на царското движение бяха възприети също като организирани акции за прогонване на внезапно нахлулия натрапник.

След всичко това сериозните социолози правят преценки, че и тази кампания - наред с всички останали неточни действия - само е вдигнала процентите за движението.

Царят в черната дупка на изминалите десетилетия

Десетки са разновариантните обяснения, дадени за възможността от случване на царската приказка в реалната политика. Те се простират от колективните подсъзнателни конструкти за детето-цар-изгнаник и носталгията по социалистическия вожд Тато до вече 12 години мержелеещия се призрак на необходимата Твърда ръка. И всяко от тези обяснения прибавя някаква еднозначна истина за смисъла на целия този сложен комплекс от феномени.

Ще прибавя още едно обяснение - също не единствено възможното, разбира се: за начина, по който демократите от първото, та чак до днешното СДС, исторически легитимираха Царя.

Една от най-пагубните грешки на СДС от първите дни на съществуването му бе неспособността да представи рационално изминалото историческо време от Първата българска република, времето на Народна Република България. Десетилетията на социалистическия период бяха чувствено представени в лозунги, песни, статии, чрез словообразуванията от митинговата реторика като черна дупка на историческото ни съществуване, като някакво мрачно небитие. Така на достигналите 1989 г. зрели поколения българи сякаш се внушаваше: вие досега нямахте никаква възможност да живеете, бяхте сковани, неподвижни, ето сега вашият живот отново започва. Тоест, спрялото през 1944 г. историческо време започва отново да тече, дори с учестен ритъм, от октомври-ноември 1989 г. Всички добре познаваме последиците от тази безумна идеологическа операция (и до ден днешен публицистите не знаят как да назоват тоталитарната комунистическа държава; за нея не се употребяват нито абревиатури, нито някакво определение за типа държавно устройство). Десетки хиляди публични личности правиха опити за пренаписване на биографиите си, като също не знаеха как да осмислят своите собствени жизнени стратегии, провали и постижения през тези десетилетия. (Един от възможните подходи към тази действителност бе тя да се види като драматичен сблъсък между две съжителстващи и противоборстващи си култури - културата на стоическата нормалност и културата на агресивната социалистическа приповдигнатост.)

Нерешеният проблем със същността на държавата, в която всички живяхме - държава, функционирала десетилетия, макар и насилнически сътворена и наложена - оставаше непрекъснато открит въпроса за незавършеното битие на българската монархия, за незаконния референдум, който ако бъде отменен, тази предишна държава магически ще възкръсне.

Така, ако всички ние не бяхме истински живели, ако всички сме били поданици на нещо несъществувало, то единствено истински жив е Царят в Мадрид, който е бил спасен от тази черна дупка на историческото безвремие и олицетворява предишната държава по идеалния и съвсем конкретно-телесен начин. Единствено той бе раснал и възмъжавал, докато ние бяхме останали инфантилни в граждански смисъл. Тези конфузии на взаимоотношенията възникваха при всяка необходимост представителите на новата държава да влязат в пряк контакт със Симеон Сакскобургготски.

Обръщенията "Ваше Величество", изписванията с главни букви бяха не само израз на естествено уважение към една историческа персона, но и разни незнания - кои сме?, къде сме живели?, къде сега живеем? На всички тези двусмислици се опита по някакъв начин да сложи край президентът Петър Стоянов чак сега, при първата си официална среща със Симеон Втори, вече като лидер на спечелила парламентарните избори политическа формация, когато го запита може ли отсега нататък да го назовава господин и със съответното име и фамилия. Но за рационализиране на царската харизма от страна на досегашните управляващи вече бе много късно. А Симеон Сакскобургготски съвсем естествено и без колебания даде съгласието си. Той наистина бе спечелил възможността да играе едновременно няколко роли, без да е необходимо да ползва различни маски, със собственото си лице. Тази многолика публичност му бе осигурена и от неспособността и нежеланието на политическата демократическа общност да напише внятно историята на социалистическата епоха, да я представи в цялата фактология и обемност на случвалото се в различните равнища на битието. А опитите за подигравка на политолози и журналисти със знаменитата вече фраза "Вервайте ми!" само показа, че първите са чели лошо, а вторите съвсем не са чели Макс Вебер. Защото в неговата дефиниция за харизма точно тази, ненуждаеща се от доказателства и "разумни" обяснения, вяра е същностна характеристика.

Сега правещите горчиви равносметки биха могли да си припомнят какви харизми на политически фигури се опитваха да съграждат, на какво присвояване на свръхморалните авторитети те не възразяваха.

Михаил Неделчев

Доц. Михаил Неделчев (1942) е литературен историк, културолог и общественик. Понастоящем той е ръководител на Департамента "Нова българистика" в Нов български университет, председател на Сдружението на българските писатели, както и главен редактор на сп. "Демократически преглед". Автор на влиятелни литературни изследвания, част от които са публикувани в книгите "Социални стилове, критически сюжети" (1988), "Три студии" (1989, 1992), "Етюди за Яворов" (1998), "Писатели-преображенци и техните спътници" (1999) и др., както и на политологически книги като "Участие в политиката" (1993), "Раздробяване на наивния консенсус" (1998).