Питат ли ме де й зората
на национализма
За национализмите, обвързани генеалогично с европейския Романтизъм, четири дена тече многоречие на международната конференция Romantic Nationalisms (1750 - 1850) в края на юни т. г., в Университета Съри Роухемптън, Лондон. Според замисъла на организаторите, нейната цел беше да разгледа културното въздействие на националните идеологии и движения от средата на осемнадесети век насам. Разбира се, неизбежен в такива краевековни проекти беше и опитът за нов поглед към възникването на националистичните дискурси в просвещенския, романтическия и следромантическия период. Тяхната трайна значимост като посредници на социални и културни промени е безспорна, но защо националната идентичност продължава така властно да обсебва политическото въображение? Методологическата рамка открито призоваваше към разноречивост, т. е. хетерогенност, интердисциплинарност, мултикултуралност на докладите. По-откроени тематични полета бяха национализмът като "романтически" дискурс, революционният национализъм, национални и суб-национални литератури, наследството на романтическия национализъм, национализъм, раса, пол и др. Очевидно множественото число в заглавието на конференцията се дължеше не само на езикова специфика, академична куртоазност или политическа коректност, но и на реалното множество от дискурсивни и пряко политически проявления и оценки на национализма в последните два века. От широкия дисциплинарен ръкав на островните cultural studies изпадаха романтическа поезия, исторически и готически романи, писма, есета, дневници, политически, исторически и икономически съчинения, преводи, драми и опери, живопис и графики, планински и батални панорами, енциклопедии, физиогномията на Лафатер, френски корсари и въздушни балони. Върху тях разчертаваха и зачертаваха граници шотландски, ирландски, немски, италиански, канадски, японски, отомански, североамерикански индиански национализми, английски радикализъм, космополитизъм, ориентализъм, балканизъм... Сговаряхме разбягващите се теми, езици и погледи пък в кратки, но неотменни секционни дискусии и в дълги среднощни разговори под великите звезди на Британия, приседнали с чаши в ръка в университетския парк.

Моето участие в конференцията със сигурност имаше поне едно измерение повече от останалите участници - беше първото ми стъпване на британска земя, сред хората, света и културата, привиждани досега чрез езика. Тръгнах с мисълта за винаги преобърнатите геополитики на национализма. Ако на Изток все догаря и не гасне залезът на националистичните практики, то сияйната зора на неговите теории и политики на представителство изгрява все на западния хоризонт. Затова и призраците на нашенските "европейци, ама не чак дотам", на техните първи български въобразявания на други светове и нации неизбежно ни водят из пътищата на Европа. В суматохата на пристигането, на ориентирането по лабиринтите на подземния и надземния туземен транспорт пред мен хвърляше светлина мощната сянка на Алеко-Константиновите "хвъркати пътни бележки". (Може би затова и тя не можа да ме спаси от необичайно жаркото лондонско слънце.) Така на автогара Хамърсмит един автобус ме подмина и аз хукнах подир него, докато той я заобиколи цялата и едва тогава се върна в изходно положение; така една служителка в колежа Фробел дала писмо за мен на един "русин", защото имената ни завършвали сходно. То, както е тръгнало, комай пак... Но, да не ставаме националисти, нейсе, запуши я. По си струва да пиша за случилите се сантиментални радости от този прекрасен нов свят: за сюблимния потрес пред Биг Бен и имперската непристъпност на Парламента, приказната пасторалност на Сейнт Джеймсиз парк и мистичната устременост на Уестминстерското абатство, космополитната Нелсънова колона на Трафалгар и странно стихналия театър "Глобус", тихия обеден дъжд, падащ вертикално над моравата с английски рози пред терасата на колежа Фробел и Лиса, която свиреше Пърсел на пианото в залата, влака, влизащ привечер в гара Ватерло и първия залез над Темза, Майкъл Голдторп и неговите изпълнения на песни от Том Мур... В това приютяване-присвояване на британски "символен капитал" национално и романтично, банално и екстатично, всекидневно и уникално вървят ръка за ръка.

И във "врявата на деня", и в конферентните зали фикциите на националната идентичност бяха най-постоянни в своята раздвояваща се самооценка. Най-ясно я формулира, струва ми се, първият основен доклад: "Заслуги и недостатъци на романтическия национализъм", представен от Антъни Смит, известен у нас с книгата си "Националната идентичност". Той въведе едно от централните за конференцията концептуални и исторически раздвоявания: "всеки национализъм е романтически" - "могат да съществуват и неромантически национализми". Смит аргументира първата си теза, излагайки на свой ред критично острата критика на Ели Кедури към истинския национализъм, какъвто според него е само този на немския романтизъм, разположен между Хердер и Фихте. Техни общи места са култът към прирoдата, родната земя и народа, претенцията за автентичност и самоизразяване, ролята на "историята" и "съдбата", необходимостта от борба и саможертва. Кедури и Смит виждат основните недостатъци на национализма в ирационализма, политическото дестабилизиране и саморазрушителността, които причинява неговата парадоксална логика да "търси любов посредством страх и добродетел - посредством насилие". Така националистите винаги са успявали да се възползват от символното и езиковото наследство на етноса, за да го мобилизират за постигането на своите политически и национални цели. В позитивен план, общо взето, същите качества - автономност, единство, идентичност, свобода - могат да изградят в дадена етническа общност чувства на солидарност и изключителност, които да стимулират както политическото, така и икономическото й развитие. Най-съществена отлика спрямо познатата му книга бе наблюдението върху националистични сюжети в живописта от осемнадесети и деветнадесети век и извода, че там неокласицизмът не се противопоставя на романтизма така радикално, както в литературата.

Антъни Смит си свърши добре работата - изгради концепцията, предписа формулите и си замина, а останалите продължихме без пощада да ги рушим. То се знае, най-напред бе ред на Gender. Първо Петер Кристенсен с една кабалистична нумерология в стил "Туркия ке падне 1876" утвърди изометрията на събитията в живота на Виктор и Чудовището от Франкенщайн, на самата Мери Шели и на Френската революция. Това пък обясни романа като критика на (не само тази, май) революция. После Кристин Махани изтупа праха от две пародии на Байроновия Корсар, в които отвлечената жена, веднъж прелъстена от своя похитител, забравя лесно род и родина. А такава женскост е не само ненужен, но и предателски товар на борда на женомразкия патриотизъм/национализъм. Ех, защо и Байроновите англичанки не си седяха като белоногата Гергана баладически в родните дворчета и чешми? По същото време паралелна секция преоткриваше американски национализми от преди два века. Там най-интересно ми беше да разбера по-подробно от чаровната Астрид Уинд как и тамошните индианци са станали националисти по времето на Паисий и Софроний, само че някакви туземци бързо я отвлякоха. Добре, че има резюмета, та да запълним липсата на тяло с текст.

Следващият основен доклад "Завладяване и националност" беше на Мартин Том. Той проследи много кондензирано генеалогията на френската романтическа историография и влиянието й в Ирландия и Ломбардия. Ако, както твърди Ренан, националното съзнание се гради не само чрез паметта, но и чрез забравата, завладяването е нейното встъпително събитие. Затова в стремежа си да рационализират своите разкази романтическите историци (и романисти) охотно заместват санкцията на Провидението със "съдбата на нацията".

Вторият работен ден беше буквално от девет сутринта до девет вечерта. Много силни секции за Шотландия (общо три!), Германия, английския национализъм и радикализъм, превода като средство за формиране на канон на чужда литература. Националният/етническият принцип за разпределяне на докладите се оказа скрит инструмент на национализма. Колкото и да са неделими двете страни на неговия медал, не го "возприимам", защото скрои лош номер на българските доклади. Той ни изолира в едно славянско семейство с доклада на Мария Альохина върху руския романтически национализъм и немногобройните ни слушатели "естествено" се чувстваха по-уверени в интереса си към него. Все пак, там са не само имена като Херасков и Лажечников, но и Жуковски и Пушкин. Но българската следа беше в третия ден и за нея - когато й дойде времето. А във втория имаше трима научно и институционално много силни основни говорители. Джеймс Чандлър (Чикагски университет) подхвана трайното наследство на "националното чувство" от две посоки: реториката на тостовете и изречените в тях чувства, например в "Мъртвите" на Джойс, и сантименталния роман на осемнадесети век, с неговите проекции върху ирландските романи на Мария Еджуърт и цикъла Уейвърли на Уолтър Скот. В това засичане на риторически, политически и културни вектори като ключови за не само националистичната чувствителност бяха откроени съчувствието - способността да се поставиш на мястото на другия - и смесеното чувство, съпроводено с размисъл. Патосът на Чандлър очертаваше една топла, устойчива и толерантна националистична фикция, старателно съвместяваща се с представата на Джойс за нацията: "едни и същи хора, живеещи на едно и също място, като живи и като мъртви". Кейти Тръмпийнър (Чикагски университет) представи най-въздействащата през XIX век визуална форма на национализма - панорамните изображения на типични за романтизма планински и военни сцени. Рисуването и инсталирането на тези гигантски кръгли платна, предшественици на кинозрелището, започва в 1790-те години и има три вълни на популярност през следващия век. Тя се спря на швейцарски панорами от Инсбрук, Люцерн и Тун, които наред с ясните идеологически послания, съдържат и многообразие от художнически техники и експерименти. Те прехвърлят мост между романтическия национализъм и визуалния модернизъм.

Мерилин Батлър (Икситър Колидж, Оксфорд) сложи точка на този потоизтисквачен ден с най-плуралистичната британска версия на романтически национализми в Ирландия, Шотландия и Уелс едновременно. Във фокуса на говоренето й отново беше вездесъщата на тази конференция Мария Еджуърт, но този път с дневника си от 1780 и 1790 година. Благодарение на своя достъп до добре заключени архиви и проницателното им четене, Батлър явно каза много на знаещите. А аз, поради скромността си, която дължа както на родното възпитание, така на и оставащото ми място, ще се съсредоточа върху българското присъствие. Бяхме двама - с Людмила Костова от Великотърновския университет. Българите сме все още екзотични птици по подобни форуми (макар че тъкмо за Людмила не бих казал това), та привличаме спонтанно любопитство. Ритуалните въпроси на началния контакт се свеждаха до: имате ли свободата да говорите на роден език и да изповядвате различни религии, разбирай застрашени ли сте от "криза", подобна на тези в Косово и Македония, и какво стана на изборите, кога ще имате цар? Всъщност, последният обикновено беше първи и дори не беше въпрос, а израз на учудване, съчувствие или съвет. На отговорите ми, че от цар опасност няма, англичаните - чели и най-вече препатили - ми препоръчваха за цяр примера с кралицата си. Аз пък все по-често си мислех за цяра срещу царя, препоръчан от Алеко. В доклада си Людмила Костова представи резултата от проучванията си върху антикварните и филологически архиви от българския XIX век в полски, руски и български текстове и ролята им за конструирането на славянска културна идентичност в Европа. Аз се опитах да сплета една мрежа от типологични сходства и разлики в произвеждането на литературни мистификации като Песните на Осиан на Макферсън, чешкия Кралеводворски и зеленохорски ръкопис и Веда Словена на Стефан Веркович. Това пък трябва да аргументира употребата на нашия сборник като радикален романтически ход за създаването на българския националистичен дискурс.

Същия ден беше и най-впечатлилият ме основен доклад - на Кейрнс Крейг от Единбургския университет. Разбира се, той говори за многото лица на шотландския национализъм и неговите предмодерни и романтически основания: философията и естетиката на Хюм, етиката на Адам Смит, расовите теории, създадени в Единбург през 1800-1810 г., романите на Скот. Тези романи представляват перформативни пролози: изображения, насочени към действия, чрез които нациите се осъзнават като множествени единства. Крейг завърши почти по Башлар: за да изучаваш национализма, добре е да имаш някакъв националистичен опит. Не можеш да критикуваш онова, което никога не си обичал или мечтал.

Но моят финал на Романтическите национализми беше едно стихотворение в лондонското метро:

Каква е майка ми на твоята майка?
Какъв роднина е баща ми на твоя?
И как изобщо се срещнахме?
Но любовта сля моето сърце и твоето
Като червена пръст и падащ дъжд
.
Рамануджан


Огнян Ковачев


Огнян Ковачев преподава сравнителна литературна история в Софийския университет и в Нов български университет. Негови основни изследователски области са западноевропейският литературен канон, литература и национализъм, готически изследвания, кино и литература. Участието в конференцията и представеният доклад са част от международен изследователски проект, осъществен с помощта на Research Support Scheme - Прага.
Записки и пътни бележки


С чего начинается Родина...
(Руска съветска песен, популярна неотдавна и у нас)

Can you tell me where my country lies ...
Genesis