Огледалце, огледалце, я кажи...
"Изкуството на текстила в България" - бях започнала да пиша за тази изложба, когато излезе статията на Георги Каприев (в. Култура, бр. 28 от 20 юли). Тя ми спести необходимостта от по-общи размишления, тъй като споделям голяма част от неговите констатации - например, за липсата на родна традиция в стенната тъкан от типа на гоблена, за неизобразителния характер на балканските текстилни домашни "опуси", за значимостта на традицията като интерпретативен източник за съвременния текстил и т. н.

Насилено, обаче, ми е да приема патоса в "изваждането" на текстила извън контекста на реалния художествен живот и развитието на приложните видове от 60-те години насам. Промените в текстила са само част от по-общ модернизиращ процес, който с интензивност и в доста случаи - по-рано, отколкото при текстила, се е реализирал в приложната графика (плаката), в керамиката (Венко Колев), в силикатния дизайн (Екатерина Золотова), в някои форми на монументалното изкуство (хотел "Марица", Пловдив).

Елиминирането на контекста на 60-те години или свеждането му само до преосмислянето на традиционните източници препраща началата на художествения ни текстил в една опоетизирана, извънвременна и химерична реалност. В нея изобщо отсъства частично реализираният, но мощен порив за отваряне на българската култура (и в частност, на приложното изкуство) към "европейското" и "модерното". Всъщност е обратно - точно тезата за ценността на националните традиции и необходимостта художникът приложник да бъде техен продължител, е многократно лансирана като официална идеологическа позиция, позволяваща контрола над артистичните пориви към "европеизация".

За мен е извън съмнение, че това, което остойности стенния ни килим като ярко явление в българската култура и го изведе на европейска "сцена", беше постигнатата адекватна на европейските търсения съвременна форма. И този процес беше реализиран колкото с помощта на уроците от традиционните източници, толкова и въпреки тях.

Едно показване на сложността на реализиралия се в текстила художествен процес е задача не само благородна и амбициозна, но и твърде трудна. При това трудностите далеч не са само организационни, а по-скоро - концептуални и интерпретативни. Смисълът на подобни кураторски манифестации е в необходимостта от споделяне на някакъв възглед за развитието и характеристиките на вид, жанр, тенденции, група или личност в изкуството, в предлагането на един или друг "прочит" на материала. От своя страна, всеки подобен опит поражда определен тип очаквания и се съпътства със съгласия или несъгласия. Изкушена за разговор, който не се състоя преди изложбата, тук предлагам едно по-общо разсъждение.


Изложбата като цялостна картина на текстила. Подредена на три етажа на "Шипка" 6, тя по необходимост предполага известно разделение - на първия етаж е съпоставката на съвременния с традиционния текстил и ретроспекция на текстила от 60-те и 70-те години, на втория - текстилът през 80-те и 90-те години, на третия - текстилът от новото хилядолетие. Изложбата респектира с мащаба, със замисъла за ретроспективен раздел, с желанието да манифестира принципи, които обединяват текстилната гилдия в продължение на няколко десетилетия. В най-общите си контури, тази изложба е постижение, реализирано при трудни и неблагоприятни условия.

Липсата обаче на ясен кураторски поглед и концептуалната мъглявина са попречили афишираните намерения да се изведат достатъчно отчетливо на равнището на добра теоретична обоснованост и убедителна пространствена организация, а проблематизацията на материала - да придобие убедителни и ясни за публиката параметри. Очевидни са противоречията в кураторската програма - съвременният раздел е оставен на свободен избор от страна на всеки участник, а ретроспективният по необходимост е трябвало да бъде подбран. При това, "търсенето" на творбите за ретроспекцията не е основано на принципа на издирване на етапни творби, а на наличните музейни фондове. С досада трябва да констатирам, че тази изложба повече прилича на изложба от средата или края на 80-те години, отколкото на съвременна културна манифестация.

Не мога да подмина и факта, че това е поредната изложба, предназначена за тясно професионална гилдия (която и без това знае за какво става дума), но не и за широка културна публика. Доказателства за това има достатъчно, но може би най-красноречива е липсата на датировки на творбите от първите два етажа. Наистина, тази изложба е първа на текстила с ретроспективен раздел, но не и първа ретроспектива на приложно изкуство. През 1984 г. се проведе ОХИ с голям ретроспективен раздел. Куриозно е, че тогава, дори при твърдо наложения "художнически възглед" за редене на изложби (по колорит и форма, а не по вътрешна връзка), изкуствоведи и журналисти успяха да изискат датиране на творбите от ретроспективата. Фактът, че на настоящата изложба единствено работите на проф. Овчаров са датирани (с химикалка, вероятно от самия автор), говори, че за организаторите датировките са без значение. Липсата им обаче не само затруднява съотнасянето на една творба към други, но по-важното - създава изкривена представа за актуалностите, върховете и спадовете на всеки един етап.

За съжаление, финансовите затруднения на СБХ също допринасят за влошаване на условията за възприемане на изкуството. Първите два етажа от изложбата са доста мрачни - неуютни, с недостатъчно осветление. Но не може само с това да се извини доста хаотичната пространствена организация и неясните критерии за подбор (например, не е ясно дали музейните образци са показани по желание на авторите или на кураторите; включването на творби от едни и същи автори, но от по-късно време, размива евентуалното очертаване на някакви тенденции и т. н.).

Добре, че е третият етаж - казах си, когато стигнах до него. Защото работите на най-младото поколение текстилци - със собствените качества, по-доброто осветление и малко по-добро аранжиране - изкупуват потискащото впечатление от предишните два етажа. После се сетих, че това впечатление може да е съзнателно търсено. В това постепенно "издигане" може да се провиди внушението, че развитието е само възходящо. Признавам, че го усетих като натиск върху сетивата си. И тъй като не обичам да се чувствам манипулирана, тръгнах по обратния път - от третия етаж към първия. Следват три коментара, за всеки от етажите.

III етаж. Най-новите търсения в българския текстил изглеждат оптимистично. Или най-малкото, оптимистично е, че още има професионалисти, които се въодушевяват от идеята за художествена манифестация без никакви изгледи за реализация. Там амплитудата е доста широка - от очарователните наивистични апликации на Росен Рашев до последните писъци на артистичната мода - обезплътяване на текстилните материи и композиции, преходи към не-текстил и инсталации, търсене на знакова комбинаторика и т. н.

Лично за мен най-интересна е тенденцията към овладяване на пространството посредством почти непостижимо обезплътяване на композицията и използването на съвсем "въздушни" материали - Снежана Генова, Катерина Цанева и Боряна Цанева, Ани Бояджиева, Ния Дечева, Ина Дамянова, Елена Пенчева предлагат добре балансирани и мащабни комбинаторни композиции от прозирни и ефирни нишкови, линеарни или плоскостни материали - полиетилен, стъкло, скелети на изсушени листа, втвърдена марля, крепирана хартия, метални мрежи (впрочем, тази тенденция е съвсем актуална и на европейските текстилни форуми от последните няколко години).

Продължават хартиените експерименти (Галина Драгнева, Аделина Попнеделева, Малина Гецкова), както и извличането на художествени ефекти от префункциониране на познати предмети (Лилия Радичкова-Дочева, Галина Апостолова, Динка Якимова, Добрин Пейчев, Маргарита Допчева, Аделина Йотова). Класическата гладка тъкан (когато се прибягва до нея) е изискана, с виртуозни живописни ефекти (Жасмина Денева, Катерина Цанева, Тодор Паскалев). Дискретният релеф и апликацията също имат известно място в изложбата (Зорница Калинова, Кристина Живкова, Младина Младенова).

Особен интерес предизвиква автопортретът на Антония Кошничарова (дипломна работа). Той е като че ли единствен опит в рамките на тази изложба за интерпретация на нов и напълно съвременен материал - винил, който по един опосредстван начин влиза в полето както на индустриалния текстил, така и на рекламата и рекламния печат.

II етаж. На него са представени творбите на няколко поколения текстилци - от тръбните "опуси" на Лили Вермут до стопените полиестерни влакна на Златка Андреева. През 80-те години елитната група на учениците на Марин Върбанов започна да се разпада, а през 90-те форматите се смалиха, търсенията се усложниха и загубиха центробежната си сила. Като се добавят към това и икономическите затруднения, ще стане разбираемо "атомизирането" на търсенията и отношенията, което беляза дълбоко текстилната гилдия.

Бях щастлива да видя отново една великолепна работа на Владимир Овчаров "Затишие пред буря", но тя трябваше да бъде на първия етаж, при работите от 70-те години. Евелина Пирева и Елисавета Иконописова са представени със съвсем нови работи и с нито една от онези, които укрепиха славата им на елитни текстилки през 80-те години след периода на влияние от Марин Върбанов (това имах предвид, когато обърнах внимание върху необходимостта да се издирят етапните работи от различни периоди). Кирил Недялков, Емилия Панайотова и Емануела Абаджиева също отстъпват от представата ми за тях от по-ранни години, а Силя Аронова, струва ми се, също трябваше да бъде показана на първия етаж. В сравнение с тях Мария Киркова, Данелина Косева и Яблена Петрова изглеждат "класични" със своята привързаност към гладката декоративна тъкан. Което не ги прави по-слабо привлекателни.

През 90-те години започнаха да се зараждат и нови творчески образувания и инициативи ("От муха до слон", "Мравките", "Група` 91", пленерите в Байкал, Оряхово, Чипровци). Кога по-трайни и резултатни, кога ефимерни, те дадоха израз на натрупана творческа енергия и отбелязаха разширяването на схващанията за границите на текстила - към инсталацията и пърформанса, акциите и ленд-арта, към смесването на различни по израз и въздействие материали. Творбите на Михаела Пъдева, Пенка Боянова, Жанет Левордашка, Маруся Калимерова, Галя Георгиева, Дима Недялкова, Златка Андреева (липсва ми Цеца Георгиева) напълно се вписват в тези нови артистични реалности.

I етаж. В него е концентрирана огромна и вече в значителна степен пресята от времето творческа енергия. Но заедно с това там изникват и най-много проблеми. Те нямат отношение само към тази изложба, а въобще подлагат на дискусия въпроса за начините на показване на приложно изкуство, за статуса на това, което отдавна наричаме ту декоративно-приложно, ту декоративно, ту декоративно-пластическо и т. н.

Връзката с традицията. Ще започна с музейните образци, които я афишират. В един ъгъл на изложбата са събрани музейни образци на домашни тъкани - килими, плъст, халище, черги от втората половина на ХIХ и първата половина на ХХ век, а около тях - стенни килими с подчертано геометризирани композиции - на Димитър Станков, Димитър Механджийски, София Камбурова и други художници. Това съседство вероятно е следвало да внуши идеята за осъществена приемственост по права линия.

Дали е така? И къде са тогава Йордан Баров, Иван Пенков или Кица Маркова, които първи тръгнаха от орнаментиката на народната тъкан и прехвърлиха моста към съвременната тъкан. (Сигурно не е случаен фактът, че една композиция, която и до днес тъкат чипровските тъкачки, се нарича "Дървото на Баров").

Нито една от показаните творби на неслучайни автори не е пример за подобна пряка линия на орнаментално "наследяване". Напротив, Станков и особено Механджийски и Камбурова осъществяват много по-сложен и опосредстван тип приемственост. Техните творби държат връзка с народностните традиции чрез сходния композиционен и цветови лаконизъм, чрез отношението към материала и техниката, но те в никакъв случай не са "фолк", нито следващо стъпало на традиционните функционални тъкани, макар първосигнално да изглеждат близо до тях. Не случайно тези творби се явяват като късни и синтетични резултати в творчеството на своите автори. В същата посока напълно се вписва и Мара Йосифова. Стилистиката на този тип текстил е фикционална - тя създава само идеализирана видимост за "българското", а не реалните му проявления. Набелязаната съпоставка, обаче, повдига основателен въпрос - какво от традицията са усвоили наистина съвременните художници текстилци?

Марин Върбанов като икона. Никой не би могъл да си представи обща, а още по-малко ретроспективна изложба на съвременен български текстил без негово участие. Той, с творчеството си и с цялостното си личностно очарование на артист и преподавател, е в основата на обновлението на българския текстил.

Като че ли значимостта на творческото дело на Марин Върбанов е извън съмнение. На пръв поглед добре е представен и в изложбата ("Зазоряване", "Спомени от древността", "Вратата на Орфей"). Но възторженото отношение е изчезнало - "Вратата на Орфей" е реално елиминирана (за втори път, след показването в НДК преди две-три години, тази двупланова пластика се представя като две отделни пана); избраното място е контражур, работите са зле аранжирани и на различни места; осветлението почти липсва.

Дали не се отнасяме към него вече като към икона в църква, пред която рутинно се кръстим и забързано подминаваме? С оредяването на неговите ученици и постепенното им оттегляне от активен художествен живот, с изживяването на пластичните търсения и късата ни историческа памет, с невъзможността да покажем негова ретроспектива и издадем негов каталог ние сме на крачка от пренебрежението.

Още един детайл, свързан с обективната оценка на делото му. Не трябва да забравяме, че, започнал своите пластически експерименти още през 1967 г., той показва едва през 1972 г. първата си стенна пластика "Зазоряване", станала "програмна" за новото направление. В годините между 1967 и 1969, обаче, художници като Димо Балев, Васил Овчаров и Сун Хуай Куей вече са показали в общи изложби първите кълнове на ново отношение към тъканта, а Димо Балев е участвал успешно и в биеналето в Лодз. Този ранен израз на обновление ми липсва в изложбата, защото е ключов за разбирането на преплитащите се авторски пътища.

Култът към мислене в материал. Търсенето на автентичния израз и съкровената сила на материала е култово за втората половина на 60-те - началото на 70-те години. Оттам и предпочитанията към авторско изпълнение, оттам и спонтанността, с която се импровизират тъкаческите техники, или още по-директно - въздейства се върху материала без посредничеството на стана. Това, разбира се, е характерно не само за нашия текстил (достатъчно е да си припомним ранните работи на Магдалена Абаканович или Ягода Буич).

Никой по-добре от Марин Върбанов не е усетил потенциала на връзката между модерната и традиционната тъкан. Както самия той е казвал: "В козината, в грубата вълна има нещо варварско, силно. Самите материали имат излъчване, имат израз, който трябва да се улови и вгради в модерния текстил. Него в европейския гоблен го няма." Това основополагащо схващане Марин Върбанов залага не само в своите произведения, но го прави също толкова важно и за своите ученици. Вероятно Евелина Пирева, Елисавета Иконописова, Цветана Петрова, Петко Петков, Наталия Стойкова, Атанаска Йорданова тъкмо на него дължат проникновеното си усещане за вътрешен живот на изтъканата материя.

Много по-краен е Димо Балев в извеждането въздействието на материала на преден план. Наблюдавала съм магнетичното привличане на публиката към неговите "Менади" (една почти четириметрова триизмерна пластика от козиняви тулуми), показани в галерия "Мючарнок" в Будапеща през 1977 г. По-деликатен, но не по-слабо рефлективен към въздействието на материала е и Васил Овчаров в своите "ръждиви" елегии от 70-те години.

Търсенето на присъщата сила, красота и истинност на материала, успоредно на европейските ориентири и уроците от традиционния текстил, водят до засилване на декоративните тенденции, по същество - до неформални решения. За съжаление, тази доминираща почти десетилетие тенденция, която буквално преобърна стилистиката и образността на нашия художествен текстил, в изложбата не е показана адекватно на значението й.

Големите теми от края на 70-те. Любов, вечност, младост, време, победа, самота, затишие, път, античност, наследство - това са само малка част от големите теми, които занимават текстилците в края на 70-те и началото на 80-те. Метафори, хиперболи, символи, асоциации - тези по същество литературни "инструменти" напълно прилягат и за описанието на текстила. Марин Върбанов, Мария Кочопулос, Петко Петков, Владимир Овчаров, Здравко Мавродиев, Евелина Пирева и, разбира се, Илияна Камбурова през тези години създадоха едни от емблематичните творби на съвременния български текстил. Възникна и специалният термин "кавалетизация на приложните изкуства", който се опита да назове ставащото пред очите ни.

Тази тенденция е сравнително добре застъпена в изложбата, макар и не с най-характерните творби. Но ми се струва недопустимо отсъствието на Илияна Камбурова, дала най-дълбок, обобщен и драматичен израз на съвременния градски човек.

Предметът на изложбата. В крайна сметка, какъв е предметът на тази изложба? Завършеният и затворен път в един вид изкуство, което има своите дълбоки традиции? Или надеждата за продължение на "текстилната нишка" в условията на коренна промяна на художествената изразност и техническите средства? Като че днес е още трудно да се предвиди.

Виолета Василчина

Д-р Виолета Василчина е старши научен сътрудник в Института по изкуствознание при БАН, публикувала e множество статии и студии върху предметна среда, български приложни изкуства и художествени занаяти в края на ХIX и през ХХ век.