Текстът-Йовков

Новата книга на Милена Кирова още със заглавието си се заявява като монография. И наистина, тя е монографична дотолкова, доколкото се старае да обгледа творчеството на един автор и да очертае присъствието му в литературната история. Но това не е традиционната монографичност. Защото споменатите намерения са трансформирани, те се свеждат по-скоро до следенето на фигурите на автора, в случая Йовков, които литературното мислене е напластявало във времето, на културната конструираност на възприетите митологеми (специално тази за хуманизма на Йовков). Което води и до налагането на прочити, бягащи от тези митологеми, следващи убедеността, че митологичната потребност вътре в текста се противопоставя на напъхването на значенията на разказа в митове от външен за него порядък.
Затова и вместо за Йовков, монографията на Милена Кирова говори за текста-Йовков, търсейки еклектиката, търсейки събиранията и оттласкванията на изграждащите го различни митологични системи. Улавят се културните източници на парадигмите, символите, мотивите, които го конституират, като се приема, че доминантна е все пак библейската символика. Нещо повече, неговият митологизъм според авторката може да се разбере едва след като към библейския прочит се добави четенето през масовата култура. Защото в произведенията на писателя тя открива стереотипи и клишета, битуващи в модерната патриархална култура. Текстът-Йовков - експлицира книгата - не изпитва потребност да поражда нови митове и мисли, и се въплъщава в утвърдени модели. Той се придържа към традицията и това рефлектира в самата му направа, в начините на разказване, които предлага. С подобна нагласа - ясно е, те няма как да не бъдат видени като положени в духа на традицията, на реализма, като радикално отстъпващи на авангардните тенденции, обхванали по това време и българската литература.
Ако говоренето за текста-Йовков изпитва личностните митологеми и най-вече тази за хуманизма на автора, при прочитите на конкретни Йовкови текстове се изпитват митологемите, които най-трайно се прилагат при анализ. Една съществена част от книгата разколебава митологемата, според която Йордан Йовков е най-големият поет на жената в българската литература, а жената в текстовете му е земя, център и дом. Тя изследва фигурите на майчинството в текстовете му, фолклорните женски хипостази (юди, вещици, самодиви). Проиграни са и моделите на бащинството, на мъжкото изобщо. И най-сетне, интерпретациите на Милена Кирова се вглеждат във визиите за другия, различния, странния, този, който е извън нормата, присъстващи в Йовковите произведения. Като всички тези прочити са много ерудирани и събират в себе си различни културологични нагласи, за да докажат, че отвъд описаните митологеми и нагласи, текстът-Йовков всъщност разказва мита за Златния век, за красивото минало.
Ценен е и интердисциплинарният подход, който книгата умело прокарва. Тя не се задоволява само с някакъв митологичен прочит в стил Нортръп Фрай, нито пък се ограничава до четенето през Барт и неговата пристрастност към новите митологии (макар че придържането към Барт е отчетено и от самата авторка), нито се задоволява единствено с психоаналитичния, или с феминистичния прочит. Чрез съчетаването на всички тях, чрез отварянето към антропологията и социологията "Йордан Йовков. Митове и митология" представя себе си като същинско културологично изследване.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Милена Кирова. Йордан Йовков. Митове и митология. Издателство Полис. София. 2001.