Беседа десета: поле на чудесата. Виктор Пелевин
(...) За да осмислим стратегически новото в прозата на Пелевин, е уместно да го сравним с героя на предишната беседа Владимир Сорокин.
Сорокин предлага на читателя обективна картина на психическата реалност. Това е портрет на душата, без онзи радикален ретуш, без корективните изродености, които внасят разумът, моралът и обичайното. Пелевин съзнателно деформира изображението, подчинявайки го на дидактичните си цели.
Сорокин показва разпадането на осмислената, целенасочена, телеологична вселена на "совката" 1. Неговата тема е грехопадението на съветския човек, който, лишен от невинността си, се низвергва от соцреалистическия Едем в несвързания хаос на света, неподчинен на общия замисъл. Актът на падението се случва в езика. Героите на Сорокин, спъвайки се на всяка стилистична стъпка, пропадат в лингвистичния ад. Пътешествието от царството на необходимостта в света на свободата завършва с фатална невроза - патология на задавилия се в собствената си несвързаност език.
Пелевин не руши, а гради. Ползвайки същите останки от съветския мит, както и Сорокин, той въвежда в тях фабулни и концептуални конструкции.
Сорокин пресъздава сънищата на "совката", по-точно - неговите кошмари. Прозата на Пелевин - това са вещни сънища, сънища на ясновидец. Ако у Сорокин сънищата са неразбираеми, то у Пелевин са неразбрани. Потъвайки в безсъзнателното, Сорокин открива в него симптомите на болестта, която е предмет на художественото му изследване.
Пелевин се интересува от самите симптоми. За Пелевин силата на съветската държава далеч не се изразява в мощта на зловещия й военнопромишлен комплекс, а в способността й да материализира своите фантоми. Макар изкуството за "пораждане на сънища" да владеят не само тоталитарните режими, тъкмо те създават мистичното "поле на чудесата" - зона на повишено митотворческо напрежение, в която на практика може да се случи всичко.
Обкръжаващият свят за Пелевин е поредица изкуствени конструкции, където сме обречени вечно да блуждаем в напразни търсения на "сивата", изначална действителност. Всички тези светове не са истински, но не върви да ги наречем и лъжливи, във всеки случай поне докато някой вярва в тях. Защото всяка версия на света съществува само в нашата душа, а психическата реалност не познава лъжата.
Прозата на Пелевин се строи върху неразличаването между истинската и измислената реалност. Тук действат несвойствени правила: разкривайки лъжата, ние не се приближаваме към истината, но и умножавайки лъжата, не се отделяме от истината. Събирането и изваждането съучастват наравно в процеса на изграждането на измислените светове. Рецептата за създаване на подобни миражи е в това, че авторът променя размерите и конструкцията на "визьора" - рамката на прозореца, през който героят му гледа света. Главното тук се случва на "перваза" - на границата между различните светове.
Всяка граница подчертава, а понякога и създава разликите. При това тя не само разделя, но и свързва. Колкото повече граници има, толкова повече са и граничните зони, където възникват условия за такова смесено съсъществуване, при което не се заличават, а се усилват чертите и на своята, и на чуждата култура. Границата поражда особен тип връзка, в която разликите, дори непримиримият антагонизъм, служат като свързващ материал. Враждуването, както доказва и най-беглият поглед върху политическата карта или новия вестник, сплотява още по-здраво дружбата.
Пелевин е поет, философ и битоописател на граничната зона. Той изпълва с живот сглобките между реалностите. Там, където се срещат те, възникват ярки художествени ефекти - една картина на света, наложена върху друга, създава трета, различна от първите две. Като писател, живеещ на кръстопътя на епохите, той населява разказите си с герои, обитаващи синхронно двата свята. Така например съветските чиновници от разказа "Принц Госплан" 2 едновременно обитават тази или онази видеоигра. Лумпенът от разказа "Денят на булдозериста" се оказва американски шпионин, китайският селянин Чжуан - кремълски вожд, съветският студент се превръща на вълк.
Най-остроумно темата за границата е разиграна в новелата "Мителшпил". Нейните героини - валутните проститутки Люся и Нели - по време на съветския живот са били партийни работници. За да се приспособят към промените, те сменят не само професията, но и пола си. Едното от момичетата - Нели - споделя, че по-рано е работила като секретар на райкома на комсомола и се е казвала Василий Цирюк. В отговор прозвучава признанието на другата. Оказва се, че в миналия си живот и Люся е била мъж и е работила в същото учреждение, където началник й е бил пак този, непознал я сега Цирюк:
- Е, тогава имах мустаци - каза Люся и отметна падналата на лицето й къдрица. - А може би го помниш оня, твоя заместник по организация на работата? Андрон Павлов? Дето му викаха Гнидата?
- Помня го - учудено отвърна Нели.
- Нали с него си пиехте бирата? Пък после ти му повери лично да отговаря за нагледната агитация? И когато на стенвестника изтипосаха Ленин с ръкавици и Дзержински без сянка?

Епизодът с педалите-комунисти е само частен случай на по-общия мотив за превращението. В "Мителшпил" не е важно кои са били героите и кои са станали, важен е самият факт на промяната. Границата между световете е непристъпна, тя не може да се премине, защото самите светове са проекция на нашето съзнание. Единственият начин да попаднеш от една действителност в друга, е сам да се промениш, да претърпиш метаморфоза. Тази способност става условие да оживееш в лудата въртележка от фантомни, сменящи се една друга реалности.
Всъщност самата граница е провокация, която предизвиква метаморфозата, тласкаща героя в желаната от автора посока. Работата е там, че Пелевин има "message", символ на вярата, който той разкрива в своите съчинения и до който иска да доведе читателите. Въпреки че е прието да се говори за бездуховността на новата вълна, Пелевин е склонен към спиритуализъм, прозелитизъм, следователно, към дидактика. Смятат, че той пише сатира, докато то е по-скоро проповед или басня.
В късните филми на Фелини най-интересното става в дълбочината на кадъра - действията на предния и на задния план протичат независимо едно от друго. Например във филма "Джинджър и Фред" трогателният сюжет се развива на фона на специално измислените от режисьора безумни рекламни плакати, покрай които преминават, без да им обръщат внимание, героите.
Към подобен принцип, изискващ от читателя повишено внимание, прибягва и Виктор Пелевин. Неговата проза е странна главно поради това, че той упорито изнася централната "идея", концептуалната квинтесенция на съчиненията си в периферията на повествованието. За всичко, наистина сериозно, тук се говори между другото. Дълбокият смисъл на случващото се винаги се разкрива неочаквано, някак изневиделица.
Най-съществените мисли поднасят високоговорител на стената, изрезка от армейски вестник, цитат от пропагандна брошура, реч на партиен член на събрание. В разказа "Новини от Непал", например, заводският високоговорител с бодър комсомолски език преразказва тибетската "Книга на мъртвите": "Съвременната наука е установила, че същността на греха е да забравиш Бога, а същността на въздушните митарства е безкрайното движение по стесняващата се спирала към точката на истинската смърт. Да умреш не е толкова проста работа, както им се струва на някои..."
Информационният свят у Пелевин е устроен по такъв начин, че колкото по-малко доверие предполага източникът на съобщението, толкова по-дълбокомислено е то. Обяснението е, че вместо обичайните причинно-следствени връзки, тук цари синхронният, по термина на Юнг, принцип. Според него явленията са свързани не последователно, а паралелно. В такъв едновременен свят необяснимите от науката съвпадения не са случайни, а закономерни.
Пелевин използва синхронният принцип, за да премахне случайността като възможност. В неговия текст нищо не остава встрани от авторовата цел. Затова всичко, което героят среща по пътя си, грижливо го води в нужната посока. Като в доброто криминале или в проповедта, тук всеки детайл е предзнаменование, внушение, извод.
В поетиката на Пелевин не може да се срещне нищо встрани от замисъла, защото в неговия свят случайността е непозната (до един момент, до време) закономерност. Текстът на Пелевин е не толкова повествование, колкото поклонение. Тук всичко говори за едно и също, а следователно и на автора всъщност му е безразличен предметът на разговора: не е важен материалът, а неговата интерпретация. Дълбинен смисъл се открива във всеки, в това число и в най-тривиалния сюжет; колкото по-налудничав е той, толкова по-ярко и неочаквано се оказва скритото в него езотерично съдържание.
На този принцип са построени много произведения на Пелевин, включително и етимологичната мистерия "Животът на насекомите", преразказваща най-известната може би басня на Крилов, "Водно конче и мравка". Но истински шедьовър на тази поетика ми се струва неговата нова книга, "Чапаев и Пустота". Този забележителен роман израства от една остроумна предпоставка. Пелевин, взимайки фолклорните фигури от "чапаевския цикъл" - Василий Иванович, Петка, картечарката Анка и Котовски, ги превръща в персонажи от дзен-будистка притча. Така например, Чапаев в неговия роман е абат, пазител на дхармата, майстор на дзен, учител, който в характерния за източните мъдреци пределен ексцентризъм води към просветление своя любим ученик - петербургския поет Пьотър със странната фамилия Пустота. Впрочем той ни е известен повече като адютанта на Чапаев, Петка.

Статията на Александър Генис е публикувана в списание Звезда, бр. 12, 1997

Александър Генис
Превел от руски Людмил Димитров

















1 Игра на думи: "совка" като "нощната птица" сова, но и абревиатура на "съветски човек".












































































2 "Госплан" - абревиатура от "государственный план" - "държавен план".