Икстлан - Петушки
Неотдавнашната поява на герой с име Карлос Кастанеда в поредната серия на филма "Богатите също плачат" отново привлече вниманието на руския духовен елит към неговия съименник или, както някои предполагат, прототип, загадъчния американски антрополог Карлос Кастанеда. За този човек е писано твърде много, но досега никой няма никаква яснота. Едни смятат, че Кастанеда е открил света на тайната древна култура на толтеките. Според други, той е чисто и просто сръчен компилатор, събрал хербарий с цитати от Лудвиг Витгенщайн в списанието "Psychedelic Review", а след това примесил ги с автентичен антропологически материал. Но във всеки случай книгите на Кастанеда са несъмнено първокласна литература, което признават дори най-заклетите му критици. От написаните от него осем книги три вече излязоха на руски език и дори успяха да попаднат в каталозите на американските библиотеки. Останалите бяха издадени за първи път след 1973 година, която за родните книгоиздатели е Рубиконът, разделящ узаконеното пиратство от незаконното. Така че засега никой не се решава да ги печата и последната работа на Кастанеда, която може да се прочете на руски, е "Пътуване към Икстлан".
Тази книга, покрай подробно описания мексикански вариант на мистичния екзистенциализъм, предлага удивително красива алегория на живота като пътешествие. Това е историята на един от учителите на Кастанеда, индианския маг дон Хенаро, разказана от самия него.
Веднъж дон Хенаро си тръгва към къщи в Икстлан и среща неназован дух. Духът влиза с него в борба, в която побеждава дон Хенаро. Но малко преди да се предаде, духът го пренася в неизвестна планинска местност и го захвърля сам на пътя. Дон Хенаро става и продължава обратно към Икстлан. Насреща му вървят хора, от които той се опитва да научи пътя, но те или го лъжат, или искат да го тласнат към пропастта. Постепенно дон Хенаро започва да се досеща, че всички онези, които среща, всъщност са нереални. Това са фантоми, но и обикновени хора, един от които е и самият той, преди да срещне духа. Проумявайки това, дон Хенаро продължава своето пътешествие.
Чувайки тази странна история, Кастанеда пита какво се е случило после, когато дон Хенаро се е върнал в Икстлан. Дон Хенаро му отговаря, че така и не е стигнал до Икстлан. Той и досега вървял натам, макар да знаел, че никога няма да се върне. И Кастанеда разбира, че Икстлан, за който говори дон Хенаро, не е просто мястото, където той някога е живял, а е символ на всичко, към което човекът се стреми в сърцето си, към което ще върви през целия си живот и до което никога няма да стигне. А пътешествието на дон Хенаро е просто метафора, разказ за вечното завръщане към мястото, където човек някога е бил щастлив. Разбира се, историята, преразказана от Кастанеда, не е нова. Друг латиноамериканец, Хорхе Луис Борхес, твърди, че нови истории по принцип няма, че на света те са всичко на всичко четири. Първата е историята за укрепения град, щурмуван и отбраняван от герои. Втората е историята за завръщането, например за Одисей, плаващ към бреговете на Итака, или, в нашия случай, за дон Хенаро, запътил се към дома в Икстлан. Третата история е разновидност на втората, разказ за търсенето. И четвъртата история е разказът за самоубийството на Бога.
Тези четири архетипа скитат из различни култури и във всяка обрастват, така да се каже, с най-различни подробности. Попадайки на мексиканска почва, историята за вечното завръщане се трансформира в разказ за пътуването към Икстлан. Но руското масово съзнание, както доказва общонационалният успех на мексиканската мелодрама "Богатите също плачат", е много близко до латиноамериканското - ние сме не само Трети Рим, но и втори Юкатан. И затова не е чудно, че родната версия на историята за вечното завръщане много силно наподобява разказа на мексиканския маг.
Поемата на Венедикт Ерофеев "Москва-Петушки" е завършена една-две години преди появата на "Пътуване към Икстлан", така че всяко заимстване е изключено. Сюжетът на това трагично и прекрасно произведение е много прост. Венечка Ерофеев, излизайки от входа, където предишната вечер го завява неведома сила, започва пътуването към своя Икстлан, към гара Петушки. Изведнъж той се озовава в електрически влак, обкръжен от цял рой спътници. Отначало те му се струват съвсем истински, както и хората, които среща по своя път дон Хенаро - във всеки случай те здраво пият заедно с Венечка и възторжено следят високия полет на неговия дух. Но по-късно, след някакъв гаф, който им поднася реалността, те изчезват и Венечка остава сам в празния и тъмен вагон. Около него остават само вечните същности от рода на Сфинкса и неразкаялите се души като понтийския цар Митридат с ножче в ръка. А електричката вече се носи в друга посока, далеч от недостижимите Петушки.
Но само на повърхностния читател може да му се стори, че наистина става дума за пътуване с електрически влак. Ще приведа само един цитат: "Вървях през ливади и нивя, през шипкови гъсталаци и крави стада, в полето ми се кланяха житата и ми се усмихваха метличините... Слънцето залезе, а аз продължавах да вървя. "Света Богородице, още колко ли път има до Петушки?! - рекох си аз. - Вървя, вървя, а Петушки ги няма и няма. Вече навсякъде падна здрач... "Къде са Петушки?" - попитах аз, когато наближих нечия осветена веранда... Всички, които бяха на верандата, - всички прихнаха да се смеят и нищо не ми казаха. Чудна работа! Нещо повече - някой се кикотеше зад гърба ми. Обърнах се - пътниците от влака "Москва-Петушки" седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?"1
Руският начин за вечно завръщане се различава от мексиканския главно по имената на населените пунктове, покрай които съдбата пренася героите, и по онези психотропни средства, с помощта на които те преминават границата на обикновения живот. За мексиканските магове и техните ученици това е халюциногенният кактус пейот, гъбите псилоциби и сложните микстури, приготвяни от татул. За Венечка Ерофеев и много хиляди адепти на неговото учение това е водка "кубанска", силно розово вино и сложни коктейли, приготвяни от лак за нокти и препарат срещу потене на крака. Не само това, но и в пълно съответствие с практиката на магьосниците, всяка от тези смеси служи за изучаването на особен аспект от действителността.
Мексиканските магове си имат работа с най-различни духове, а на Венечка Ерофеев му се явява някакъв подозрителен господ, целият в сини мълнии, присмехулни ангели и стеснителен железопътен сатана. Явно работата е в това, че става дума не за различни духовни същности, колкото за различните традиции на възприемане на свръхестественото в отделните култури.
Битката с духа променя идеята за света, която има дон Хенаро и той се оказва отделен завинаги от останалите хора. Същото в действителност се случва и с Венечка, който завършва своето повествование с думите: "И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда."2
Най-главното обаче е, че си приличат не само принципът на пътуването и неговите детайли, но и целта му. Петушки, към които се стреми Венечка и Икстлан, към който отива дон Хенаро - са, така да се каже, побратимени градове. Известни са само с това, че героят върви към тях. За Петушки Венечка много пъти повтаря на страниците на своята поема следното: "Там пеенето на птичките не престава ни нощем, нито денем, там ни зиме, ни лете прецъфтява жасминът." А за да предаде какво е Икстлан за дон Хенаро, Кастанеда цитира "Окончателното пътешествие" на Хуан Рамон Хименес:

... и аз ще си отида. Но птиците ще останат и ще пеят:
и моята градина ще остане, зеленото дърво,
и неговият извор.3


Приличат си, нали?
Дон Хенаро броди около Икстлан, почти винаги достигайки до него в чувствата си, точно както Венечка Ерофеев след шестата глътка "кубанска" почти разпознава в кълбата нощна московска мъгла очертанията на петушковския "Отдел социални грижи".
Но между пътуванията към Икстлан и Петушки има, покрай многото общи черти, една твърде голяма разлика. Тя е в самите пътувания. За героите на Кастанеда животът, независимо от всичко, си остава чудо и тайна. А Венечка Ерофеев го идентифицира с моментното ослепяване на душата. Тази разлика би могла да бъде изключително определяща, ако не беше едно обстоятелство. Работата е в това, че по мнението на другия учител на Кастанеда - дон Хуан, всички пътища, по които митарстват - в мокрото есенно Подмосковие или в планините около пустинята Сонора, има обща черта - всички те водят доникъде.

Виктор Пелевин
Превел от руски Людмил Димитров







































































































































1 Цитатът е по българското издание на "Москва-Петушки", в: Ерофеев, Венедикт. "Валпургиева нощ", С., 1990. Превод на повестта Борис Мисирков. Стр. 140-141.



























2 Пак там, стр. 178.

















3 Цитат по българското издание на "Пътуване към Икстлан", С. 1984, превод Юлия Бучкова, стр. 288.