Виктор Пелевин:
сценарий за калейдоскоп
В рецензиите, отзивите, предговорите за Виктор Пелевин от последните няколко години един от най-честите мотиви е връщането на читателя към литературата чрез неговото творчество (В.Курицин, А.Архангелски, А.Генис, П.Долин), като наблюдението се свързва не само с многотиражността на Пелевин както на руски, така и на множество чужди езици (на английски е преведен почти целият Пелевин, като в редица случаи това е ставало с негово съучастие), но и с присъствието му в Интернет, с абсолютната достъпност на неговите текстове. Последната, разбира се, е двусмислена, тя се отнася и до наличността, и до достигащите до масовото съзнание, градирани така, че да са употребяеми и от него, смисли на прозата и есеистиката му.
Мненията на професионалната литературна критика за Пелевин са толкова разнопосочни и пъстри, че изкушават да се прави колаж от най-екстравагантните или находчивите сред тях1, но те си противоречат, с годините еволюират, по тях може да се очертае схемата на разположението на силите за/против постмодернизма сред пишещите за руската литература, защото без изключение опитващите се да обяснят феномена Пелевин се отнасят с внимание и към теорията, западните аналози, руската специфика на постмодернизма и неговата неколкократно обявявана завършеност и изчерпаност. Сравнението между две мнения за романа "Чапаев и Пустота" е показателно за полюсите в оценката за Пелевин и постмодернистичната му принадлежност. Според С.Корнев2 особеностите на прозата му са свързани с умението да се играе на границата, по ръба, с писането на текст, който не дава отговори, а предизвиква въпроси и "заразява със съмнение", който пародира култовото и превръща пародията, "лицето на шута" в култов образ. С.Улянов3 пък вижда постмодерното при Пелевин изразено с издевателската в неологичността си фраза "отявлен интертекстуалец", за когото е характерна "еднообразна до безобразие образност", и добавя: "Да си поставиш за цел сътворяването на лош роман е цел, достойна за истинския постмодернист. Ако съм прав, задачата действително е изпълнена блестящо! Пустота, цитираща самата себе си!
Безпрецедентно!". Още по-крайно е написаното за стила на творбите на Пелевин в двете статии: "удивява поразителното съвършенство на формата. Тази книга ("Чапаев и Пустота" - Р.Б.) може да се гълта на малки лъжички: свойствен й е пренаситен поантилизъм, който заставя да се наслаждаваме на всяка фраза."(С.Корнев) vs. "Примитивността на езика става още по-отчетлива на фона на философската и пр. терминология, позната на Пелевин само на равнището на фонетичната обвивка." (С.Улянов).
Опит да се заеме трета позиция са тълкуванията на Л.Филипов, ненастояващ Пелевин да се идентифицира с постмодернизма, тъй като постмодернизмът разрушава културата, а Пелевин няма такава цел, иронията му е насочена не толкова навън, към образците, а към своето и към себе си. По отношение на Пелевиновия начин на писане Филипов допуска: "Става дума за постепенно изкореняване на опитите да се пише хубаво във всички технически смисли на думата. (...) Парадоксално, но именно незачеркването, наличието на шутовските и при това през пръсти редактирани късове редом със солидно обработени епизоди, е свидетелство за истински дар."4
Неравността и неравностойността на творбите на Виктор Пелевин наистина е объркваща, странна, сред текстовете му има перли, има и обикновен, разлетяващ се пясък или, ако обиграем фамилията му, има и зърна, но и плява5. От една страна той е автор на въодушевяващи с изяществото и стиловия си перфекционизъм текстове като разказа "Ника", взимащ първата си нота от Буниновото "Леко дихание", или като "Водонапорна кула" и "Онтология на детството", а от друга е създател на изглеждащите случайни, грапави, насилени текстове като "Зелената кутийка"6 и "Калпаци на кулите", като по подобен начин звучат и отделни части от последния му роман "Generation П". Това може би се дължи на фрагментарното писане, свойствено на Пелевин дори и когато става дума за по-голяма форма като романа, съставен от новели, какъвто е "Животът на насекомите", или за публикуване (което издава именно пристрастност към фрагмента) като отделни разкази и есета на ескизи към "Омон Ра" (разказът "Луноход") и на "Generation П" ("Ultima Тулеев или даото на изборите", "PR и общественото съзнание"). Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин се оглежда към традиционната скала: разкази, повести, романи (дори с уточнение за "Generation П", рефериращо го към класическия съветски производствен роман), писателят прибягва към баснята, параболата, гротеската, дори вица, но едновременно с това е подчертано вниманието му към новите форми на словесност (на тематично и на жанрово ниво) като компютърните игри ("Принцът на Госплан"), рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания. Точно това прави Пелевин толкова популярен, но и предопределя стареенето на текстовете му със скоростта на технологиите. Съпоставен с другите най-гръмки писателски имена в новата руска литература - на Владимир Сорокин и на Б.Акунин, Пелевин се откроява, а може би и печели със своята усредненост, с лекотата и "приветливостта" (Б.Филипов), с които пише за всичко, с почти злободневната си разбираемост, еднакво далечна и от кошмарите на Сорокин, и от приковаващата увлекателност на Б.Акунин, с афористичността на словото си и с пристрастието към каламбура, като например удивителната по ефекта на сблъсъка между пошло и възвишено реклама-молитва на Вавилен Татарски за строителството на Храма на Христос Спасител в Москва: "Солиден Господ за солидни господа". Създаваният от Пелевин свят има своите аналози в комиксите, мултфилмите, компютърните игри, в него всички превъплъщения са възможни, те са цел и смисъл; Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, кристалче политика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография. Разказите от книгата "Синята лампа" и тези, които едни след друг се появяват през годините в Мрежата, романите "Омон Ра", "Животът на насекомите", "Чапаев и Пустота", "Generation П" са компендиум, христоматия, кратък курс, което предопределя читателския им рейтинг.
Калейдоскопичността на написаното от Пелевин се разпростира и върху разпознаваемите литературни влияния7, изброими в един ред: Набоков (метаморфозата, мотивът "животът е сън" в цялото творчество на Пелевин), Кафка, Борхес, Кастанеда, Булгаков8, Пастернак, Венедикт Ерофеев... Не може еднозначно да се отговори, дали този ред дължи известността си сред новите читатели (част от тях дори "нови руснаци") на автори като Пелевин или Пелевин е получил слава благодарение именно на този избор на образци. Тематичната пъстрота и интертекстовите практики обаче не повлияват повтарящите се от текст в текст сюжетно решение и смислов център - метаморфозата.
Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегорични разкази за транзитивните състояния на личността и на света, занимава го основно "пропускливостта", нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, като движението не е в една посока, а е склонно към реверсиране. Съществуващото се променя, видимото се оказва обратно на същностното, истината изгубва позлатата си, времето е обратимо, метафората става реалност - какво друго е това, ако не олитературяване на опита на човек от преходно време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности, човека на граничната епоха, за когото всичко е флуидно, а единственото му достояние са множеството гледни точки (преимуществото на постмодерната ситуация), което позволява свободното транспозициониране и едновременно изкушава да се проследят механизмите на прехода между състоянията и световете. Именно тази готовност за другото придава вече спомената лекота на текстовете на Пелевин и неуловимостта на трагичното в тях, а не ироничната, игровата нагласа на автора, "докосващ всичко на шега". Вярно е, че в "Generation П" звучат нотките на нов "сърдит млад човек", но митологичният ракурс, впрочем географски различен във всеки негов следващ текст (египетска митология, будизъм, шумеро-акадски митове), и този път отпраща към нивата на виртуалното, изтриващо, по-скоро анулиращо, границата между мнимо и реално. Темата на Пелевин всъщност са потенциалните реалности, фантастичното, което става реалност, хипотетичната реалност (съветското непритежаване на космически кораби и ядрено оръжие, пилотирането на безпилотни ракети, които никъде не летят, - "Омон Ра"), "управляваните иреалности" (И.Роднянска) в "Generation П", където "симулакрите се превръщат в реалност масово, индустриализирано"9, заменянето на реалността с онова, което във нет-културата се нарича "реално време", в крайна сметка множествеността на реалностите, в чийто лабиринт изчезва надеждата поне една от тях да е истинска.
Метаморфозите са именно осъществявания на потенциалната реалност и няма по-очевидна, но и по-удивителна такава от прехода дете-възрастен, детство-зрялост, който занимава Пелевин в разказите и романите му, спомнящи детството като време на слятост, на неразличимост на мнимото (желаното) от реалното. Процесът на самоосъзнаването, на собственото отделяне от останалия свят, смътното задаване на въпросите "Кой съм? Къде съм?" са тема на разказа "Животът и приключенията на барака номер ХII" - една алегория на човешкото порастване, но и на самоизгарящия бунт (буквализиран в разказа - "От номер ХII останаха само ключовете") срещу правилата на света, в който си се събудил.
Мотивът за пробива, за бягството, за преображението, съзвучен по патос и честота с реализацията му при Набоков (дивната пеперуда в разказа "Рождество"; ранното стихотворение, в което е казано: "ние сме гъсеници на ангели"; изправянето в цял ръст на Цинцинат след декапитацията във финала на "Покана за екзекуция"), при Пелевин е модифициран от съветските и постсъветските реалии и в края на разказа "Онтология на детството" преображението дете-възрастен е проектирано върху фона на преобразяващата се държава, но е осъзнато като единствено същностно, за разлика от мнимото друго: "Но каквато и всенародна смяна на бельото да ни чака занапред, никой вече няма да отнеме на миналото онова, което виждаше някой (предишния ти, ако това изобщо значи нещо), изправен върху клатещата се пейка и гледащ през прозореца (...) Удивително. В същата тази килия живееше някога малък затворник, виждащ всичко това, а сега вече го няма. Изглежда, че бягствата понякога са успешни, но само при пълна тайна, а къде се е скрил избягалият не знае никой, даже той самият."
Но възможността за метафизическо бягство не е достатъчна, за да бъдат преодолени шокът, травмата от осъзнаването, че си роден в несъществуваща държава10, което по особен начин проблематизира съдържанието на личността и слага върху нея щемпела "Born in the USSR". Споменът за детството е неотделим от знаците, имената (Омон, Овир, Вавилен), предметите на съветската епоха, целият живот може да бъде вместен в нея, да бъде видян като предсмъртното бързо пренавиване на лентата, запечатала първо и последно водонапорната кула в едноименния разказ, изкушаващ да бъде наречен още сценарий за калейдоскоп. Без колебание може да се каже, че Пелевин пише за своето поколение, същото Generation П, текстовете му са и анализ, и вивисекция11 на матриците на съветското съзнание, на начините на тяхното действие ("Синята лампа", "Зомбификация"), но и на наслагването върху тях на западните модели на направлявано мислене, емблематизирани от рекламата ("Generation П"), която в новоруски вариант експлоатира опита именно на това поколение - училищните цитати, мечти, както и (съвсем по Лермонтовски) "горчивата усмивка на излъгания син". Това е поколението, за което "лагер" означава първо "пионерски лагер", но и поколението на "афганците" и на тези, които трябва да продължат да живеят отвъд "края на вечността".
"Generation П" обаче е и цитат, и огледален образ на "Generation Х" - роман на канадския писател Дъглас Купланд (род.1961 г.), издаден през 1991 г. и преведен на руски език 1998 г.12, защото отразява или прозира идентичностите на двете половини на някогашния равновесен свят, в който, ще се окаже, разликите са били идеологически конструкт, а приликите - неразпозната реалност. В този смисъл можем да направим и още едно сравнение. Прозата на Пелевин с подчертания й интерес към религиозните нагласи на съвременния човек не е толкова (ако изобщо е) плъзгане по повърхността, еклектика, пъстрота, а компенсаторен ефект след състоянието, което Ю.Мамлеев нарича "къпане в Нищото" и определя така: "това бе психологическата и до известна степен метафизическата ситуация в Съветския съюз, когато хората бяха напълно откъснати от всички традиционни извори. Те се оказваха в някаква невиждана пустота в духовно отношение, защото, разбира се, бе смешно да се приеме марксизмът като духовна доктрина. Този опит е действително уникален и подобна ситуация би могла или напълно да погуби духовността в човека, или да му даде необикновено силен импулс за съпротива."13 Из зад океана авторът на "Generation X" Д.Купланд вижда в сходен ракурс пътищата и изборите на своето поколение, заявявайки в едно интервю: "В атеизма няма нищо ново. Тази концепция е на хилядолетна възраст. Но има нещо, което никога не е било: през 40-те, 60-те, 70-те някои родители дойдоха до извода, че възпитаването на децата въобще без религия е огромна свобода. Има неголяма група хора като мен, израсли изобщо без никаква религия. А има и християни коледно-великденски. (...) Ако в детството не си имал коледни елхи и картинки с Исус, които да ти покажат пътя към нещо друго, то... Накратко казано, ти нямаш нищо. И трябва ex nihilo - да си построиш някаква опираща се на емпиричния опит рационална система, за да осмислиш света."14
В англоезичния превод на "Generation П" (2000 г.). заглавието е променено на "Вавилон", с което се преакцентира централната му тема - от съдбата на поколението, върху което тегне миналото с измамните си илюзии, но което вече се пита, с какво е по-добро детство без илюзии изобщо, вниманието се насочва към митологичния пласт в произведението, от една страна, а от друга - към думите, езиците на границата на две епохи, регистрира се началото на създаването на многоезична глобална култура и дори се провокира допускането, че съветският проект е бил просто "Изкопът" за нова Вавилонска кула.
Както е известно, особено добре се продава онова, което критикува продажността, особено резултатно въздейства онова, което показва как всъщност се осъществява въздействието, защото то обезоръжава, давайки оръжие, приспива, твърдейки, че събужда. Похватите, сюжетните матрици при Пелевин не са скрити, те са на повърхността, те се самоназовават. Новото е в смелостта открито да се експлоатира старото и да се създаде калейдоскопична проза, поместена на свой ред в най-модерния и най-зрелищния днес калейдоскоп - Мрежата. Впрочем, самият Пелевин признава това качество на творчеството си, но и отбелязва предизвикателно: "Някой беше казал: Когато Бог измислил дъгата, дяволът измислил калейдоскопа."15

Ренета Божанкова






























1 Курицын, В. "Работа над цитатами, посвященная роману Виктора Пелевина "Generation П". - "Неприкосновенный запас", 1999, + 4(6). Роднянская, И. "Этот мир придуман не нами". - Новый мир, 1999, N 8.





















2 Корнев, С. "Столкновение пустот: может ли постмодернизм быть руским и классическим? Об одной авантюре Виктора Пелевина." - http://chat.ru/~kornev/pelev_s.htm.

3 Ульянов, С. "Пелевин и Пустота". - http://www.russ.ru/journal/kritik/98-04-13/ulyan.htm.





















































4 Филиппов, Л. "Полеты с затворником". - Звезда, 1999, + 5, с.212.

5 Пелева (рус., диал.) - плява.











6 Този разказ, целящ, според Пелевин, сглобяване в подсъзнанието на читателя на "ментален самоликвидатор", може да се възприеме и като заплашително сериозен, но значително по-близка ми е позиция, подобна на Лев-Толстоевата по повод Л.Андреев: "Той ни плаши, а мен не ме е страх." Това обаче и преди, и сега е репликата на стария век.


















































































7 По повод тяхното значение Пелевин безапелационно заявява, че в руската литература "където и да плюеш, ще улучиш традиция".

8 Влиянието на този майстор в превръщането на кошмара във феерия, на ужаса в "сюрреалистичен хумор" се проследява в цялото творчество на Пелевин, но най-забележимо е то в "Чапаев и Пустота", където дори "напасването" на времевите нива наднича към "Майстора и Маргарита", а метаморфозите на героите и гъвкавостта на пространството по нищо не отстъпват на балната зала на Воланд. Пелевин, както и Булгаков, е изправен пред пустотата на разпадащата се култура, в която не само ценностите, но и имената са изгубили познатия си смисъл, в която се усеща вакуумът между времената, заплашващ да погълне всеки, който го е осъзнал.






























































9 Липовецкий, М. "Голубое сало поколения или Два мифа об одном кризисе". - Знамя, 1999, + 11.






































































10 Можем да заподозрем повторение на Набоковия синдром (не толкова метатема) за "изгубения рай", тъй като и авторът на "Машенка", "Лолита" и "Ада" също е трябвало да се самоидентифицира със и чрез една несъществуваща държава. Той компенсира това, създавайки множество солипсично затворени светове.



11 Виктор Пелевин е роден през 1962 г.


































12 Коупленд, Д. "Generation X". - "Иностранная литература", 1998, + 3.





























13 Пак там, с. 70.



















14 Цит. по: Силакова, С. Поколение дворников и(кс) сторожей. - Иностранная литература, 1998, №3, с.223.
























15 Войцеховский, Б. Интервью с Виктором Пелевиным. - Комсомольская правда , 25.08.1999.