Водонапорна кула
Водонапорната кула би могла да се окаже първото, от което започва всичко останало, защото предметите се появяват тогава, когато научиш имената им и ставащото зад прозореца веднага придобива смисъл - войниците завършват работата си, като иззидват с бели тухли цифрите "1928" върху дебелата горна част на каменния цилиндър и даже не се досещат, че някой гледа какво правят, като мисли почти без помощта на думите, но много сериозно: всяка кула или даже комин първоначално се строи така, сякаш трябва да стигне до самото небе, и по този начин именно би завършило простото добавяне на нови тухлени обиколки ден след ден, ако строителите не решават да си тръгнат, което довежда до това, че една тухла задължително се оказва последна, а аз ставам единственият свидетел на спирането на работата, защото в целия отсрещен блок само аз разбирам какво означават празните скелета, от вида на които възниква странното чувство, че погледът от само себе си се премества надясно, там, където е краят на дървеното сандъче с пръст, набодена със семчици от ябълки, а тапетите лекичко са се отлепили, откривайки долния слой и жълтото ъгълче на вестник още отпреди революцията, останал от времената, когато брадати господа с удивителни по форма шапки и с верижки на жилетките, предчувствайки края си, пиели шампанско сред разсъблечени жени и изтощени работници, а Ленин и Сталин стояли до прозореца и четели първия брой на "Правда", предвиждайки всичко на света и може би дори това, че някога в него ще с появя аз и през безкрайно дългия летен ден ще лепя ивички лилава цигарена хартия върху тесните крила от шперплат, докато седя на лелиния креват, гледам през прозореца и почти не обръщам внимание на обърканите й разкази за това как в селото влезли белите, после червените, после отново белите, а след това някакви, неясно какви, "наши", които, кой знае защо си представяш като брадати мужици с малинови на цвят ризи всеки път, когато видиш вляво от прашното крило нейната снимка и се опитваш да разбереш, какво всъщност означава това - да вземеш и да умреш, както умря тя и както можем да умрем всички, ако не останем да живеем вечно с делата си по начина на Антонина Порфириевна, която даже избърсва след тези думи очилата си, поради което настава кратка пауза в нейния многогодишен разказ за така наречените материци, издигащи се над сивите пространства на океаните, където даже най-големият в света линеен кораб изглежда мъничък като кибритена клечка, ако вземеш да го погледнеш от небето, изпълнено с летящи към Канада жерави, бойна авиация и черни петна, появяващи се от дълго гледане на слънцето, бавно променящо цвета си, докато се приближаваш до въображаема точка, където то е червено и огромно само през юни, за да докосне за няколко минути шкафа, да освети горната му половина и да го превърне в каквото си искаш - от бастион на Великата Стена до скала нейде в Америка в зависимост от това, къде пренасяш своя живот от тези места, грухтящи насреща ти със свинете си, когато вървиш по мръсната улица с колекцията си от кибритени кутийки и размазваш по лицето си сополи и кръв, а след теб крещят всички онези, които се чувстват уверено сред тези килнати огради и обещават и утре да те фраснат още веднъж все така безнаказано, както и днес, защото все едно няма на кого да се оплачеш, а за възрастните няма разлика между биещите и битите деца, след като и едните, и другите с пионерски връзки, с барабани и фанфари, оставили бащите си да допиват вонящата бира, отиват към бъдещето дори тогава, когато просто стоят в строя пред бараките на пионерския лагер и примижат от блестящото в очите им слънце, гледайки, кой пълзящото по пилона знаме, кой котарака, прокрадващ се по вече горещите ламаринени листа на покрива на столовата, за да скочи в храстите, където вечерта делят събраните през деня фасове, пушат, спорят относно конструкцията на женските вътрешности, а после хапват след синия дим прах за почистване на зъби, чийто вкус остава дълго след отбоя и се запомня като приложение към историята за синия нокът в кюфтето и за чекистите, които идват твърде късно, защото са спукали гума, и, докато в тъмния двор я сменят, те силно чукат на вратата, а след това тръгват толкова бързо, че на съседа му се налага да се облича в коридора, точно срещу твоята ключалка, в която той би могъл да тикне молив на края, след като преди това е сипвал натрошено стъкло в кравето масло и е отравял кладенци, за да пиеш от тях заразена с тиф вода и половин година да лежиш в леглото, гледайки през прозореца и разпознавайки зад пухкавата завеса от падащ сняг очертанията на водонапорната кула, подобна на зачислен към града часовой, пазещ покоя ти и теб самия, да не би случайно да се скриеш в собственото си бъдеще, като се възползваш от топлата пролетна нощ, в която се оказва възможно почти без да докосваш земята да потънеш в черния гъсталак на незнайно откъде взелата се гора и вече почти да разбереш онова, към което тичаш със всички сили, преди да се събудиш, и, виждайки открехнатата врата, зад която се чуват бодри утринни гласове и свистенето на примуса, да помислиш, че всяка сутрин към нея, като стълба, слагат пълния със сандъци и скринове коридор, който извежда в единствения известен ти дневен свят, и колкото по-добре го познаваш, толкова по-рядко вратата на стаята ти се отваря някъде другаде, на места, чиито имена не знаеш и никога няма да разбереш, защото отдавна приличаш на човека, който стои на стъпалото на засилилия се трамвай и мисли, че колкото по-бързо се движи той, толкова по-трудно ще бъде да се скочи и да се тръгне по своя път, докато думите "свой път" все още имат някакъв смисъл, а по-точно - отблясък от разбран преди смисъл, понякога мяркащ се в очите на хората до теб, (...) и сега точно идва възрастта на разцвета, когато долу те чака кремава на цвят кола с литващ над капака й елен, здравето ти е съвсем наред и зад гърба си все още дочуваш "младежо", защото на тила си все още имаш коса, а освен това си много нужен на онези, които те дърпат за пръстите, наричат те татко и молят да им донесеш нещо смешно от работа, а там най-смешното е във формулярите с гриф "секретно", по коридорите вървят такива псета с костюми, че трябва през цялото време да ръмжиш, за да не те изядат по погрешка или поради усещането си за пълнота на живота, което сам трябва да показваш постоянно и да гледаш, как в отговор ти демонстрират същото, т.е. трябва да се усмихваш, да пуснеш мустаци, да размахваш в жилищната комисия някакви справки и така нататък, и тогава може би ще се намерят двама-трима идиоти, които ще дойдат у вас и ще кажат, че живееш като крал, след което ще можеш да си представиш, какво чувства един крал, който десета година тича по алеята с люляци и вижда хората, които ще живеят и след като той последва неотдавна напусналия този свят кралица, и за да не сбърка с никое друго това чувство, той има деца, вече правещи сметки, как ще разменят жилището, събрано парче по парче от освободени от други стаи, като от кубчета с фрагменти на рисунка, с надежда, че тя ще се получи, а когато действително става, даже е страшно да я погледнеш, защото се досещаш, какво е излязло, и ти се налага да отсичаш вече гниещите части на света, за да можеш в тесния коридор на смисъла да гледаш телевизор и да тънеш в догадки, дали и те чувстват същото и, ако е така, защо тогава така старателно крият плешивините си с последните останали кичури и, усмихвайки се, показват пластмасовите си зъби, които, както и ти, трябва да сложат през нощта в специален разтвор, миришещ на люляк и дълго да стоят над плексигласовата чаша, мъчейки се да си спомнят, за какво напомня този аромат, но вместо това се натъкват на мисълта, че сега човек се досеща за съществуването на живота, както някога се е досещал за съществуването на смъртта, от което ти става страшно и правиш едновременно три неща: палиш цигара, включваш телевизора и отваряш наскоро купената книга, където се казва, че слухът за Него тръгнал по цяла Сирия, че водили при Него всякакви немощни, страдащи от различни болести и припадъци, и луди, и лунатици, и безсилни, и Той ги лекувал, и Го следвал много народ от Галилея и Десетоградието, и Йерусалим, и Юдея, и отвъд Йордан, откъдето все по-силно се чува гласът на арабския народ, обещаващ кратковременни превалявания и температури плюс осемнадесет-двадесет градуса, точно това, което ти е нужно, за ритуалното посещение на вилата, където те посрещат като неизбежното зло и от прозореца на която виждаш израслата точно до стената гъба, приличаща на човече или на мъничка водонапорна кула, което, всъщност, е все едно, ако си спомним, че човекът - това е почти двуметров воден стълб, способен самостоятелно да се придвижва по повърхността на земното кълбо, движейки се към железопътната гара през сгъстяващия се сумрак и вслушвайки се в долитащата отнякъде музика, съвършено неподходяща, за да вместиш в нея дори едно свое чувство, и затова чужда и оскърбителна, но все пак прекрасна, след като наоколо е пълно с други, които го правят без всякакво усилие в същите тези дни, когато ти скришом, както другите пият портвайн, се кръстиш във входовете и асансьорите, носиш откровено предсмъртно черно палто и съвсем сериозно търсиш нещо в придобитата за подигравка и интелигентност книга, когато се опитваш да се свържеш по телефона с бившите си деца, колкото да чуеш в слушалката собствения си уверен, бодър глас и още веднъж да разбереш, че не си нужен никому и на нищо в света, който се свива с движението на твоя поглед от тапетите към светлината в прозореца пред щората, за която се държиш, надявайки се, че и този път ще ти олекне, ако успееш да не обръщаш поглед надясно, защото, когато човек започне да взема триъгълното прозорче на малкия зелен покрив за око, което го гледа, откакто се е родил, вече няма значение нито как точно е паднал на пода, нито това, че последният предмет, който е видял на този свят, е водонапорната кула.

Виктор Пелевин
Превела от руски Ренета Божанкова