Не можеше да си представи, че вестникът ще излезе, без той да е отишъл в печатницата, където, разположен в дима на лулата си, гледаше коректурите на броя, обсъждаше с дежурния екип политика и клюки, дори получаваше и редактираше текстове. Обичаше да седи до метрампажите, надвесен над металните форми, в които буквите бяха обърнати - мисля, че виждаше в тази тяхна обърнатост затаяването им, набирането им на енергия преди да експлодират, допирайки се до рулоните вестникарска хартия, където тяхната обърнатост отново се превръщаше в слово.
Той живееше за експлозията на словото. Словото, което вестникът постоянно изхвърляше в едно застояло общество, трябваше да тревожи, да променя. Иначе професията се обезсмисляше.
Той беше един от последните хартиени хора - живели в едно общество, в което знанията за света идваха винаги опосредствани - през преводи, през литература, единствено през думите. Трябваше да имаш нечовешка енергия, силна интуиция и просто вяра, за да можеш през всички постоянно предлагани ти опосредствани картини на света да го видиш такъв, какъвто е. Той успяваше. Беше всмукал идеалите и патетиката на Френската революция, литературата на XIX и изкуството на първата половина на XX век и с тяхната помощ вървеше, раздирайки пред себе си една подир друга наслагваните пред всички нас изкривени изображения на тогавашния свят.
Стефан Продев беше гениален в това да черпи единствено от словото силата да ражда слово - и с него да ни разкрива света.

Христо Буцев