Чета статиите , които Стефан Продев е писал в "Народна култура", и си давам сметка, че в тях той може да бъде прочетен най-истински; "самоописва се" така, както никой друг не е в състояние да го направи. През думите му "пробива" човекът на идеята, на честта, на рицарството, на високото, на едрото. Какво ли не се опитаха да направят с него, как ли не го рутеха. С тонове помия са го обливали. И продължиха да го обливат - доскоро. Не мръдна, не се пропука, не ръждяса. Защото беше цялостен - и отвътре, и отвън. Човек-монолит.
Невъзможно е да се подпъхнеш в душата му и да започнеш да ровиш с намерение да попаднеш на скритото, тъмното, подлото, това, което не е за пред хората. У Продев всичко винаги беше за пред хората - открито, ясно, смело, честно (каква дума!, май вече рядко я употребяваме). Във вестникарска статия, пък била тя и нещо като думи за сбогом, той не се побира. Фигурата му къса шевовете на текста. На този също.
Той самият гледаше на себе си като на скитник. Журналист-скитник, сменил 14 редакции. С всяка от които се е разделял с болка. И с последната... Във всяка от които обаче оставил парчета от куража си, от професионалната си почтеност, от гражданската си доблест. Не винаги тези му качества заразяваха екипите. Там обаче, където това се случваше, беше задълго, понякога завинаги.
В "Култура" (тогава "Народна култура") Стефан Продев дойде на 1 януари 1984 г. Напусна я (за първи път в професионалния си живот по своя воля) през февруари 1990. Шест години, белязали и него, и редакцията.
Постоянно твърдеше, че този вестник е неговият живот. Направи така, че вестникът стана живот - важен, единствен - за цялата редакция. Той осмисли и даде цел на иначе спокойното ни безметежно животуване, премести ни на друга, по-висока траектория; още тогава, преди да дойдат своботата и гражданското общество, направи от нас свободни и граждани. Направи ни бойци. Бойците на Продев. Които новото време започна да поваля един по един. Той обаче остана. Боец до края. Сам.
"Народна култура" на Стефан Продев е отделна история. Дълга и много важна. Не само за вестника, за цялото общество. Тя е живото доказателство, че и при мракобесие, при нечовешки условия може да се прави човешка журналистика. Стига да имаш характер, талант и кураж. Друго не е нужно.
Дано някой ден някой разкаже тази поучителна история. Дано този някой не се казва Йордан Василев.
Дребните завистливи души нямат право да я пипат. Те всъщност нямат и сетива за мащабите й. За мащабите на Продев - още по-малко.
Утре Стефан Продев щеше да навърши 74 години. И щеше да ги посрещне с усмивка и с чаша в ръка. Както всъщност е правил цял живот? Надмогвал е тежки раздели с усмивка и с чаша в ръка. Най-тежката раздяла остави за нас.
Ave, Caesar, morituri te salutant.

Копринка Червенкова