Непроизнесено слово
Навърших шестдесетте и, кой знае защо, ми се прииска да кажа нещо, което не съм казвал досега. Не знам дали е прилично, но смея да вярвам, че имам право на подобно желание. Не заради собствената си персона, разбира се, а заради колегите, които уважавам, и заради някои читатели, които ме обичат.
От преминалите години четиридесет прекарах на седлото, като прескачах от редакция в редакция. При подобен случай в некролозите пишат: "отдал всичките си сили на родната журналистика". Формално и помпозно, но утешително.
Бях едва на 20 години, когато започнах като стажант-репортер. Днес е знайно какъв съм и затова спокойно мога да кажа, че съм минал през всичките кръгове на професионалния ад. Още в началото Ботю Султанов, един от първите ми наставници по новинарство, непрекъснато ми втълпяваше, че журналистиката е сложна и нечиста работа. По-късно, след години, ме наричаше с гордост свой ученик. Изглежда, че бях успял да открия нещо ценно в нечистотията. Или просто се бях изцапал по-талантливо от някои други.
Когато Ботю ми повтаряше своята сентенция, нашето вестникарство нямаше нищо общо с днешните средства за масова информация. То беше просто едно бедно дете на деня, което ловеше и продаваше новини. Миналото все още живееше в настоящето и затова често на неговите страници нещо се жълтееше. Но това не смущаваше никого, защото по онова време нямаше БТА и всеки вестник разчиташе единствено на собствените си уши. В този смисъл беше време на големите вестникарски удари и на големите грешки. Имаше нещо весело в безкрайното търчене след новината и нещо тъжно, разбира се, в сензационното й пробутване. Тогава не съществуваше днешният страх от постове и служби и затова всяка сутрин гражданите имаха възможност да се посмеят над едно или друго министерско недомислие. Това, което днес наричаме гласност, в онези първи години беше чисто и просто най-обикновен професионален закон. Може би затуй не я ценяхме твърде много и дори често пъти я компрометирахме. След време разбрахме какво сме загубили, но вече беше късно.
В годините, за които говоря, никой вестникар от кариерата не помисляше дори и насън, че е творец, че е някакъв артист на перото. Подобни мисли звучаха не само леко, но и нелепо. И как иначе: бяха живи Елин Пелин, Константин Константинов, Светослав Минков, Ангел Каралийчев, та и някои други, които, без да щат, респектираха. Ето защо всеки нормален събрат си водеше съвестно "ресора" и на никого не му стигаше времето да се самозалъгва и самолюбува. В повечето редакции работеха от 15 до 20 човека, които, наблъскани в една стая, около една маса и край един телефон, вършеха само най-необходимото. Нямаше никакви излишни залитания и изгъзици, защото почти всичко се пишеше на крак и най-дългият материал не надхвърляше 60-70 реда. За сметка на това имаше глоби за неуловена новина и за опровергани факти. А понякога имаше и съвсем конкретни шамари. И това бе напълно естествено, защото редакциите бяха в непрекъсната война помежду си. Беше война за тиражи, т. е. за хляба, и затова никой нямаше право да се прави на артист, да губи. Днес нещата са съвсем други, без да съм сигурен, че са по-добри.
Днес нашего брата е така искрено покварен от разни творчески измишльотини, че често се разминава с най-елементарния професионализъм. Казват му да напише информация, а той съчинява очерк. Искат му най-обикновена статия, а той донася нещо средно между драма и разказ. Да не говорим за онова сантиментално-художествено отношение към най-тривиалните факти, което го е обхванало тотално. Разбирам, че времената са други, че нещата се развиват, но нали все пак журналистиката си е журналистика. За съжаление това творческо, или по-точно псевдотворческо, осмисляне на професията не безпокои никого и даже се поощрява. Наложи се дори такова невероятно определение като "художествена журналистика". В тази неразбория участват най-различни сили, между които, кой знае защо, се намира и такава професионална организация като Съюза на българските журналисти. Някога този съюз имаше една единствена цел - да защитава социално вестникарите. Благодарение на него нашият журналист пътуваше с намаление по БДЖ, плащаше по-ниски телефонни такси, имаше право да посещава безплатно кина и театри, купуваше пишещи машини и фотоапарати с предимство, а съюзната (не редакционната) карта му отваряше всички врати, дори и най-залостените. Смяташе се, че тези малки професионални привилегии улесняват служебната му работа. Сега от тях не е останало почти нищо. Сега редакциите молят ведомствата да им се разреши това, да им се даде онова, да бъдат допуснати тук и там, за да отразят едно или друго събитие. А би трябвало да бъде обратното. Доколкото знам, така е във всяка цивилизована страна. Но вместо да се борим за загубеното, което е не само наше право, но и наш дълг, ние, днешните вестникари, сме тръгнали да убеждаваме обществото, че имаме някакво творческо самочувствие. Бедни, но горди, казва в такива случаи народът. И наистина: нямаме права, но имаме творчески награди и значки, нямаме елементарни професионални улеснения, но имаме ресторант, нямаме социален авторитет, но имаме артистични амбиции. А ако някой от нас напише нещо смело, ако зашлеви някой Голиат, няма кой да го защити. Дори собствената му редакция го поднася на тепсия в името на нечий интерес или на добрия тон.
Мисля, че точно тук, в това ненормално изместване на професията от една или друга илюзия се крият много от слабостите на днешната журналистика. Заблудена от себе си и в себе си, тя тръгва по странични пътища, които я мамят с лаврови клончета, но не й предлагат нищо сериозно. Не случайно от дълго време тя е плячка и става все повече плячка на разни съмнителни амбиции, които "украсяват" нейното делово слово с изгреви и залези, с "ведри небеса" и още по-ведри усмивки, със сценарно разиграни публикации. Дори спортните информации вече са толкова "художествени", че човек има чувството, че чете стихове в проза. Разбира се, като изричам всичко това, съвсем не искам да попреча на доброто, на талантливото и новото, което кълни и има право на живот. Вестникарството също има своята муза, но тя не е точно там, където някои я търсят. Лошата литература никога не става добра журналистика. Ето защо над всички илюзии и амбиции трябва да стои законът на професията. Законът, който гласи: кратко, ясно, точно и смело! Нищо повече и нищо по-малко.
В началото на пътя всеки си избира един пример, който решава да следва. Преди 40 години моят пример беше бай Асен Бояджиев, първият ми главен редактор. Мисля, че в някои отношения се опитвам да го следвам и сега. Бай Асен нямаше кабинет в днешния смисъл на думата. Много от материалите на вестника той четеше и редактираше на една маса в "Синята лампа". Бюрократичната тишина на кабинета го потискаше и той предпочиташе човешката глъчка на кръчмата. "Какъв несериозен човек!" - ще каже някой днешен колега на Асен. Не бързайте! Този "несериозен човек" не допусна нито един сериозен гаф. Той беше чудесен вестникар, работяга, а не чиновник, истински машинист на редакционния локомотив. Имаше толкова ясна и логична мисъл, че не пишеше статиите си в кабинета, а ги диктуваше направо на линотипера. Така "написа" статията си за мирния договор на България, за която получи похвала лично от Георги Димитров. Оттогава до днес не съм срещал такъв спонтанен журналист. А иначе обичаше сливовата и жените. Беше шегаджия и понякога хвърляше пепелници по някой младок като мене. Имаме ли днес такъв вестникар? Страх ме е да отговоря направо, защото, като се огледам, виждам много, много кабинети. Виждам кресла и заседателни маси, папки, магнетофони, диктофони, секретарки и нито един... линотипер. Виждам цялата бюрокрация превърнала вестника от място за идеи в място за пенсия. А колко по-просто би могло да бъде. Един човек като бай Асен е достатъчен, за да изхвърли всичко това през прозореца. Той не само би опровергал, но и би обезсмислил цялата тази кабинетна джунгла. Ето защо, като си спомням за него, без да искам, си мисля за онова излишно и вредно, което сме натрупали върху гърба на днешната журналистика. Колко важни и кухи сме станали. Колко вещи, символи и власт сме натрупали около себе си, за да си повярваме, за да ни повярват. А вестниците, които редактираме днес, са досущ същите като вестника на бай Асен. Четири или шест страници и нито ред повече. Само че тези четири или шест страници моят пръв главен редактор ги "произвеждаше" с 15 репортери, а ние ги тъкмим с 80, 100 или 120 души плюс БТА и плюс разни други помощници. Какво разхищение на сили и средства, на интелектуална енергия. И какво замозалъгване, че работим модерно, професионално, съзнателно, че сме творци, че сме полезни на обществото.
Може би ще прозвучи малко несъвременно, но мисля, че е дошло време да се обърнем и назад, да си вземем поука от старите. Защото нека не забравяме, че ние също стареем, и то често пъти лошо стареем. Много от нас стареят като овни, а не като птици, загубили чувство за мярка и полет, пренебрегнали най-елементарните повели на професията. А уж живеем във времето на социологията и социалпсихологията, на научните прогнози, на интелектуалното усъвършенстване на човека и обществените механизми, на сметката. Нали самите ние пишем за всичко това. Тогава кого лъжем, ако не себе си? Ето до какви объркани мисли ме довежда моят младежки пример. А ние какъв пример ще бъдем? Като момче мечтаех да стана журналист като Станлей (сега го наричат Стенли) и да открия своя Ливингстон (пардон, Ливингстън) и изворите на своя Нил. За съжаление станах журналист, но не открих нищо. Ето защо сега, накрая, мечтая за едно момче, което да наследи мечтата ми. Не знам защо, но вярвам, че то ще успее.
Голяма част от вестникарите на моето поколение живяха като насън. Все очаквахме, че ще стане нещо в нашия печат, а то все не ставаше, или, ако ставаше, не беше онова, което ни мамеше. Много завои имаше по пътя ни, много внезапни бури, много изиграни надежди. Половината от колегите ми измряха с отворени очи. Култът бе първата ни трагедия. Той ни превърна от репортери в литературни сътрудници и ни отне новината. Нашата същност. След това дойдоха онези преломни години, които също взеха своите жертви. Вървейки по техните сложни серпантини, много от нас забравиха за какво са тръгнали и започнаха да се уморяват. А какво по-страшно от уморен журналист. Днес уморените са много. И аз съм между тях. Умориха ни мечтите, умориха ни обещанията, умори ни липсата на сериозно доверие, умори ни страхът от наказания, умори ни вярата, че един ден действително ще бъдем полезни. А знаем, че можем да сме полезни. Може би това е единственото, което ни крепи все още. Наистина годините изкастриха много от перата ни, но и ни дадоха нещо. Направиха ни по-мъдри. Сега, макар и уморени, по-трудно се лъжем и по-трудно продаваме чувствата си. Това вече е хубаво. Умрелите и отчаяните бог да ги прости! Ние, останалите, въпреки умората можем да направим още няколко крачки. Можем и трябва, защото вярвам, че това ще бъдат нашите най-хубави крачки, оправданието ни пред читателите и пред собствената ни съвест. Като си помисля само колко ругатни събрахме по своя нелек път. И до днес има хора, които смятат, че журналистиката е нечиста работа.
Наричат ни "търчи-лъжи", комбинатори, всезнайковци, нехранимайковци и какво ли още не. Едни от злоба, а други от простотия. Нека ни наричат. Почти съм сигурен, че още имаме сили да ги опровергаем. Колкото и да ни презират някои, обществото не може без нас. Ние сме болестта, която го прави по-здраво. Както и да ни се сърди, то ни чете и ще ни чете. Ето го нашия шанс. Четат ни дори и ония, които ни наказват, които ни дават под съд, които се страхуват от словото. Такива читатели няма никой. Затова съм сигурен, че нашата професия ще пребъде. А с нея и ние.
Като оглеждам изминатия път, все си мисля за Давид. За онзи с прашката. За 40 години 13 редакции. Не знам, много ли, малко ли е, но знам, че не беше леко. Веднъж мама ме попита: "Не ти ли омръзна, сине?" Погледнах я в старите бели очи и й отвърнах: "Това не омръзва, мамо. Изхабява!"
Ама, нейсе!

Вестник Народна култура, брой 39, 25 септември 1987 г.

Стефан Продев