Варна на филмовата страст
Деветото издание на международния филмов фестивал "Любовта е лудост" (31 август - 6 септември 2001) бе на косъм от провал - без малко новото време да лиши варненската публика от любимото събитие в края на лятото. Фестивалът се случи благодарение на непрeсекаемата воля на организаторите и на щедрата сламка на 63 спонсори. В конкурса се състезаваха 9 филма, оценявани от 3-членно мъжко жури.
Както обикновено по време на "Любовта е лудост", Варна жужеше и шаренееше от родни филмови лица: Рангел Вълчанов, Гинка Станчева, Андрей Слабаков, Аня Пенчева, Димитър Петков, Ернестина Шинова, Джоко Росич, Самуел Финци, Пепа Николова, Ноколай Волев, Ани Пападопулу, Никола Анастасов, Стефка Янорова, Христо Мутафчиев... А между тях - тук-там критици и разпространители. Както обикновено по време на "Любовта е лудост", чуждестранните гости бяха кът, а дългоочакваният Любиша Самарджич изобщо не дойде с филма си "Наташа".
Вероятно е случайно съвпадение, но тази година фестивалът премина под знака на цифрата 2. От сведущи в нумерологията знам, че тя се смята за числото на трудностите, от които можеш да излезеш само с дипломация и много такт - едно от завидните качества на Илко Раев (директор), Александър Грозев (артдиректор) и екипа на Фестивалния и конгресен център.
И така, за втори път в своята история "Любовта е лудост" бе открит от министър на културата (първият беше проф. Ивайло Знеполски) - проф. Божидар Абрашев вдъхновено прочете от неугледна папка пожелания за филмови любови.
Освен гръцкия инсталатор Хектор Хараламбос, в журито участваха двама българи: нашият Георги Дюлгеров (председател) и холивудският Емил Распопов (продуцент).
В официалната програма най-сетне присъстваха два родни филма: "Опашката на дявола" на Димитър Петков (в конкурса) и "Огледалото на дявола" на Николай Волев (извън конкурса).
И в двата участва младият актьор Деян Донков.
За втори път (след 1995) гост на фестивала беше руският продуцент Андрей Разумовски, при това с два състезателни заглавия: "Опашката на дявола" и руско-френския "Лиса-Алиса" на Жан-Мишел Каре. Последният заедно с копродуцента на филма Филип Кусон бяха двамата френски гости на фестивала.
Операторът Емил Христов бе представен с два филма: "Огледалото на дявола" и канадския "Тук съм" (дипломна работа на Джошуа Дорси и Дъглас Неймър, снимана тук в началото на 90-те), незнайно защо попаднал в съпътстващата програма чак сега.
В програмата "Нови български филми" дипломантът от НБУ Станислав Дончев бе представен с две видеопроизведения: "Търси се" и "Експерти" - и двата в духа на трилъра, и двата произведени през 2001. Ню Йорк се появи в два от конкурсните филми: визуално в "Раздвоение" и писмовно в "Бо Ба Бу" на Али Хамраев (Италия, Франция, Узбекистан).
Двама актьори показаха изключителна класа: Джон Туртуро и Самуел Финци.
Два филма от конкурса продължиха "булчинската" тема на "Сватбеният агент", но в по-атрактивна интерпретация: щатският "Прелъстителки" на Дейвид Маркин и "Защитата на Лужин".
Баз Лурман за втори път участва в конкурса: след първата "Златна Афродита" през 1993 за "Танцуващо сърце", сега той остана без награда за "Мулен Руж".
Чух два пъти GSM-а на депутата Коста Цонев - звънеше с "Шуми Марица"...

Официалната програма на тазгодишния любовен фестивал бе пъстра - както откъм националности, така и откъм кинематографични занимания. Само че, независимо дали глeдахме руски, полски, словенски или британски филми, независимо дали жанрът им бе ретромелодрама, психодрама, екшън или трилър, или микс от всичко по малко, на екрана бушуваха екстремните ситуации, а смъртта дебнеше отвсякъде. С изключение на мистичната човечност в "Опашката на дявола", неизменно се усещаш разпнат между смях и кошмар. Не мога да отмина факта, че официалната програма изглеждаше по-фестивална отпреди - 5 от филмите можеха да бъдат видени само във Варна. Любовните терзания се движеха по скалата от примитив до възвишеност, а хомосексуалните колизии този път отсъстваха (поне съзнателно). Прави впечатление и друго: в някои от филмите обект на чувствата е чужденец или пък действието се развива върху чужда за героите територия - и в двата случая с трагични последици. В тази тенденция се подреждат руско-френският "Лиса-Алиса", полският "На края на света", "Бо Ба Бу" и "Защитата на Лужин".
"Лиса-Алиса" е създаден по едновремешен сценарий на Павел Лунгин и Виктор Мережко. Не стана ясно защо операторът Жан-Мишел Каре е решил да се пробва и като режисьор, но филмът е блудкава ширпотреба с народопсихологични претенции. Бедняшко московско момиче (Даря Волга) се влюбва във френски културен аташе на възраст, игран от соаниран руснак (Сергей Мартинов). Помежду им пламва страст сред шампанско и огледала, а той, естествено, я зарязва, тъй като семейството му се прибира от Париж. Френската му съпруга е Ирина Алфьорова (неузнаваемо състарена). Ролята на дъщеричката също е поверена на рускиня, живееща в Нова Зеландия (Олга Сидорова). Младежът Витя (Алексей Черних) е влюбен в Алиса, но тя го тупа сестрински по рамото. Той и на това е доволен и когато девойката му предлага да отвлекат щерката на подлия дипломат, за да отмъстят за поруганата й руска чест, момчето се опва като за бой с чеченци. И сякаш започва друг филм, който смътно напомня "Сватба" на самия Лунгин, но е толкова нелеп, че се чудиш и маеш истина ли е - тримата се крият из мазета, после на село, сприятеляват се, а накрая ченгетата убиват Витя. Даря Волга е непринудена, но не спасява "Лиса-Алиса" от катастрофалната му пошлост. За капак френският копродуцент Филип Кусон сподели на пресконференцията, че тръгвал за Москва да се жени, когато от Министерството на културата му предложили да се захване с проекта...
"На края на света" на Магдалена Лазаркевич е филм на Полската телевизия, какъвто беше и предишният й "На другия бряг" (Награда за режисура от "Златна ракла" '98, вж. "Култура", бр. 43 от 1998). И този път тя се е хвърлила с естетски хъс в миналото, но за разлика от филма, посветен на последния ден от живота на Хайнрих фон Клайст и любимата му, сега се е съсредоточила в Манджурия от началото на ХХ век, вдъхновена от "Терез Ракен". Мултиетнически екип строи ж.п. линия, а покрай релсите се преплитат човешки съдби, религии, традиции... Европейската цивилизация пори изостаналостта на далечна Азия, а младата полякиня Тереза (Юстина Стечковска, популярна певица и автор на песните във филма), омъжена без любов, руши табута, пощурявайки по руски художник. Историята е покъртителна с тръпнещата си еротична съдбовност, но е прекалено разклонена. Живописната визия на Томаш Доброволски компенсира донякъде протяжността на разказа. И въпреки това филмът е изтънчен - тази режисьорка би трябвало да се следи. Най-неочаквано се оказа и сестра на Агнешка Холанд.
Също в Азия, "на 11 000 км от Ню Йорк", както гласят надписите, се развива действието на "Бо Ба Бу", чийто автор е ветеранът Али Хамраев (навярно си спомняте "Горещо лято в Кабул"). В туркменската пустиня (забранили са му да е в узбекистанската) се разбил вражески самолет, от който в пясъка се въргалят само седалка и девойка. Изкусително-голото женско присъствие разсича досегашната идилия на пастирите Бо и Бу (дали са баща и син, братя или приятели - не става ясно). Обличат я, кръщават я Ба, единият я насилва, другият я закриля, гонят я, продават я, тя се връща, накрая я убиват и статуквото им (защо не и хомосексуално?) е възстановено. Безсловесна, дивашка, абсурдна история, в която цивилизацията (в лицето на безмълвната Ба) е безпомощна и дори нелепа пред ураганната стихия на примитива. Независимо от влудяващата мъжка бруталност, още по-влудяващата женска апатичност и развяната като байрак антропия, филмът излъчва стипчиво варварско очарование. Съвсем разбираемо е защо Хамраев имал проблеми както с узбекската цензура, така и с италианските си продуценти.
От първия кадър "Защитата на Лужин" приковава. И така - до финала. Холандката Марлийн Горис ("Оскар" '96 за "Животът на Антония") е посегнала към волна адаптация по роман на ранния Набоков, посветен на берлинския шахматист Курт фон Барделебен, самоубил се през 1924. Филмът ни потапя в 20-те години на миналия век - италиански курорт, зеленина, блясък, аристократичен шик... И сред всичко това - своенравният руски гросмайстор Лужин (Джон Туртуро). Гениален шахматист, той от малък е чудато неадекватен към обкръжаващата го среда - у дома и по света. Предстои световно първенство. Лужин крачи из лъскавите хотелски интериори в транс. Среща богатата и свободолюбива наследница Наталия (Емили Уотсън), ухажвана от френски граф. Тя се влюбва в ексцентричния Лужин. Дори приема прибързаното му предложение за женитба. Едновремешният му учител и достоен потомък на Салиери работи сега за италианския съперник на Лужин. Непрестанно погажда на сънародника си кални номера. В крайна сметка, докато Наталия го чака в църквата с булчинска премяна, Лужин се хвърля от прозореца. Покрай спортната обсесия се въргалят емоции, комплекси, стратегии - шахматни и житейски... Съсредоточен като Гари Каспаров или трескав като Боби Фишер, Джон Туртуро е неизменно прекрасен. Вярно, някои от мимиките му са познати от филмите на братята Коен, но пък са си негови. И са наустоимо симпатични. Макар и с известни психологически подскоци и леко захаросан финал, "Защитата на Лужин" е изящно-енигматичен филм. Безспорно най-красивият на фестивала. А словенският филм "Тайната вечеря" бе най-дръзкият. Създаден от младежи, той е волен, витален, вироглав - лудешко галопиране из трагикомичня лабиринт на днешността. Откраднатата видеокамера от психиатричната клиника, попаднала в ръцете на двама клинични чешити, заедно с проститутка, нейния сутеньор и баба й, се превръща в метежно откровение - както за хората, заставащи пред обектива, без да подозират, така и за публиката, свидетел на "скритата камера". В изреждането на съдби, приумици, кретенизми или екстази, филмът донякъде напомня унгарския "Еспресо", показан преди три години на "Любовта е лудост" и също получил наградата на филмовите критици.
Несъмнено "Опашката на дявола" и "Огледалото на дявола" бяха най-очакваните филми тази година. Първият, защото след обещаващия си дебют "Тишина" ("Златна роза" '90) Димитър Петков едва сега успя да заснеме игрален филм. Вторият - заради нагласата на публиката да очаква от Николай Волев зрелищно предизвикателство. На "Опашката на дявола" му провървя - пълна зала, никой не излезе, бурни аплаузи... Прожекцията на "Огледалото на дявола" обаче мина по-вяло и причината бе извънкинематографична - съвпадна с мача България - Дания. По-важното е, че фестивалната публика гледа два нови български филма, посветени на нашето време. И различни като натюрел и послание, въпреки съвпаденията в заглавията или в заниманията с опера. Дотук за тях - тъй като премиерите и на двата предстоят, смятам, че е коректно да ги изчакам. За разлика от други издания на фестивала, тази година официалната програма се оказа по-интересна от съпътстващите - поне за хората от професията. Иначе публиката имаше възможност да види пресни холивудски хитове като "2001: Космически щуротии", "Доктор Дулитъл-2", "Момчета-чудо" и др.
Неусетно се изниза седмицата на "Любовта е лудост" - поне за нас, гостите. Организаторите се бяха постарали, както винаги, да се чувстваме комфортно. И времето им помагаше - само 2 пъти аха да завали, но слънцето надделя. Но пък нали двойката... За юбилейното десето издание на фестивала през 2002 се очаква да бъде създаден регионален фонд за кино. Дано.

Геновева Димитрова



Любовта е лудост

Награди:

Златна Афродита - Защитата на Лужин, реж. Марлийн Горис (Великобритания, 2001)

Специална награда на журито с мотивацията За вдъхновеното излъчване в актьорската игра на Самуел Финци и Стефка Янорова, както и за многопластовата режисура на Димитър Петков - Опашката на дявола (България, Русия, Япония, 2001)

Награда за женска роля - Деми Мур в "Раздвоение" (САЩ)

Награда за мъжка роля - Матияж Явшник в "Тайната вечеря", реж. Войко Анжелич, (Словения, 2001)

Награда на Сдружението на българските филмови критици - Тайната вечеря

Награда за цялостно творчество - Рангел Вълчанов.