Лицата на Албания
Албанският възел в съвременния Балкански свят е изследователският обект на д-р Антонина Желязкова в монографията й "Албанският национален въпрос и Балканите. Теренни проучвания". Четирите студии, които тя съдържа, бяха публикувани в няколко броя на в. "Култура" от м. октомври 1999 г. до м. юли 2000 г. Обединяването им в общо издание на български език и паралелен английски превод е повече от полезно не само защото значително разширява кръга на читателите му. То се оказа необходимо, тъй като в своя завършен вид монографията предлага една впечатляваща версия за същността и перспективите на албанския проблем в съвременната балканска реалност.
Сред нарастващия брой публикации с албанска тематика в нашата и чуждата книжнина тази книга може да се нарече необичайна преди всичко поради подхода към проблемите и методиката на тяхното изследване. Основната й изворова база са теренни материали, събрани от четири експедиции в Македония, в Косово, в Албания и в Сърбия, включително и в бежанските лагери през 1999 и 2000 г. след военните действия на международната общност в Косово. Съставът на експедициите е също необичаен. Освен историци и етнолози в тях участват социолози, прависти, журналисти, културолози. Тези два факта са дали основание на списание "Ethnologie francaise" да квалифицира изследването като ново научно направление в хуманитаристика, което то нарича спешна етнология, заменено от издателите с по-точното наименование спешна антропология. При тази теренна методика, обединила гледните точки, знанията, интересите и подходите на различни специалисти, полетата на научни изследвания са разширени многократно, за да се установят нови мрежи от вътрешни и външни влияния и противоречия. Богатството и разнопосочността на събраната информация дава възможност да се направят по-точни анализи и да се достигнат изводи, които са по-адекватни на реалността. Трябва да се отбележи още един факт, който за съжаление трябва да се определи също като необичаен, въпреки че теоретично е задължителен за всеки научен проект. Монографията на Антонина Желязкова предлага научния синтез на изследваните проблеми, достигнат след систематизацията на теренния материал и публикуването на анализите, направени от специалисти в два предварителни сборника със статии и студии.
Именно синтезът, направен от Антонина Желязкова, очертава плетеницата, в която се развиват и ще се развиват в предвидимото бъдеще общите тенденции и стимулираните от тях процеси, които се преплитат в албанския възел. Неговата същност тя формулира ясно и категорично още в предговора на монографията си: "в съвременната албанска етническа общност, разделена на различни кланови, религиозни, териториални и др. субобщности, тече неудържим процес на национална и гражданска идентичност". Казано накратко, в настоящия исторически момент албанският етнос се превръща в албанска нация. Той е закъснял аналог на различните национално-обединителни процеси, които тъкат историята на Балканския полуостров през последните двеста години във и чрез всичките им етнически, национални, държавни и т. н. напрежения и конфликти. Съвременният албански възел не е някакъв особен, частен случай, а резултат на закономерни движения в албанския, но и в целия балкански свят
Едновременно с това Желязкова ясно обособява една от неговите специфики в общия контекст на съвременната балканска реалност. Най-общо тя може да се определи като сложно и неразчленимо преплитане на албанското минало с албанското настояще. На витрината на съвременната политика албанският възел е заплетен от съвременни фактори: от дискриминацията на косовските албанци от правителствата на Югославия и особено на екс-Югославия, от неравностойния статут на албанците в Македония, от изолирания живот на няколко генерации албанци в Албания в близкото минало и от обществения хаос в съвременния им живот, от влиянията на фундаменталистки мюсюлмански групи, от действията на световната общност или по-точно на нейните лидери и т.н.. Но те се оказват само единият аспект на комплекса от проблеми. Другите са възниквали в далечното или не така далечното минало. Албанците са много древен балкански народ. Те са били, са и ще бъдат тук - на Балканите. Този аксиоматичен факт Желязкова изважда пред скоби и дебело подчертава пак в увода на своята монография. Балканите са тяхната изконна родина, пространството, в което те се превръщат в нация в сегашното настояще. Центърът на този неудържим процес на формиране на национална, културна и гражданска идентичност е Косово, откъдето се излъчват нарастващите вълни на албанското национално пробуждане и конфликтите, които пораждат. Те се активират от синхронния им демографски възход, който от своя страна възбужда силни, за да не кажа неудържими, тенденции към териториално разширение. Албанският възел и произтичащите от него напрежения, според Антонина Желязкова, са и ще бъдат неизбежна част от балканската действителност и през първото десетилетие на ХХI век. Реализацията на албанския национален проект е единствената възможна перспектива, която теренните анкети представят като морален императив за цялата албанска общност и за всички нейни субобщности. В голяма степен тя се осъществява чрез институционален механизъм, идващ от дълбокото албанско минало. Още първата теренна експедиция при албанската общност в бежанските лагери Радуша и Бояне в Македония през 1999 г. установява, че животът на бежанците се организира чрез фисът. Тази архаична обществена институция участва (за да не кажем, че ръководи) в живота на отделния албанец, на всяко албанско семейство и на големите албански общности. Фисът, който не съвсем точно може да се определи като голям род, обединява мъжете, които имат или считат, че имат един общ праотец. От прастари времена той йерархизира обществото и рамкира личния, семейния, родовия статут на отделния човек и на социалните му групи, като поддържа ценностната скала и чувството за достойнство на всички албанци. Оказва се, че редът в бежанските лагери на косоварите в Македония се установява и контролира от представители на фисовете. Нещо повече. Тези представители налагат задълженията, които принуждават всяко семейство да излъчва бойци за армиите, който те наричат освободителни, а техните противници - терористки. Те определят данъка, чрез който се събират парите за издръжка и въоръжение на бойците. Те посочват младежите, които трябва да получат образование или да работят в чужбина, те натоварват мнозина със задачи, които медиите квалифицират като криминални. В действието на този архаичен модел са заложени традиционни принципи, приемани като задължителни от цялата албанска общност. Желязкова, отдавна утвърден специалист по балканска история, посочва неговите основни характеристики: възрастовата йерархия, в която най-високо са поставени възрастните мъже; материалното благосъстояние на отделната родова общност, големината на семействата, които я формират; призната политическа активност на определени фисове. Активирани при съвременните условия, тези традиционни правила се оказват действен фактор в албанското настояще. Те предопределят лидерските позиции на няколко фиса, които имат исторически натрупан авторитет и които всички ние познаваме като фамилни имена на видни албански лидери: Ходжа (Енвер), Бериша (Али), Тачи (Хашим) и т.н. Според авторката сред младите албанци се наблюдават плахи опити за съпротива срещу строгата йерархичност на фиса, но изчерпването на този традиционен модел е много далечна перспектива. В своята обща структура големият род не е бил непознат и на другите балкански и небалкански народи, но с малки изключения (Ирландия и Шотландия) никъде не е достигал подобна стабилност и обществена функция, поне в историческите времена. Антонина Желязкова обяснява този факт. Въпреки своето дълго съществуване като обособена етническа общност, албанците никога не са имали собствена държава до 1912 г.. Фисът се е развил като квазидържавна институция, чрез която те са съхранявали своята вътрешна независимост в империите, чиито поданици са били. Географската изолираност на албанците в Албания фисът допълва с културното, т.е. етническо капсулиране. Неговите норми затварят отделната личност в рода, а чрез него в цялата албанска общност и стимулират много силно колективно чувство на етническа солидарност, възприемана като свещено задължение на албанеца и албанците. Пример за съвременното действие на фиса е констатираната видима липса на белези за бедност в Косово, въпреки 90-процентовата безработица. На базата на теренната информация Желязкова я обяснява с паричните постъпления, които косоварите получават от роднините си, които работят в чужбина. Според анкетираните албанци това не са дарения и още по-малко подаяния, а изпълнение на традиционен дълг. Те са твърдо убедени, че това "ще продължава, докато е необходимо. Ако трябва, ще продължи и вечно...". Столетия фисът е регламентирал живота на албанската общност, но не е бил - и вероятно и сега не е - в състояние да балансира вътрешните й противоречия. Традиционните конфликти между двете големи субобщности тоски и геги, между отделните фисове и родовете в тях изпълват историята, епоса, литературата на албанците. В своята монография Желязкова установява и обяснява един тип вътрешни противоречия, които могат да се определят като модерни - противоречията между албанските общности в Албания, в Косово и в Македония. Те са породени от живота им в различни държави, в различни региони и при различни условия в модерните времена и се засилват, въпреки желязната прегръдка на клановата стуктура. Един от най-важните научни, а защо не и практико-политически приноси в изследването на Антонина Желязкова е "откриването на трите албански идентичности". В интервютата всички албански респонденти представят взаимоотношенията между отделните общности чрез класически клишета, които трябва да засвидетелстват тяхното индивидуално и колективно чувство за идентичност - от традиционната формула "ние сме една кръв" до модерния й аналог "ние сме един етнос". Методиката на изследването и предварителният анализ дават основание на Желязкова да констатира, че въпреки показното съзнание за единство албанците от Албания, албанците от Косово и албанците от Македония се познават твърде слабо. Нещо повече. Между тях се наслояват съществени противоречия, които предизвикват засилващи се напрежения. Социологическите анкети показват, че интензивността на междугруповите контакти и драматичността на събитията по време и след военните действия в Косово предизвикват осъзнаването на съществени различия. Обобщените характеристики за "другите албанци" по правило се оказват негативни. За албанците от Албания косоварите са високомерни и негостоприемни, а албанците в Македония са фанатично религиозни, необразовани и консервативни. Като религиозни фанатици и невежи те се квалифицират и от косоварите, според които сънародниците им в Албания са пословично мързеливи. Това е тяхното основание да се самовъзприемат като носители и изпълнители на историческа мисия - обединението на всички албанци във "велика" Албания. Тази самооценка напълно се отхвърля от образованите албанци от Македония, според които косоварите "се намират в изолация от външния свят, поради което никой от нас не може да ги предупреди, че са затворени в гето, където се развъжда само омраза..." Обобщенията се потвърждават и от различното отношение към възраждането на един специфично албански архаичен феномен - Кануна на Лека Дукагин, чиято основна норма е кръвното отмъщение. Обобщавайки теренната информация, Антонина Желязкова посочва различните интерпретации сред трите териториални общности. В Албания възраждането на Кануна се обяснява с нуждата от някакъв ред, за да се противостои на хаоса в обществения живот. В Косово обяснението се търси в екстремната политическа конюнктура, в която човешкият живот изобщо е изгубил цена. Албанците в Македония вероятно не го прилагат. Оценките на възкръсналото "варварско право" също се разминават. Част от косоварите го приемат като нормално и необходимо. В Албания го представят като примитивно, но традиционно наследство. В Македония го възприемат като нарушение на шериата. Противоречивите оценки на драстичния феномен са част от доводите на Желязкова да формулира един въпрос, кардинален за албанското бъдеще и за балканските перспективи: "как и кога може да се достигне до действително национално обединение?" Отговорът й още по-силно затяга албанския възел, защото тя аргументирано твърди, че обединението на албанците от трите общности просто не може да стане. Единственият възможен изход е създаване на обща политическа платформа на политическите елити на трите общности, която в настоящия етап те не само не предлагат, но и не са в състояние да изработят. Оказва се, че различията в политическите позиции на албанците в Албания, в Косово и Македония не са или не са само "политически игри", както ги обясняват някои коментатори, а и разминаване на възгледи. Както във всички балкански национални движения, и в албанския случаи вътрешните конфликти не произтичат от формулирането на крайната цел - националното обединение, а от избора на път за достигане на тази цел. И отново, както във всички национални движения, и в албанското се формира крайно радикален елит, за който войната, разрушенията, страданията са единственият път за достигане на националното единство. Привържениците на тази кауза дисперсират в обществената атмосфера дълбоката ненавист към всичко неалбанско и поддържат косоварите, а и не само тях, в "задушаващата прегръдка на ксенофобията". "Ефективността" на избора се крие в силното стимулиране на негативна емоционална нагласа и в "другите", във враговете. А както твърди Антонина Желязкова, врагове са всички неалбанци. С малки изключения. Тя се доказва с разрушаването на православните църкви и манастири от албанците мюсюлмани и в паленето на джамиите от съседите им християни в Македония. Религиозната конфронтация засилва омразата и става инструмент на "националната кауза". Прогнозата на Желязкова е силно песимистична, но се потвърждава от хода на събитията преди и след публикуването на монографията. Авторката е убедена, че албанските радикални групи в Косово, Македония, Черна гора и Албания с приливи и отливи ще предизвикват нови конфликти и нови дестабилизации, "защото нищо и никой не е в състояние да ги откаже от реализацията на идеята им за национално обединение", което те все още не са в състояние да осъществят. Би могло да се допълни, че едновременно с това засега нито самите албански общности, нито другите балкански държави и народи, нито международната общност са готови да приемат и още по-малко да съдействат за реализацията на тази идея. Синтезът на Антонина Желязкова убедително доказва, че съвременният албански възел не може да бъде разсечен. Да се надяваме, че той би могъл да бъде разплетен, ако се познават не само видимите конфликти, но и скритите им причини и мотиви, които идват от далечното и по-близкото минало. В тази насока книгата "Албанският национален въпрос и Балканите. Теренни проучвания" може да бъде прекрасен гид. Богатата и разностранна информация, която предлага, и аргументираните обобщения, до които достига, я превръщат в своеобразна, бих казала научна нишка на Ариадна, която позволява да се премине през сложната плетеница на албанския възел, за да го направи по-ясен и разбираем. Към многото достойнства на тази книга трябва да се посочат чудесният стил и точният език на авторката. Тя е необикновено четивна, въпреки сложната си тематика. Паралелните текстове на български и английски език я правят достъпна и разбираема за всички политици или поне за техните експерти, за журналистите, за политолозите, за военните специалисти, за студентите, за преподаватели и изобщо за всички, за които случващото се на Балканите е професия, интерес или съдба.

Цветана Георгиева


Цветана Георгиева е доктор на историческите науки и професор по етнология в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Балканите като контактна зона между християнството и исляма е един от основните проблемни кръгове, с които се занимава. Има над 100 статии и студии, публикувани в наши и чужди издания. Монографии -"Еничарите в българските земи през XV-XVII в.", "Пространство и пространства на българите", "Светът на българите през XV-XVII в.".
Антонина Желязкова, Албанският национален въпрос и Балканите. Теренни проучвания, IMIR, София,
2001