Завръщане без любов

Във всяко завръщане може да има елемент на носталгия, във всеки поглед назад може да има скрита обич към себе си. Не така изглежда обаче точно това завръщане към литературния живот в България от 40-те до 90-те години. Неговият съставител, проф. Иван Радев, изповяда чувството на кошмар, което е преследвало събирателските му усилия: "Картината е ужасяваща и отчайваща - планини от текстове на поети, белетристи и критици, нямащи нищо общо с литературата, тонове от ненужна, похабена емоционална и словесна енергия, от елементарни до цинизъм и непремереност възхвали на Властта и Вождовете". Разбира се, трябва да имаме предвид, че Иван Радев сам е попаднал сред репресираните с неговата книга, посветена на Търново след Освобождението, "Столица на оцелелите". Навярно съм успяла добре да потисна страха от спомените или пък никога не съм се чувствала нравствено вписана в обществения живот през онези години. Във всеки случай чувствата, които изпитвах, докато четях книгата, се наслагваха в дългия спектър от забавата до погнусата. Погнусена забава - може би това обобщава моето впечатление; не мога да кажа даже поука.
Точният обект на книгата е това, което Иван Радев нарича "жанр на погромите" - случаите, в които "става дума за проявена изключителна степен на грубост, тенденциозност и мракобесничество в оценките с важни последици за потърпевшите". При това става дума за един специфичен вид братоубийствена поръчка:"убийства" на писатели от писатели. Това е една много тъжна история на българската литература, видяна откъм страната на нейната нравствена сянка. В началото има глутница овластени и стръвни критици: Богомил Райнов, Борис Делчев, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Стоян Каролев... Те разкъсват литературното тяло на автори некомунисти, които пишат в традицията на "мъглявия" хуманизъм отпреди Девети: Константин Константинов, Иван Радославов, Трифон Кунев... Постепенно вълците наедряват и започват да се гнусят от употребата на собствените си имена. Появяват се инициали и псевдоними; формират се ударни групи към вестници и списания като "Литературен фронт". Глутницата започва да се разкъсва отвътре; бивши "убийци" като Борис Делчев например стават "убивани". Под ударите попадат симпатизанти на новата власт като Блага Димитрова и Розалия Ликова. Към края на 80-те години механизмът на отстранение овладява рафинирани техники: вместо удар със сопата на погрома неудобните книги и автори биват експроприирани под крилото на идеята за властта-закрилница. Сборникът е изключително интересен от социологическа и социално-психологическа гледна позиция: той разказва властта в процеса на нейното историческо себеовладяване. Смешното идва от гротескните напъни на българската интелигенция да заслужи с подлост място на парцелираната държавна трапеза.
Всъщност не е нито по-смешно, нито по-тъжно от настроението, което навява втората част на книгата "Бай Ганьо". И затова си мисля: възможно ли е изобщо историята да поражда поука? Има ли място за поука в пространството на желанието за власт? Какви са думите, с които бихме могли да осъдим още живите и не толкова рядко процъфтяващи автори на погромаджийската линия? Все пак едно изглежда по-сигурно. Трябва да познаваме историята на сенките в българския обществен живот, за да не живеем с кошмара от своите потиснати спомени, защото нищо повече от страха не ражда желанието за власт.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Литературните погроми. Поръчкови "убийства" в новата ни литература.
Предговор, съставителство и редакция проф.
Иван Радев. Издателство Слово.
Велико Търново, 2001.