Децата и фемините

Август 2001. Помня една миналогодишна гневна рецензия на г-жа Милена Кирова, когато налетя и унищожи цяла лирическа антология, взела само първите редове на стихотворението ми "Освобождение", написано в 60-те години. Настояваше, че съм искала да убия женствеността(!). Или не беше прочела цялото, или просто така й се е искало. А то завършва едва ли не с патетично извинение:
"Женственост, прости ми, че за малко щях да те убия!"
Струва ми се крайно непочтено рецензентът да прокарва някаква своя теза, като променя основното, вложено от автора. Наскоро пак в "Култура" бях пронизана с бесни "думи" от същата г-жа и пак като враг на феминизма. За разлика от споменатото стихотворение, сега е ползвала не началните, а последните редове от извадки от бележника ми от бр. 27/ 2001 - "Ами децата" и "Pro domo sua" от бр. 29/ 2001, където на друга настръхнала феминистка обяснявах, че феминизмът не ми е бил тема. Налага се да повторя дословно своя текст: "Няма да е вредно както за гейовете и лесбийките да имат своя култура, така и за феминистките да не се капсулират в университетската си среда, а да влязат в конкретно общуване с обществото."
Но под написаното от Кирова редакцията напомня на читателите, че тя е наблюдателка на вестника. Неприкосновена в своя статут, текстовете й не подлежали на редакционна намеса.
Сега в гнева си ме уличава в... "силно идеологически текст"(!?), а той обслужвал "здравия разум", т.е. нещо много реакционно. И в защита на гейовете и лесбийките присъединява феминистките. Не само й липсва коректност, а с вакхическа ярост размахва вербалната си тирза... В транс ли е била, та измества поставения от мен сериозен проблем за заплахата над новите поколения да попаднат в неподходящи за развитието им условия? Това ме предизвика отново да размислям над участта на децата.
Живеем в задния двор на Европа и на всяка крачка срещаме изхвърлени, изоставени, бездомни, изнасилени от педофили момченца и момиченца, голяма част принудени да проституират. Статистиката може да ни покаже само отчасти броя на тези деца, превърнали се в гладни зверчета край кофите за смет, по мазета и подлези, дето се упойват с всякакви боклуци, но статистиката не е достатъчна, за да прецени колко от тях се поддават на хомосексуални услуги и всякакви още перверзии за залъка хляб или за една дрешка...
Причини за подобно детство не са само разводите, домашните скандали, самотното майчинство и бедността, а страшната немара на обществото и бедността на държавата. Тежко на спрения на едно от първите стъпала на развитието си, но тежко и на самата държава, в която грижата за децата е паднала под долната граница. В изминалия век протече животът на няколко поколения, но при доста различни условия. През 45-те години след войната някои родители направиха кариера по партийна линия и осигуриха на дечицата си всякакви привилегии, включително езикови училища и университет. В най-тясна връзка с ДС се изпращаха кореспонденти, преподаватели, шефове на културни центрове в чужбина. Дори ако не са имали щастливо детство, децата им все пак имаха повече шансове от другите. Така всяка политическа промяна осигуряваше условия да се пръкне една върхушка от парвенюта и в политиката, и в културата. И така се издигаха хора, често със слугински манталитет. Протежираните от своя страна брутално и стремително разчистваха пътя си, изритваха онези, чието критично мислене им се струваше заплашително.
(В своя живот отпреди войната "привилегията" ми е била щастливо детство и юношество сред любящи, разбиращи, независими по дух родители и тяхната среда, а това ме е подготвило да мисля самостоятелно, да не се включвам в конюнктурата, да пазя своята идентичност и да се съпротивявам.)
А критично мислещи ли са нашите настоящи феминистки или конформистки? Не осъзнават ли, че ключ към бъдещето не е културата на гейовете и лесбийките, а едно колкото е възможно по-хармонично детство на следващите поколения. През целия изминал век психиатри, психоаналитици, педиатри и възпитатели търсеха някакво разрешаване на въпросите на развитието, свръхзагрижени за трудно развиващото се дете, както и за психически увреденото от неблагоприятно детство... По време на Втората световна война психоаналитичката Анна Фройд се занимава с деца сираци в един лондонски приют. Бих препоръчала тази стара книга да излезе и на български - тя отразява много съществен опит, който у нас и 60 години по-късно не е в обръщение. Досега поне едно издателство би могло да предложи на читателите (а такива ще се намерят!) психоаналитичния етюд на Мелани Клайн и Джоан Ривиър "Обичта и омразата" и есетата от "Нашият зрял живот и корените му в детското"; студиите на Вилхелм Щекел за психосексуалния инфантилизъм и за страховата невроза... Би могла да се осигури книгата на Адлер - "Проблеми на сексуалността". От трудовете на всички тези връстници на Фройд като Адлер, Юнг, Ранк, Щекел, Фром, Уиникът, Алекзандър би трябвало да се започне, след като вече се вдигна ембаргото над тази литература, смятана за вражеска идеология! Би трябвало да бъде повече популяризирана "Детето и външният свят" на Уиникът и преведена "Детството и юношеството" на малко по-младия от тях д-р Хейдфийлд за нормалната и патологична психика, както и на още сума световни изследователи на застрашената от бездушие душа... Трябва да станат достъпни за всеки член на зрялото общество и някои въпросници за родители. Може би сами ще осъзнаят своята вина за комплексите на възпитаниците си...
Разбира се, тук не става дума за специалистите психиатри, психоаналитици, педиатри, които ползват съответна литература и със сигурност се занимават упорито с проблемите на застрашените деца, но едва ли смогват. Разширяване кръга на човекопознанието би било важен етап след замрялата у нас културна политика. Човекопознанието ме е занимавало и като майка, и като автор. В няколко документални книги съм споделяла наблюденията си за много драматични случаи: например в детското отделение на една софийска хирургия, между болните деца от различни социални среди и с толкова различна психика! Следила съм живота и отношенията между децата и възрастните навсякъде, където е било възможно. А в квартал Павлово, в къща, ползвана за клон на детската психиатрия, имах възможност да наблюдавам хоспитализирани психически застрашени деца, да следя изследванията на специалистите за сексуалните отклонения при връзки на детето само с майката или само с бащата, и когато то се самоизолира от целия свят. (Прави го с защитните си механизми и може да остане за цял живот ревнив, отмъстителен, нагонен човек, ако не и нещо по-лошо.)
В желанието си да опозная света на децата не ми е останало време да се интересувам особено от явленията на феминизма и гей-културата. Така и не разбрах каква точно е връзката помежду им и тяхната "дискурсивна и епистемологична практика", за която пише Кирова. Но защо не обясни човешки и защити тези "явления", ако имат градивна стойност? "Гейовете вече не обличат рокли". (Ами травеститите?!) "Жените си бръснат мустаците!" Кирова се е опитала да вложи хумор, но е допуснала за съжаление глупости и грубости, наистина като изпаднала в състоянието на вакханките от трагедията на Еврипид. Дано по-скоро отзвучи! Ако се замисли по друг начин за децата, може и грубостта й да се смекчи! Колкото за фанатизма и истерията в новите им превъплъщения, би трябвало да се обърне към професионалните психоаналитици.
Намерението ми да се предизвика човешка дискусия по актуална тема се провали. Академичните изследователки или университетските феминистки бягат от всяка дискусия по острите социални проблеми и се самозадоволяват в своя тесен кръг в адаптиране на чуждите теории и понятието "gender"...
Но къде е причината, от една страна, да се капсулират, от друга - да защитават не децата, а гейовете и лесбийките? Не камуфлира ли някаква задълженост от друг характер или казано още по-просто - не означава ли поради някакви взаимоизгодни причини някой да ги стимулира (материално) за определени от него позиции и насоки на заниманията? Проблематиката на женския род ли е по-важна от съдбата на бъдещите хора - мъже и жени? Бих предложила на Кирова, вместо да плаче за мен и невежеството ми в гей-културата, просто да ми се извини, ако й е присъщо да се замисля над поведението си. Все още търся обяснение на неженската й грубост.
Септември 2001. Не разбрах още как освен дето са наивистични, извадките от бележника ми на всичко отгоре са пълни и с реакционни "политически внушения". Както всеки съм била длъжна - настоява Кирова - да нося в себе си граници за усещането на това, което не ми достига и да не го проектирам в публичното пространство във вид на естествено знание (!?), особено пък в "Култура"(?!)
Нека все пак не тя, а редакцията ще отсъди дали да се сбогувам с нейните страници и да остана само читателка и почитателка.
Колкото за фанатизма, той наистина е болезнено встрастяване към доктрини, идеологии като религията, партията, феминизма, мачизма, шовинизма... Уж всички го знаем, а оставяме да вилнее и руши и без това слабите нравствени устои на отчаяното и обедняло общество.

Невена Стефанова





(Извадки от бележника)