Баща ми, Иван Димитров Станчов , съчетаваше галски скептицизъм и остроумно чувство за хумор с огромно смирение и любезност. Той не понасяше парвенющината. Въпреки финансовите затруднения на семейството в изгнание, раздаваше щедро на познати и непознати чушки и патладжани от своята градина. Той не членуваше в никоя политическа партия, но притежаваше прозорлив и аналитичен ум и с еднакъв плам атакуваше както тоталитарните режими на Хитлер и Сталин, така и арогантността на французите след Първата световна война и прагматизма на Чърчил в Ялта. Неговата честност и умерени възгледи постоянно му създаваха врагове. Той се смяташе за "българофил" в един свят, в който колегите му се определяха като "германофили" или "русофили". В своята автобиография Иван Д. Станчов казва, че "историята, подобно на милосърдието, подобно на всичко добро и лошо - се учи у дома". Въпреки преживените войни, емиграции, а може би точно поради тях, и благодарение на здравите традиции на неговите български и френски корени, семейството и домът бяха от първостепенно значение за него през целия му живот. Домът означаваше сигурност за семейството, основана на служба на отечеството и лоялност към вярата. (...) В САЩ баща ми живя двадесет и пет години в изгнание. Покрай грижите около голямото ни семейство той непрестанно изнасяше лекции за България, помагаше на български политически емигранти, подреждаше дипломатическия архив - своя и на баща си. Желанието му беше тези документи и книги да се върнат в родината, когато България отново стане демократична страна. През 1999 г. неговата воля бе изпълнена.

Из Встъпителни думи на Иван Ив. Станчов към мемоарите на Иван Д. Станчов Дипломат и градинар, издадени от ЛИК през 2000 г.