Трапезата
Елена Панайотова, Трапеза

Кураторът Пламена Димитрова-Рачева е предложила като предизвикателство на художниците концепцията "Трапезата". И в текста си пояснява: "В древността "трапеза" означава антиминс или подвижния олтар, който се поставя на жертвеника и с който се освещават християнските храмове. В старогръцкия език "трапеза" има смисъл на съкровищница, а на новогръцки е банка... В юдейската и античната традиция на нея се извършва както кръвно, така и безкръвно приношение... Обикновено присъствието на трапезата е израз на благодарствена жертва... В християнската традиция трапезата служи за извършване на безкръвната, духовната жертва (евхаристията с хляба и виното - като кръвта и тялото Христови)..." И още много аспекти на трапезата като ритуал, обредност, обединение на хората и т.н.
Художниците, поканени от куратора, са приели въодушевено предизвикателството, както се вижда от показаното в Стария град. Извън концепцията е специалното участие на пловдивския художник Георги Бояджиев с живописни произведения и обекти. Той е определен като "един от най-смелите експериментатори и модернисти в българското изкуство след 6О-те години на ХХ век". Трябва да отдадем заслуженото на това издание на Есенните изложби. То най-сетне промени определението "почетно участие", десетилетия наред запазено за достолепни пловдивски художници (надявам се не поради изчерпване на същите).
В Балабановата къща са събрани по традиция най-много изложби. Наред с експозицията на Георги Бояджиев във фоайето, в околните зали се представят част от "Гостите". Става дума за български художници графици, живеещи в чужбина, поканени от куратора Албена Спасова. Въпреки заявката в текста на каталога, че те показват работи, създадени през последните две години, Ада Митрани (САЩ) предоставя на българския зрител добре познати произведения от 8О-те и началото на 9О-те. Едва серията рисунки към стихове на Александър Шурбанов интригува с котешките интерпретации на картини от Матис, Модиляни и други световни класици. По подобен начин и Алекси Начев (САЩ) се връща към 8О-те с обяснението, че тогава е имал необходимост да изследва "нови, непознати територии, търсейки свежестта на неопитвани изразни средства и комбинирани графични техники". Но серията литографии с класично-експресивни голи тела (1995) наистина впечатлява. Видеофилм, озаглавен In - Between - Out, представя в малка зала Валентин Стефанов (Франция). Звукът е на нюйоркския експериментален композитор Фил Ниблок. На фона на странната музика камерата върви по ъглите на бяла стая, пълзи по тавана, после по колоните... Идеята, както се разбра, е да се онагледи преходът между реално и абстрактно. В интерес на истината, за тази цел и само музиката е достатъчна. Разбра се също, че това е част от видеоинсталация, "която може да съществува и като самостоятелен 12-минутен видеофилм". А може би не може.
В мазето на Балабановата къща "Гости" и трапезници се смесват. Нина Ковачева (Франция) представя в антрето част от серия дигитални снимки, "създадена за изложба с куратор Ана Алшук, галерия "Регина" - Москва". Фотосите представят мрачен, уголемен, зловещо натуралистичен женски полов орган. Заглавието на серията "My Beauty and My Beast", обяснява случките, свързани с основното изображение. То се зъби с пастта на уличен пес, наднича почти невинно с оченце, усмихва се едновременно иронично и изкусително, в него устремно влиза риба с размахана опашка... Отблъскваща и завладяваща визия, а зрителят може да я интерпретира във всякакви нюанси на садистично мазохистичния (анти) феминизъм.
На стълбите към долните зали е разположено видеото "Плодова салата" на Албена Михайлова (Швейцария). Това едва ли е най-подходящото място за спокойното му изглеждане, но при всеки случай произведението, единствено от "Гостите", е свързано с концепцията за "Трапезата". Обратно на нормалното плодовата салата се разгражда, разпада се на съставните си компоненти, ритуално оперирани в отделни чинийки. Вътре в залата художничката е разположила фотоси, свързани с проекта "Дънен ритъм". Той се развива по река Рейн, която минава през четири западноевропейски държави и е "най-натоварената и важна комуникационна артерия в този район". С помощта на ехолот се регистрират звуци и картини от дъното и пътуващото тяло. А тялото на фотосите беше женско...
Също на стълбищната площадка до "Плодова салата" е разположен проекторът, който прожектира през вратата на стената в тъмната заличка диапозитив с изображение на маса с риба в центъра. И двете са очертани просто и по детски с бял контур на черен фон. Веднага заработват познатите вериги от символи - трапеза, жертва, християнство, Христос... В съседната зала обаче масата е разгърната в две плоскости под прав ъгъл една към друга. Умножаването на масите и рибите обърква традиционните представи и смисли. Това кара зрителя да се зарови в паметта си, безпомощен в новата ситуация.
В избата на Балабановата къща са може би най-пряко "трапезните" произведения. Можем да ги видим и като последователни етапи в пиршеството. Като започнем с възторжените рецепти за ястия на Илиян Лалев в работата, посветена на гурманското издигане в култ на храната и деликатесите - според автора то стои цинично в настоящия социален контекст. Навътре в избата минаваме край фотосите с трапезни остатъци на Филип Попов - празни чинии, пълни пепелници, петна по покривката и догарящи свещи - все следи от разпадащо се общуване. Странните натюрморти, получени случайно, подтикват да си представим типа на току-що завършилото събиране: романтична вечер, непретенциозна сбирка на приятели, производствен банкет, колегиални разгорещени среднощни спорове за изкуството и т.н. Моника Роменска довършва разпадането с холограма на дълга маса с бяла покривка, по която от пиршеството са останали само трохите - бегла следа от общуване, която не разказва нищо сама по себе си. От срещата участниците ще запомнят може би само разговорите или мълчанията, или пък и тя ще отмине и ще попадне в обобщения образ на стотиците трапези, на които сме били през живота си.
Централният вход на Балабановата къща е увенчан със светлинна табела "Ресторант-градина ТрапезатА". Както обикновено, Правдолюб Иванов успява да "влезе" в концепцията по максимално лаконичен и точен начин. Този тип бели пластмасови табели сме виждали десетки пъти: строгото функционално "ресторант-градина" и къдравото, заиграващо се с някаква пошла представа за национална традиция и съответно манджи "ТрапезатА", изписано под него. Стои народно, евтино и обещаващо поизсъхнала лозница, дървени маси, прогорени от фасове псевдонародни червени покривки на неидентифицируеми петна, меню, изчерпващо се с кебапчета и мешана скара, и заблеян келнер с мазна престилка, когото трудно можеш да принудиш да ти обърне внимание. Тази табела говори почти носталгично за недалечното минало, към което - странно - вече се отнасяме сантиментално, попадайки в луксозни обстановки, месинг, тъмни стъкла, специално изработени платнени чадъри и като минимум светещи реклами на Кока-Кола и Ротманс. Не можем да не си спомним със сладостна болка за едновремешната простонародна атмосфера, когато посещаваме стереотипни английски или ирландски пъбове, американски барове и например кафене "Даунтаун". Но да не се отклоняваме: табелата на Правдолюб Иванов вече беше привлякла няколко пловдивски дядовци, поискали да пият пенсионерско кафе в ресторанта-градина "ТрапезатА". Да не говорим, че имаше и недоразбрали хора на средна възраст, възмутени от поредното опошляване на паметници на културата. При откриването на Есенните изложби обаче всичко беше изяснено.
Дворът на Балабановата къща бе нагъсто налепен с надписи "Румен Жеков" - с нормални и получерни букви. Стените, плочите, стълбите бяха покрити с името на художника така, че дори ако почитателите му искаха да не го настъпват, все успяваха да засегнат някое с крайчеца на обувката. Натрапвайки се на публиката, авторът цели да профанизира и обезсмисли самия свой жест на натрапването. Не че такъв жест не е правен досега, но в случая той печели с количеството - накъдето и да се обърне, каквото и да прави, с когото и да разговаря, зрителят неволно чете "Румен Жеков" и трябва някак си да свикне с това.
В двора на съседната къща "Хиндлян" Любен Костов е показал дървена машина - от тези, с които очароваше публика и приятели в края на 80-те и началото на 90-те. Съоръжението - маса, стол, чиния и система от чукове над нея - е инспирирано от обичайния край на приказките, когато всички яли, пили и се веселили, но тъкмо разказвачът не успял да сложи троха в устата си. Идеята тук е, че когато човек седне на стола пред чинията си, един чук я разбива, заедно със съдържанието й. Идеята си е идея, но както се разбра, машината не работи - някаква част се загубила при транспортирането. Не че това има значение, но все пак забавната страна на тези машини бе чудото, че те функционират, макар и на примитивна система и честна дума. Над Хисар Капия Любен Костов е разпънал платнена торта. Може би хубавото е, че никой не я вижда - публиката върви, забила поглед в калдъръма в желанието си да не се спъне...
В приземната зала на Къщата на Телевизията е изложбата на Цветан Кръстев. Варненският автор, който в началото на 90-те правеше доста качествени инсталации, сега показва познатите пана от стилизирани очички, както и нови работи с неясни йероглифи. Поне аз не разбирам значението на всичко това. В горната зала на Мексиканската къща са представени цветни композиции на Мина Дечева. Не са лоши, но опитът да се обяснят с "концепция", която е просто наниз от изречения, разваля впечатлението. Например: "А безличният предметен свят се идентифицира чрез самите нас, чрез собственото ни мислене и светоусещане. Така се затваря жертвеният кръг, в който част от нашата душевност превръща безчетното множество в отделни одушевености" и т.н., и т.н. В подземието на Мексиканската къща за първи път у нас бе представено видеото "Топла супа и моята домашна общност" (1998) на Калин Серапионов. За съжаление прекрасното произведение се е прожектирало само на откриването на Есенните изложби.
Любимият ми двор се оказа този на къщата на Сдружение "Старинен Пловдив". В нишите на оградата са представени трапезни натюрморти от Елена Панайотова (автор на плаката на Есенните изложби), вкарани в разнообразни рамки - полукичозни, с розички, на карета като мушама за маса и всякакви други мотиви, напомнящи за дома, за баба, за печката и т.н. На плочника е разположен грамаден виненочервен грозд, включително и с едно лозово листо, изработен от Рада Дичева. Той допълва впечатлението за домашност, трапеза, изобилие и простота. При това тези произведения са може би най-точно вписаните в атмосферата на старите пловдивски къщи.
Всичко е относително, както се казва. Вероятно това издание на Есенните изложби изглежда толкова качествено, просто защото се откроява на дългогодишния безличен фон от формални прояви. Но при всеки случай то доказва, че именно кураторският принцип е този, който може да актуализира този традиционен форум и да го превърне в значимо художествено събитие.

Диана Попова



При откриването на тазгодишните Есенни изложби в Пловдив стана дума, че години наред съм "оплювала" тази изява на цели вестникарски "чаршафи". Вярно е. Но е вярно също, че изданията през всичките тези години са си го заслужавали. Толкова повече се радвам на крайно редките изключения - като тази година, когато на такъв един "чаршаф" мога да разкажа за качествено събитие.