Залпът на Аврора
тепърва ще отеква
"Денят, в който немислимото се случи..." - това е определението, което Euronews даде на датата 11 септември 2001. "Немислимото" се яви в Съединените щати, когато няколко пътнически самолета се врязаха в кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, в сградата на Пентагона във Вашингтон, а четвърти, който по първоначални данни се движел към Белия дом, се разби край Питсбърг, щата Пенсилвания. Друга кола-бомба пък избухна пред зданието на Държавния департамент, но информацията бе отречена по-късно от полицията. След първоначалния шок, когато дори официалните лица не се ангажираха с преброяване на жертвите от атаката, стана ясно, че те, по непотвърдени данни, са не по-малко от 60 000 души, ранените са с пъти повече, а щетите от невъобразимия камикадзе-щурм надвишават 2 милиарда долара. Световният пазар се срина, цените на акциите паднаха главоломно, докато на петрола, златото и скъпоценните камъни хвръкнаха във висините; доларът - най-сигурната валута досега, загуби значителна част от стойността си, а борсите предпочетоха да затворят, вместо да изтърпят истерията на срутващите се индекси.
1. Ден, достоен за начало на романа "Война на световете" от Хърбърт Джордж Уелс или за холивудски филм от рода на "Марсиански атаки". Обаче, уви! - случилото се не бе фантазия, а най-жива реалност, която няколко световни телевизионни канала снимаха директно, а почти всички български препредаваха, прекъсвайки редовните си емисии. Въобще човечеството веднага си даде сметка, че случилото се го засяга лично, изцяло и фундаментално; ударите в Америка отекнаха по цялата планета и животът върху нея разбра, че вече не е същият. Нещо, тлеело и клокочило дълбоко в него, внезапно избухна и взриви привидното спокойствие; ХХI век започна със събитие, което не вещае никак добри дни за бъдещето.
2. Случилото се е, несъмнено, трагедия, световното обществено мнение е категорично. Към Вашингтон от всички столици заваляха съболезнователни телеграми и послания, изпълнени с решимост за пресичане на международния тероризъм. Президентът и върховен главнокомандващ на армията на Съединените американски щати Джордж Уокър Буш-младши също беше достатъчно ясен: "Страната ни позна злото". Само че трагедията, изглежда това засега се забравя или някак си не му се обръща внимание, е не едностранна, не е паднала само върху главите на американците; трагедия има и за тези, които са извършители на терористичния акт: те също са жертви, също са засегнати дълбоко от него. И тук оставям настрана самоубийството им, въпросът е за друго: цялото тяхно античовешко действие (защото то е такова - присъщо на animal rationale е да се грижи и да пази собствения си живот, не да го разрушава) е жест на отчаяние, акт, който демонстрира безсилието на сътворителите му пред начина, същността и посоката, по които се развива човечеството; той представлява (поне в главите на своите автори) единственият похват, с който да привлекат световното внимание към своята отчаяност, към своята безпомощност, към своята абсолютна немощ - като го потресат. Случилото се е тъй жестоко, тъй безсмислено, защото само и единствено подобно действие би стреснало света, той би се замислил, би погледнал и към другите, досега незабележимите, неудовлетворени, нещастни и низвергнати от процеса на глобализация. Акт на отчаяние, но и акт на съпротива. Както отбеляза един руски политически експерт: "Това е войната на бедните 5 милиарда срещу тъй наречения златен милиард". Е, тоест, контраглобализационна простъпка, контраглобализация като контрареволюция; и всички блудкави приказки за атака на варварството срещу цивилизацията тук са неуместни, дълбоко неверни, чак смешни. Свидетели сме на трагедия, но тази трагедия не е само американска, тя е и за анти-американците. Те избодоха очите си като Едип, убиха майка си като Орест, погребаха се живи като Антигона точно защото срещу съдбата не могат да сторят нищо друго, освен да я впечатлят и разтреперят: едно трагическо, ала и героическо действие, което ако не спре процеса, поне ще покаже, че те не му се подчиняват. Но нали тъкмо това неподчинение е и необходимото условие, за да се случи трагедията.
3. Заглавието на Уелсовия роман "Война на световете" наистина като че ли най подхожда за емблематизиране на деня 11 септември. Преди всичко заради това, че американските власти, както и коментатори, почти моментално припознаха и посочиха врага - ислямските фундаменталисти. Не напразно едно от първите чужди включвания на CNN беше от столицата на Афганистан Кабул, откъдето говорителят на талибанското правителство категорично се разграничи от атентата. Това обаче не попречи още същата вечер в предаването "Екип 4" на БНТ един американски журналист да бъде пределно убеден: извършеното е дело на войнстващи "мюсюлмански братя", като за вдъхновител и организатор на терористичния акт той (а и не само той) определи обявения от Вашингтон за световен терорист номер 1 Осама бин Ладен - саудитския мултимилионер, зарекъл се да воюва със САЩ докато диша. Подозренията, разбира се, имат основания: Бин Ладен стои в основата на вдигнатите във въздуха US посолства в Кения и Танзания, пак той субсидира преди година акцията, довела до взривяването на американски военен кораб в Персийския залив, близо до бреговете на Йемен. Естествено, нищо не може да бъде сигурно, докато разследването не излезе с конкретни резултати: за покушението в Оклахома също бяха набедени ислямисти, оказа се обаче, че негов извършител са не те, а Тимъти Маквей, представител на съвсем други, чак антагонистични фундаменталисти - белите американски милиции, съпротивяващи се на централното правителство и неприемащи прекалено мекия му подход към чернокожи, испаноговорящи, хомосексуалисти, лявоориентирани. Все пак съмнението е доволно красноречиво: Америка знае, че светът, който се изгражда под нейно водачество и който тя защитава, е съвсем различен от света на исляма, от "умма"-та и следователно ударът е най-възможно да дойде точно оттам. И разликата не е единствено икономическа или ценностна, разликата е в самата база, върху която се фундират едното и другото общество. Ислямът е религия, в която политиката е част от теологията, както и обратно - теологията е част от политиката. Така се е сложила историята още с появата на Мохамед на световната сцена. "Целият свят е мечет", учи той, което всъщност значи: вярата е политика, политиката - вяра и само двете в неразкъсваема заедност означават стриктно спазване на доктрината. Другото е ерес. (Тук, разбира се, радикализирам, но и самите автори на атентата също са радикали.) Следователно терористичните акции срещу САЩ, срещу Израел или други държави, нарочени като антагонисти на "Кораничния" начин на живот, са не просто политическо действие, те са и религиозен акт, своеобразно жертвоприношение и, ако щете, молитва. Това си е неподправен джихад, "свещена война", падналите в нея са мъченици и светци; спомнете си асасините. А че в съвременния "цивилизован" свят съществуват още такива фанатици, не е за учудване: метафорично погледнато, измерението на времето, в което живеем ние, е съвсем различно от това, в което живее ислямът. 2001-та година от Рождество Христово съответства на 1379 година от Хиджра (бягството на Мохамед от Мека в Медина) - година, в която на нашия континент Средните векове са в разгара си, Изтокът на Европа е пред края си, а Западът е разкъсван от противоречия. С други думи, европейската темпорална скала на измерване е съвсем различна от мюсюлманската. И няма какво да цъкаме с език и да се възмущаваме, че афганските талибани рушат будистки статуи или гонят християнски мисионери: все пак те правят това, погледнато относително, кажи-речи сто години преди триумфиращата Реконкиста в Испания да разруши ислямските храмове в Кордоба и Гранада и да прогони евреите. Факт, който не оправдава "варварството" (по-точно "берсеркството"), но го прави по-разбираемо. Мюсюлманският свят, нека малко опростим нещата, има нещастието да живее, образно казано, своето Средновековие, когато европейската цивилизация и нейната най-могъща рожба - Съединените щати, са прекрачили чак отвъд модернизма. А сблъсъкът между постмодерно и предмодерно не може да роди нищо друго освен кървава война.
4. Вестник "Дейли нюз" е на същото мнение, написвайки на следващия ден след атаката с големи букви "It's War". Да, това е война, няма съмнение. Но не Пърл Харбър, а 22 юни 1941 година - масирана, точна, светкавична. Blitz Krieg на бедните срещу богатите, на гладни срещу сити, на изнемогващите в мизерия срещу тънещите в охолство. "На конференция в Харвард през 1997 г. - пише Самюъл Хънтигтън - учените отчетоха, че елитите в държави, чието население представлява поне две трети от хората на този свят - китайци, руснаци, индийци, араби, мюсюлмани и африканци, възприемат САЩ като единствената най-голяма външна заплаха за техните общества... За тях Съединените щати са неканен натрапник, интервент, експлоататор, едностранчив хегемон, лъжец". Нашият несъвършен свят има безспорен лидер, обиращ всички недоволства и негодувания, едновременно с това има и лесната мишена, "target"-а, върху който да стовари целия свой гняв заради нищетата и несправедливостта. Точно САЩ са символът на тия неблагополучия, съответно са и припознатият виновник за тях. В жестоките удари всъщност се крие много символика, много знаковост: сринати бяха кулите близнаци на Световния търговски център, сиреч транслаторите на капитала, направил света толкова лош; срината бе сградата на Пентагона, сиреч цитаделата на военната мощ, правеща небезопасна всяка точка на планетата, от която "необходимата нация" (Мадлин Олбрайт) би била недоволна; Държавният департамент - инструмент на една външна политика, която, пак по думите на Хънтингтън, "вътрешната отхвърля по изумителен начин". Крие се обаче и друго: както има "нов световен ред", чийто най-същностен резултат е глобализацията, така има и нова съпротива срещу този ред, която не е нищо друго освен една глобална партизанска война. Знаем: партизанските бойни действия са в арсенала на слабите, силните ги презират. Новият световен ред - срещу глобално партизанско движение. Защото атаките в Ню Йорк и Вашингтон бяха типични "шумкарски" акции: изненадващи, непредсказуеми, дръзки. Диверсия. Нещо като взривяване на жп ешелон с вражески войници, но с много по-сериозни последици. Всъщност станахме свидетели на признаците на новата война, на войната през ХХI век: символна и партизанска. Вижте албанските терористи: взривяват църкви, крият се в балкана и завземат от време на време села, където много е вероятно да изгарят общинските регистри. Срещу една такава тактика няма какво да се стори: тя е абсолютното неизвестно, няма как да бъдат предвидени акциите й, няма и защита от тях. Днес самолети се врязаха в небостъргачи; утре, кой знае, може да бъде насочен някой сателит към наземна цел. Оттук насетне никой не е в безопасност, никой не може да бъде уверен в своята сигурност, независимо от това колко и какви космически щитове разпростира над страната си. Единственият начин, за да се предотврати кошмарното развитие, е международно сътрудничество; в противен случай всяка държава ще бъде под обстрел, всяка държава може да стане мишена.
5. Заедно в предпазливостта обаче е само един от аспектите на сътрудничеството, макар съвсем не маловажен. По-съществен е друг: да се достигне до разбирането, че повече така не може, че процесът, благодарение на който богатите стават все по-богати, а бедните - все по-бедни, трябва да бъде омекотен и трансформиран. Жак Атали говори в своя "Речник на ХХI век" за възможността за изригването в него на нова утопия - утопията на братството (както ХIХ създал утопията на свободата, а ХХ - утопията на равенството), в която взаимопомощта ще бъде култ, а стремежът към справедливост - върховно изискване. Антиглобализационните протести по света са може би част от това утопично конструиране и докато "Клубът на богатите" не разбере, че трябва да стане част от него, негов адепт, то ще се изразява в улични битки и застреляни младежи. "America under attack" е крайният продукт на тия настроения: една антиглобализация, прераснала в контраглобализация. Лесно е, което вече извършиха някои политолози, да се чертае "зелена вълна" от Кашмир през Афганистан и Иран, та чак до Македония, Албания, Босна и Херцеговина, но това е опростенческо и натоварено с много пристрастия и предразсъдъци тълкуване; въпросът е дали "първата неимпериалистическа суперсила" заедно с другите световни нации ще намери в себе си кураж, за да се обърне към проблемите на малките, изостаналите, мизерстващите, за да им помогне и ги разреши. Докато глобализацията произвежда богатство за нищожен брой хора и бедност за повечето, подобни акции ще се множат - все по-ожесточени и свирепи. Защото там, където господства нищетата, там господства невежеството, а то ражда ежечасно, ежеминутно, ежесекундно фанатизъм. Много е прав руснакът Сергей Марков, когато казва, че ислямският фундаментализъм е съвременният аналог на световния комунизъм.
"Богатите забравиха за бедните. И сега се разплакват". Но японци, кашмирци, ливанци, палестинци, латиноамериканци не само не се разплакаха, а дори гордо предявиха права за авторство над терористичния акт. И подобни безсърдечност и бездушие ще има, докато богатите не си спомнят със солидарност за бедните. Не го ли направят - 11 септември оттук нататък все ще предстои. Залп на "Аврора", който тепърва ще отеква.

Митко Новков