Война на цивилни срещу цивилни*
Във вторник сутринта на 11 септември от прозореца си в долната част на Манхатън наблюдавах началото на ХХI век. Сигурен съм в това. Не знам обаче как да опиша онова, което видях: два пътнически самолета се треснаха в Световния търговски център, след което сградите се запалиха и рухнаха. Там, където преди стоеше нещо - елегантно, извисено, самоуверено - сега няма нищо. Кулите-близнаци, символ на световния капитализъм, сега са празно пространство, където има само прах и отломъци. За миг надникнахме във възможното бъдеще. През ХХ век войната се водеше срещу цивилни. През ХХI век войната ще се води от цивилни. Тя категорично ще бъде начинание, основавано върху вяра, и няма да изисква нито пушки, танкове, кораби, самолети, нито ракети. Като други начинания, основани върху вяра, тя ще подмине конвенционалните правила. Всичко, от което ще се нуждае, е умение да се планира и желание да се умре за онова, в което се вярва. Останалото - машини, технологии, цели - ще бъде доставено от гражданското общество, нейната жертва. Смисълът на такова водене на война няма да е постигането на крайна цел, още по-малко спечелването на окончателна победа. Смисълът ще бъде, той вече е - просто да се заяви нещо.
От излъчената по телевизията във вторник през нощта реч на президента Буш стана ясно, че той изобщо не разбира това. Той заяви: "Те не могат да накърнят стоманената смелост на американците". Но "те" не се и опитват да накърнят стоманената смелост на американците. Те искаха да съборят Световния търговски център и да взривят Пентагона. И успяха. Посланието им беше много ясно. А то е: Съединените щати са уязвими. Когато Мао Дзедун първи нарече Щатите "хартиен тигър", той знаеше, че никой няма да го чуе. Днес обаче е друго. Контрастът между военното перчене на Америка и реалното състояние на страната беше очевиден; но до вторник сутринта това не се разбираше от самите американци.
В последните години американците се нагледаха на порой от филмови епоси, в които Съединените щати печелят победата във Втората световна война със собствени сили и юначна самоувереност. В друг цикъл мускулести американски герои с разголена гръд, обгърнати (понякога буквално) от американското знаме, обръщат победата във Виетнамската, а и в други войни в полза на САЩ. Гледал съм някои от тези филми по кината и по телевизията - в Европа, в страни и сред хора, добре разположени към американците. Коментарите не бяха ласкави. А на други места от години нарастваше изкушението в сапунения мехур на американското перчене и гордост да се види неустоимата покана той да бъде пукнат.
Желанието да бъдат унизени Съединените щати стана още по-привлекателно заради отказа на съвременна Америка да приеме смъртта във войната. За всички действащи терористи, сега и в миналото, смъртта е приемлива цена за успешна мисия. За днешните вярващи терористи тя е предпочитаната награда. Западноевропейските държави, които приемат военните жертви като цена за куража и са привикнали към риска за смърт и сред цивилното население, разбират този манталитет и това ги прави отчасти неинтересни като символична мишена. Но американците превърнаха в ценност - някои биха казали във фетиш - лишената от рискове война. Така че особеното удоволствие от това да предизвикаш толкова много смърт в Америка не бива да се подценява.
Реакциите на американците тревожат с дезориентираността си. Европейците, сблъскали се с терористичен акт, обикновено питат: "Защо се случи това?". Всички американци, с които говорих или които чух по телевизията непосредствено след катастрофата, задаваха въпроса: "Как можа да се случи това?", т.е. "Кой допусна то да се случи?" - като че ли е накърнен някакъв установен принцип на модерното съществуване за 100 процента лична и колективна сигурност. Ще се промени ли това сега? Дали след Пърл Харбър и убийството на JFK наблюдаваме края на американската невинност? Край, толкова често обявяван и толкова дълго отлаган.
Твърде рано е да се каже. Но поне ще има някаква полза, ако във Вашингтон бъдат научени три урока. Първо, че обсесията с "ядрения щит" е чудовищен отказ от отговорност. Нека сме сигурни - защото може да има престъпни държави и вманиачени индивиди, които дори сега мечтаят да изстрелят междуконтинентална ракета. Но това би било последното оръжие, което биха избрали, точно защото то толкова ясно посочва мястото, откъдето идва и притежателят му. Ако съм прав, ако в следващите години заплахата идва от хора и организации, които искат да заяват нещо и които се подиграват и унижават врага си, тогава разходите за ядрена защита са криминално разсипничество.
Вторият урок се отнася до Близкия Изток, най-вероятния източник на подобни атака сега и в близкото бъдеще. Независимо дали ни харесва или не, от Мароко до Пакистан възприемат Израел като сурогат на Съединените щати. Каквото и да направи Израел, обвиняват Америка. Израел ще бъде извинението и катализатора за атаки срещу Америка. Това няма да се промени. Ето защо Съединените щати не могат да присъстват произволно в израело-арабския конфликт - като великата сила, която може да избира; както администрацията на Буш избра да свали оръжието и да отстъпи от фронта. Когато Израел прилага тактики, които Вашингтон не одобрява - както правеше напоследък - Америка също толкова, колкото и Израел, се превръща в мишена. Това не е причина да оставим Израел на съдбата му. Щом като, щем не щем, това е американски конфликт, време е да превърнем необходимостта в добродетел - в наш интерес е да се заемем с този конфликт и да намерим път към мира.
Третият урок е най-важен. Във вторник вечерта републиканският сенатор Джон Уорнър от Комитета на въоръжените сили към Сената се изправи в Пентагона и заяви: "Призоваваме целия свят да се вдигне и да ни помогне". И така ще стане, тъй като по-голямата част от света знае, че това засяга всички ни. Но американските официални представители прекараха последните няколко месеца в това да развалят договори, да обещават, че САЩ ще се изтеглят от кризисните зони и да обясняват, че администрацията планира да постави на първо място "националните интереси на САЩ". Хубаво е да чуеш консервативни американски политици да признават, че американските национални интереси и тези на останалата част от цивилизования свят са изцяло преплетени. Но щеше да е още по-хубаво, ако бяха стигнали до този извод малко по-рано.
Живеем в глобализирана политическа ера. Не са само финансовите пазари, които не познават граници (и не е без значение, че терористите избраха за цел Световния търговски център, чието име за тях е постоянно предизвикателство и укор). Американските национални интереси нямат никакъв смисъл в изолация. Съюзи, договори, международно право, съдилища и агенции не са алтернатива на националната сигурност - те са единствената й надежда. Останалото е само показна техника и празно самохвалство.
Дали сегашната администрация ще проумее тази неудобна истина? Не знам, но се страхувам, че не. Може би ще остане за бъдещ американски лидер, дори за ново поколение да проумее целия обхват на това национално зло. На мястото, където довчера стояха онези горди кули, сега е страховита, осеяна с отломъци празнота. Започна нова ера.

Thе New Republic, 12 септември 2001

Тони Джуд
От английски Ирина Илиева


* Заглавието е на редакцията.