Фестивалът
Социалното британско кино. Новият филм на Кен Лоуч "Навигаторите" налага волята да се гледа по-ясно във веригата от причини и следствия между установяването на либералния ред и липсата на възможност за социални искания. Става дума за британски железничари в момент на приватизация на националната мрежа. Премахване на социалните придобивки, гъвкавост на разписанията, сериозни пропуски в мерките за сигурност заради печалбата, постепенно приемане на пазарните закони като малки договори за доброволно робуване. Трагикомичен и стегнат, филмът е близък до Лоуч от "Риф-Раф" (1991). Като пренебрегва ловката си склонност да натиска докрай педала на мелодрамата, тук режисьорът отказва да издигне социалния натурализъм в ранга на голям спектакъл-жертвоприношение. Тутакси филмът губи от моментното си въздействие, но зрителят не остава в парадоксалното състояние на манипулиран в името на изобличението на всичко онова, което социално вече ни е манипулирало. Сценарият е написан от Роб Доубър, работил 18 години в Британските железници в Шефилд, Йоркшир. Той умира през февруари тази година от рак, предизвикан от амиант (вид азбест), на който е бил изложен по време на службата си. Доубър завежда дело и съдът признава отговорността на неговите началници за болестта му. Меланхоличният фатализъм на филма очевидно носи следите от този траур.

Австрийският памфлет "Горещини" притежава също своеобразно политическо измерение. Това е първият игрален филм на Улрих Зайдел, прочут и награждаван документалист. Сред най-запалените му фенове е Вернер Херцог ("Никога не съм виждал по-добре показано лицето на ада в киното"). Пластически излят, с радикални решения, напомнящи авангардната фотография, "Горещини" изследва 10-ина случайно избрани герои в едно виенско предградие под палещото августовско слънце. Насилието в човешките отношения избухва във всяка сцена - удари, обиди, оскърбително мълчание, тъжна наслада... Всичко е композирано и развито с такава виртуозност, която започва да ти се струва или съмнителна, или пък доста ограничена в намеренията си. Този олтар на разпадащата се ултрамодерност заслужава награда, дори да е сигурно, че жанрът "агресивно повторение" не е чашата с капучино на председателя на журито Нани Морети.

Няма престижен международен фестивал без ирански филм. Любопитното е, че във Венеция тази година, във всичките селекции имаше само един: "Тайно гласуване", който освен това е копродукция с Италия, Канада и Швейцария. Авторът му Бабак Пайами, 35-годишен, роден в Техеран, е учил кино в Торонто и дебютира в началото на 90-те, преди да се върне в родината си. Първият му пълнометражен филм "Още един ден" беше забелязан в Берлин и получи награда в Торино. Това беше достатъчно на някои италиански вестници да посочат Пайами за фаворит в надпреварата за "Златен лъв". Наистина, "Тайно гласуване" е безукорен: грижлива режисура, изчистена визия, софистицирана музика, неумолим професионализъм в играта на непрофесионалните актьори, ослепително ясен идеологически дискурс: жена, охранявана от войник, слиза на остров с мисията да събере гласовете на разпилените жители. Това е повод за срещи и дискусии, в които се изразяват противоречията между демократичното усилие и местния манталитет, напоен с традиционализъм и религиозност. Отлично, само дето не е ясно към кого е адресиран филмът. С политпросветната си форма в очите на западната публика "Тайно гласуване" чука на отворена врата и тя може само да аплодира основните прогресивни идеи на фабулата. Но тъй като е съмнително, че мнозинството от иранците ще видят филма, излиза, че основната му цел чисто и просто е пропусната.
"Тайно гласуване" напомня "Черна дъска" на Самира Махмалбаф, но е по-успешен, защото пътуващият избирателен пункт в търсене на гласоподаватели е по-достоверен от учителите, търсещи ученици, превити под черната дъска. Бихме искали да видим в тези уморително благородни и добродетелни филми поне зародиш на порок, някаква пукнатина, нещо различно от петиция, която зрителят подписва с разсеян поглед.

"Златният лъв" бе връчен на индийската режисьорка Мира Наир за "Сватба по време на мусон" - комедия-кръстоска между народните кичовизми, произвеждани от конвейера на Бомбайската студия, и международните норми за експортно кино. Става дума за нещо като "Четири сватби и едно погребение", разиграващо се в Ню Делхи в един сватбен ден, в който се кръстосват пътищата на 5 главни герои, представители на модерните индийци. Мира Наир беше откритието на Кан '88 - там дебютът й "Здравей, Бомбай" получи "Златна камера". Филмографията й е свидетелство за постоянно шетане между родната Индия и Щатите (следвала е в Харвард), където в момента снима "Истерична слепота" с Ума Търман и Джина Роуландс. Този "Златен лъв" сякаш изненада всички. Представен в самото начало на фестивала, "Сватба по време на мусон" изглеждаше просто изчислено развлечение и хитра, но незначителна история. Журито отсъди друго и с наградата за режисура на иранеца Бабак Пайами за "Тайно гласуване" потвърди появата на "световно кино" (с Бенетон като копродуцент), отрупвано с фестивални награди, което съвместява (понякога твърде буквално) сложна национална ситуация (в случая Индия или Иран) и западната мисловна конфекция (унифициран политически, религиозен, екзистенциален модел).
Ето и други знаци за мащабните гео-културни движения: експресен трансфер към Холивуд с 2 филма: на младия испанец Алехандро Аменабар "Другите" (с Никол Кидман и продуцент Том Круз) и притеснителната англофония на "Непобедим" на немеца Вернер Херцог (копродукция с Англия). Прехвърляне в Ирландия, също на английски, на сърбина Горан Паскалевич ("Как Хари стана дърво"). Или обратното - първи испаноговорящ филм на мексиканеца Алфонсо Куарон ("Майка ти също", награда за сценарий) след начало на холивудска кариера ("Големите надежди"). Ето тези факти би трябвало да се анализират по-прецизно в техните идеологически и икономически причини и следствия, за да се разбере дали става дума за феномен на премахване на преградите или, страхувам се, на потенциално унифициране. В този смисъл можем само горещо да аплодираме Голямата награда на журито, присъдена на австриеца Улрих Зайдел за неговия оспорван "Горещини", който много фестивалци оцениха като схематичен и тавтологичен.
Несъмнено рязък австриец, но както се казва, филмът има форма. Ала съдържанието му, мизантропско и опълчено тотално срещу нео-фашизираща се Австрия, е изразено объркано. Зайдел не го е грижа да бъде благовъзпитан. Филмът атакува чувството за мярка, смазва перспективите, затваря хоризонта и поема върху себе си голяма част от отвращението, което, предполага се, трябва да гледа право в очите. За нас остава да направим разликата между кюретата, излизащи бели като сняг от красивите си уроци по морал, и екзорсистите, изгарящи в огъня на заобикалящото ги Зло без право на спасение. Като приветства изпълнението на двамата главни актьори в "Светлина на очите ми" на Джузепе Пичони (Луиджи Ло Кашо и Сандра Чекарели, съответно най-добър актьор и актриса), Нани Морети не можеше да забрави италианското кино, показващо очевидни симптоми на оздравяване след години на слабост. "L'uomo in piu" на Паоло Сорентино, "Luna Rossa" на Антонио Капуано и суровият "Tornando a casa" на Винченцо Мара за група сицилиански рибари, са някои от отличаващите се заглавия.
Съжаления. В новата паралелна секция "Кино на днешния ден", устремена да откроява изгряващи таланти, първият "Златен лъв на годината" беше присъден на Лоран Канте за "Прекарване на времето". След повече от 40 награди, обрани по всички световни фестивали с "Човешки ресурси", Канте, който отлетя за Торонто преди Сан Себастиан, изглежда в добра форма на старта на нов планетарен рейд с този филм за безделието на един безработен...
Специалната награда на журито бе поделена между екзистенциалния дебют на французина Дамиен Одул "Дъхът" и "Морски дар" на китаеца Жу Уен, разказващ на дигитално видео за конфликтните отношения между полицай и проститутка.
Не може да напуснете Мострата, без да съжалите все пак за игнорирането от големите награди на Лари Кларк ("Bully"), Филип Гарел ("Дива невинност", награда на ФИПРЕССИ - бел. ред.), Андре Тешине ("Далеч"), или Вернер Херцог ("Непобедим").

в. Либерасион, 4 -10 септември 2001
(със съкращения)

Дидие Перон
Превод от френски Боряна Матеева