Новата женска литература

След многото литературни, философски, културологични и не знам още какви прочити на историите на Мечо Пух, ето че той вече е герой и на новата женска литература. В романа на Лора Зигман "Моят любовник Мечо Пух" последният се появява като мечтания баща, защото е добър, мил, винаги е ясно къде може да бъде намерен, и най-важното - с него няма изненади, с него е сигурно, по простата причина, че той не се променя. Изобщо, Мечо Пух - казва ни книгата - е идеалният родител и това компенсира закръглените очертания, глуповатия поглед, безполовостта и ... плюша. Мечо Пух е добра партия, по-добра от мечока Барни, защото на всичко отгоре е и много популярен и децата по презумпция го обичат. И няма как да не го обичат и като родител. Неслучайно тъкмо от едно дете идва предложението към главната героиня, щом си няма съпруг или приятел, да спи с Мечо Пух. В детската представа Мечо Пух, Мики Маус, мечокът Барни са призвани да задоволяват желанията и на големите, и на малките. Важното е човек да има своята опора, своя свят, да вярва в играта, така, както е с децата.
"Моят любовник Мечо Пух" е книга, която се опитва да поставя проблемите на съвременната жена, която кротко говори не само за възможността жената да бъде самотна майка, но и да забременее изкуствено. Дори по-точно е да се каже, че това е книга за копнежа да бъдеш майка, за маниакалната обсебеност от майчинството, когато се правиш, че чуждото дете е твое, когато репетираш тази възможна роля. И без излишна патетика откроява за смелостта и силата на всяка работеща жена, на жената с професия, решила - със или без мъж, да отгледа детето си. Не се страхува да навлиза и в подробности, да се държи на границата между романовото и журналистическото писане, макар на моменти да е заплашена да изпадне в безвкусие. И все пак, успява да удържи ниво. Защото романът на Лора Зигман е добро четиво, което може да се чете за удоволствие и което не е блудкаво като романите на Д. Стийл или Дж. Кранц. А е и по-добро от книгите на поколението авторки като Фей Уелдън, чийто феминистки ангажимент не ги спасяваше от факта, че създават слаба литература.
"Моят любовник Мечо Пух" се вписва по-скоро в традицията на романи от типа на "Дневникът на Бриджет Джоунс". Романи, които са хем иронични, хем забавни, и които имат за свой адресат колкото жените, толкова и мъжете. Защото въпреки че говорят за и на новите жени, те говорят и за/на новия мъж, говорят за общите им перспективи в съвременния свят, за перспективите пред любовта, семейството и т.н. Рационализират сексуалните проблеми, липсата на физическа интимност, отсъствието на сериозни мотивации за живеене заедно, които все повече зейват в днешното общество. И независимо дали - както е в "Бриджет Джоунс"- ще се набляга върху историята на жената тип неудачница, или ще се говори за успялата жена, на която обаче животът също не се подрежда, макар че уж всичко й е наред - и с работата, и с приятеля, и с приятелките, голямото питане и на двата романа си остава дали човек сам избира да бъде нещастен, или да не бъде. Без да конкретизират отговори, и двете книги просто защитават правото на човешката личност свободно да избира и да определя живота си, какъвто се получи.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Лора Зигман. Моят любовник Мечо Пух. Превод от английски Савина Манолова. ИК Колибри. С. 2001.