Soon in the cities: Godzila
На 11 септември в 8 и 30 часа сутринта светът влезе във фантастиката на страха. Бяха атакувани Световният търговски център в Манхатън, Пентагонът във Вашингтон, голям брой държавни и публични учреждения в САЩ. "Броят на жертвите е неизчислим" - това беше първото, просто и потресно, послание, което излъчиха всички информационни агенции. И докато медиите излъчваха по сто пъти на час сриващите се Близнаци, които - сякаш декори в някакво гигантско студио! - пропадаха в себе си сред невероятни кълба от дим и прах, всички повтаряха: "Светът вече не е същият". Ден и половина след това все пак започнаха да изчисляват жертвите - 25 хиляди, 40 хиляди, 50 хиляди....
Седмица след това жертвите са определени на около 6000. "Средно голямо индийско земетресение", би казал някой студен циник с вкус към цифри. "Да не говорим за това, колко унищожи Пол Пот в Кампучия; да не споменаваме избитите тутси или онези в Източен Тимор, заритите под пясъци 150 хиляди иракски войници от "Пустинна буря", съвсем да забравим сравненията с Хирошима и Холокоста. Или пък смятаме, че американците са по-ценни човешки същества?"
Цифрите не изразяват всичко. Светът не е същият не само заради жертвите, нито само заради злостната, прецизна атака над самите символи на глобалния капитализъм. Той не е същият, защото всички, целокупното глобално човечество, видя - гледа часове и дни наред - немислимото: милиони хора не спаха от видяното, други сънуваха и ще сънуват кошмари още дълги, дълги нощи... Онова, което надскача всички цифри, беше именно тази повтаряща се гледка - global death live. Силата й надмина всичко - и то не от времето на Пърл Харбър, а от това на Херострат. Циниците и геополитиците могат да си говорят за ограниченост на трагедията, но трябва да замълчат пред неограничеността, несравнимата с нищо глобалност на кървавото телевизионно шоу. Със своята медиална енергия то затъмни всичко познато - образите на умиращите от глад етиопци и онези на ужасните индокитайски наводнения, масовите гробове в Косово, кланетата в Тимор. Този образ е измерим може би единствено със слънцето над Хирошима и сухата картина на булдозери, сриващи мършави еврейски тела в пресен изкоп... Но те бяха от друга епоха и от друга "естетика", която не желаем да повтаряме, предпочитаме да забравим...
С упоритостта на психотравма настоящата гледка се завръща и завръща. Все още нищо не може да я спре - седмица след катастрофата, сякаш без да се банализира от масираното повторение, тя не иска да напусне екраните на милиарди телевизори, персонални компютри, билд-бордове и какво ли не още. Натрапчивият ужас не се интересува от граници (Запад и Изток, християнство и ислям, Америка, Европа, Азия) - Близнаците продължават да се срутват във всеки отделен човешки дом на планетата, мрачната ударна вълна все още застига бягащи по улиците и някой пред тебе отново и отново вика "Oh, my God!" - докато нов самолет се насочва към южната кула. Новото хилядолетие започва с това всеобхватно, кърваво и кичозно представление, инсценирано едновременно на всички медийни сцени - и засега то не желае да слезе от тях.
Докато хората се пържеха в пламъците, а от фалическите кули на световния търговски Вавилон щръкваха праисторически скелети, в душата на всеки втори зрител надничаше перверзно deja vu: "къде всъщност съм гледал това преди? - в 'Армагедон', в 'Ад под небето', във 'Fight club'?" Колко ли хора изпитваха и смътна вина: в някоя от своите безсънни компютърни нощи те самите, потънали в играта "Flight simulator", се бяха вече блъскали в Близнаците?
Смесването на война и телевизия беше коментирано още по времето на Персийската война от философи като Жан Бодриар и Пол Вирилийо. Когато изтъкна, че "войната в Персийския залив не се състоя", френският философ Жан Бодриар нарече подобни феномени хиперреалност - точка, в която разликата между виртуалните модели и реалността става несъществена - виртуалното произвежда реалното по свой образ и подобие. Многократно коментираният пример тогава беше атака срeщy иракски бункер, чийто електронен образ на операторските екрани възпроизвеждаше буквално графиката на компютърна игра: хиперреалното изтриваше разликата между ракетния удар и детските забавления.
Тук сякаш днес е и съществената разлика: ако образът на войната заменя/надскача самата война, то дали е все едно какъв именно е този образ? Да си припомним, че Персийската война беше медийно моделирана според идеала, в който западната цивилизация искаше да впише самата себе си - една справедлива "буря", която сякаш не е война, а е чиста, хуманна хирургична намеса, която не засяга нито един цивилен или невинен, нито един американски войник. Това беше образ без кръв и пошли ефекти, в който високата технология, справедливостта на уестърните, наказателната акция и хуманността съвпадаха по чудодеен начин. С всичко това той беше наистина близък до сложните компютърни игри, в които убиваш, но не убиваш, защото всички имат по n-броя животи - свидетели казват, че американските пилоти, след като "поразявали целта", слизали от самолета радостни възбудени - точно като добри "геймъри"...
С разрушаването на Близнаците световният тероризъм отправи своята съвсем друга - смазваща - визуална реплика към Запада. Контра-образът е издържан в различна естетика. Ако това е война, както твърди Джордж Буш, то тя има различен образ от всички войни. Преди около 60 години Йохан Хьойзинха написа:
"Войната може да се смята за културна функция само ако се води от хора, признаващи се взаимно за равни, или поне за равноправни. Ако борбата се води от групи, които не се смятат за хора, независимо дали ги наричат "варвари", "езичници", "дяволи" и "еретици", то това сражение остава в границите на културата само ако едната група в името на собствената си чест също си налага определени ограничения."("Homo Ludens". Издателство "Захарий Стоянов", стр. 139)
Новият образ държеше във войната да не остане нищо от идеята за чест - тя да бъде представена като злостна и мръсна, крадлива и подла игра, в която противникът е невидим и вездесъщ - и неговата цел, освен всичко друго, е архаичното поругаване на символите и честта на другия. Пак има висока технология, но зад нея има зловеща конспирация, пак има игра, но зад нея има злостна фанатична воля, която не познава ограничения. Противник не са американците, а хората, гражданите. Реалните жертви не се отличават по нищо от милиардите зрители, които са потенциални жертви: в този смисъл това е войнствен акт, чрез който всички хора са обявени за не-хора, недостойни противници, еретици и дяволи.
При това от чисто визуална гледна точка всичко беше доста близо да кича. Всъщност много коментатори вече забелязаха, че новата трагедия се случва във формите на масовата култура, на холивудските мегапродукции, компютърните игри и американоидни бестселъри. Какво ли значи този странен факт, на какво би могъл да бъде симптом?

Може би то идва да ни подсети, че инсценираното зло - така, както и високите технологии, които направиха трагедия от такъв мащаб възможна - няма източен произход, а глобално-западен. В него няма почти нищо от мрачната естетика на свещената война (освен самоубийствения фанатизъм), но за сметка на това има много - и това е част от самия терористичен замисъл - от собствените подсъзнателни страхове на Америка. Един исторически поглед назад би показал, че в цивилизационното подсъзнание на Запада е бил винаги жив ужасът, че всичко може да се разпадне, че господството на човека над природата или над собствените му машинни творения може изведнъж да рухне, че суперсилата всъщност е коварно слаба, че Америка/Русия/Европа/цивилизацията ще се срутят всеки миг под ужасни удари на природна катастрофа или от нападението на подъл и невидим враг. До вчера същият този вековен подпрагов страх - ужасът от крехкостта на така наречените Сила, Разум и Цивилизация - изглеждаше озаптен и опитомен от жанра на масовата телевизионна и бестселърна култура. Той се беше приютил там в безбрежната продукция от книжлета, филми, видеокасети с криминалета, екшъни, сериали, компютърните игри, фантази и хорър сторис, в които различни по степента на своята бутафорност терористи атакуваха Капитолия, Айфеловата кула, Статуята на свободата, Кремъл, Бъкингамския дворец, Джокондата и какво ли не още. Това бяха сапунени опери на ужаса, в които той все пак изглеждаше приемлив - в края на краищата сръчните им автори (компютърни гении и тълпи от paperback writers) винаги дърпаха конците. Те предварително осигуряваха на наплашения читател/зрител/gаmer по няколко електронни живота или поне един супер-Брус, който да накаже лошите, да спаси добрите и скъпите сгради, та да може финално да се оправят бъркотиите и да се доведат нещата до приличен хепи енд.
До 11 септември в мас-културната рамка ужасът беше стока, обезопасена от жанровата си опаковка - там той имаше начало, среда и край (щастлив), а читателят/зрителят/играчът си имаха сигурно местенце, върху което по дефиниция не падаха бомби и самолети. В този смисъл западната масова култура играеше ролята на ваксина. Чрез нея бактериите на техния див, нощен страх се траспортираха извън кошмарите - за да се превърнат в дневно масмедийно развлечение.

От тази гледна точка онова, което се случи, може да се определи като отхвърляне на тази ваксина - т.е. отхвърляне на несигурната власт на кича върху собствените страхове на Запада. Вчера те внезапно напуснаха границите на своя жанр и се разразиха с цялата си кълбеста красота над истинския Манхатън. Без контрол, без край, без традиционната защитена позиция на консуматора на кръв и ужаси, без Брус Уилис, който да затръшне вратата на хепи-енда върху обезопасените фантазми. Виртуалното пак стана реално, но в това нямаше нищо успокояващо. Този път хирургически прицеленият ужас удари действителността право в сърцето и породи хиперреалност, за която Бодриар не беше се сетил. В едно отношение тя всъщност беше продължение на цялата паразитна стратегия на тероризма: невидимата конспирация крадеше чужди самолети, използваше чужди въздушни диспечери, които им разчистваха пътя, преди това беше образовала пилотите си в американски и германски школи и университети, разчиташе на либералната култура, която предпоставя ценността на човешкия живот и изключва самоубийството като възможна стратегия на противника. Тази стратегия крадеше и използваше чуждите страхове точно така, както крадеше чужди технологии, инфраструктури и оръжия. Война срещу никой, който напада отвсякъде, неуловим и невидим, преминаващ радари, рентгенов контрол и всевиждащи сателитни очи, който краде твоите самолети, излита от твоите летища, скрит е между твоите.
В "естетическо" отношение това беше точната противоположност на войната в Персийския залив. На войната като образцова и хуманна технологична игра тероризмът противопостави гледката на масирания безсмислен ужас, глобална инсценировка на зъл кървав екшън с шест хиляди реални смърти - пред ужасените милиарди сърца/очи във всички точки на планетата. Онова, което западната масова култура се опитваше да изтласка в жанровете на безопасното и развлекателното, се удари в самата крехка реалност с всичките си атрибути: подлост, ирационалност, безогледност, кръвожадност, злост.

Разбира се, този грандиозен замисъл е изисквал своите експерти. Можем да сме сигурни, че когато трагедията е била изчислявана от всички страни, визуалната не е била забравена - заедно с терористките мозъци на конспирацията са работили медийни специалисти и дизайнери. Те дълго и в детайли са обмисляли жанра на гледката, светлината, възможните визуални ракурси, контрастите и отблясъците; преценявали са колко да се забави вторият самолет, за да могат камерите на CNN да се инсталират и обхванат всички перспективи; експерти по масови психози са посветили безсънни нощи, изчислявайки дали нападението да бъде в понеделник или във вторник, дали първо в Ню Йорк или първо във Вашингтон, защо Близанаците, а не Капитолия, дали ще има достатъчно видимост, сто на сто е имало и група, която е отговаряла за точността и периодичността на секретния метеорологичен бюлетин. При това, колкото повече това прилича на Холивуд, толкова по-добре - ние осъществяваме вашите страхове и вашия лош вкус! Затова всичко трябваше да е колкото се може по-сензационно и патетично, колкото се може с повече допълнителни ефекти, колкото се може по-цинично и ужасно, колкото е възможно по-плашещо.
Дали светът обективно следва клишетата на масмедийните "horror stories", или пък самите терористи са се поучили от тях? Това вече няма значение. Днес, след като Армагедон се случи (а какъв слаб филм беше!), всичко е възможно. Никой няма да се учуди, ако тъмните бригади на Усама бин Ладен са отгледали Нещо в канализацията на Ню Йорк, което в един от следващите слънчеви следобеди положи огромен люспест крак и тръгне с тътен по Бруклинския мост, късайки далекопроводите...

Най-лошото е, че хипер-реалността на тероризма ще има съвсем реални, традиционни политически последици. Възможните сценарии са сякаш два. Единият се нарича "втвърдяване". След победата върху подсъзнанието на Запада, в която ужасните фантазми бяха превърнати в реалност, се ражда нова политическа чувствителност. Страхът и гневът бушуват, паметта е в травматична обсесия, всички повтарят, че е време на избор. Новата политическа емоционалност ражда конфронтационна мотивация на световните политически действия, която бързо припознава Врага по наличните стари схеми - Християнство срещу Ислям, Запад срещу Изток, Север срещу Юг, цивилизация срещу варварство, богати срещу бедни, силни срещу слаби... В този смисъл терористичният акт "сбъдва" предсказанието на Самюел Хънтингтън за войни по ръбовете на цивилизационните общности; дали пък терористите не са го чели и не го следват съвсем съзнателно?
Пределът на втвърдяването е, че в един момент Добрите воюват срещу Лошите. Само че от двете страни на фронта "Добрите и Лошите" всяка страна твърди, че другите не са хора, а дяволи - и това се реализира огледално както в глупавата дясна теза за война на цивилизацията срещу варварството, така и огледалната лява глупост за новия "бой последен е този" на потиснатите и унижените срещу богатите експлоататори.
Практически това се реализира чрез малки стъпки. Дори ако американските политици се досещат какво би произтекло от един масиран брутален удар върху Кабул или Хартум, те са под натиск - масовото мнение (мнение ли? - по-скоро смесица от ужас, гняв, злоба, желание за мъст, обърканост, накърнено чувство за справедливост, разклатено усещане за това какво е реално и какво не, кошмарни спомени от гигантското срутване) изисква да се отговори бързо - на ужаса с ужас, на силата с още по-голяма кървава сила. Това, че противникът не е ясен, е вторичен проблем, важна е глобалната демонстрация: силни сме! и "ние сме добрите". Можем само да се надяваме, че досега и американското правителство, и алиансът от около 100 държави ще удържи на този натиск на ужасеното масово мнение и ще продължи да действа бавно, рационално и специфично, така че да не втвърди омразите, расистките и религиозни фантазми. Вече чухме и от двете страни: те не са хора!
Подобна епоха би заслужила името Hassdaemerung - предутринен здрач на омразата. В нея вместо сериали ще наблюдаваме по телевизията края на толерантността, края на компромисите, края на преговорите и мултикултурната търпимост. В първия сценарий терористичният акт с гениална леснина поставя на карта трудното наследство на Втората световна война - крехката тъкан на една световна либерална култура, която се изгражда от десетилетия от преживелите Пърл Харбър и Курската дъга, Дрезден и Хирошима. В този вариант културата на диалога, търпимостта и взаимодействието на различни религии и култури, на съвместния мирен живот и многообразието изглежда вече пробита от муцуната на тероризма, а психоаналитичната битка за подсъзнанието на средния жител на планетата и неговите страхови фантазми изглежда спечелена. Конфронтацията между добрите и лошите е на път да бъде възстановена в почти средновековни форми.
Ако, недай боже, се реализира този сценарий, "втвърдяването" ще е многоизмерно и ще протече навсякъде - ще се надигнат ислямските фундаменталисти, а с тях и родните европейски и американски расисти, ще се ожесточават до крайност режимите за сигурност по летища, публични сгради и невинни небостъргачи, ще се преоформят международни алианси, договори и военни доктрини, ще се забранят определени песни по ефира и ще се постави под въпрос автономията на университетите, ще се затворят катедрите по cultural studies... Въобще - край на всякакви либерални тенденции, на всякакви мултикултурализми и интелектуални лигавения, край на отварянето на Запада към Втория и Третия свят, тържество на изолационизма и край на големите финансови програми за подпомагане на развиващите се страни, край на глобалните екологични проекти: нови военни бюджети, трепет пред всеопределящия израз "колективна сигурност", която изгрява и засенчва "индивидуални човешки права".
При този вариант глобалната очевидност на ужаса не оставя място за тънки аргументи, за внимателност и толерантност, тя изисква рязко определяне на позициите. Общото очакване: война. Бърза, все едно дали ефикасна, срещу невидим Враг, който експлоатира именно митологичните форми на своята невидимост и всъщност предпочита да живее в самите ужасени души на западното либерално човечество. Така масмедийната трагедия би довела до митологична по същината си политика: Добрите се изправят срещу Лошите още веднъж, за пореден и последен път. Както се пее в старата песен - в Армагедон кога се събереме...

Но нека за момент си представим друг, положителен сценарий. Реакцията на международната общност е мъдра, доколкото това е възможно в дни на стрес и ужас. Тя удържа ирационалния натиск на масовото мнение, въздържа се от бърза и пряка демонстрация на военна мощ, старае се да избегне, доколкото е възможно, реториката на цивилизационните омрази и втвърдяването - надделява "търпението", за което говори президентът Буш. Вместо лесно припознаване на това кои са "варварите", срещу новия тип война на международната терористична мрежа се реагира по адекватен дисперсен и "мрежови" начин: с дълготрайна акция, в която са ангажирани всички световни правителства и техните контраразузнавания, се прониква в конспиративната верига, след което тя бива бавно и последователно неутрализирана и разрушена, виновните са хванати, а в резултат от световната криза американската, западната и израелската външни политики ревизират своята безогледна безцеремонност, която също убива и унижава хора в различни точки на планетата.
Тук обаче започват трудностите. Като финален акт на този сценарий конспираторите трябва да бъдат поставени на изпразнената от осъдения Милошевич подсъдима скамейка в Хага. Как ли ще бъдат наказани? С разстрел, с електрически стол, доживотно, с обесване? Как могат да бъдат наказани извънземни фанатици, които живеят, за да умрат - но предпочитат това да стане на световната сцена, сред - както би казал Есхил - свещен ефир и ветрове развихрени? Възможно ли е визуална симетрия между престъплението и наказанието; може ли нещо да затъмни рухването на Близнаците?
Дали в този медиен смисъл Западът вече не е загубил безвъзвратно тази война? Не само защото ценностите на демокрацията, на процедурната законова справедливост не могат да построят обратно близначния архитектурен Hi Tech мит. По-скоро защото наказанието по принцип не разполага с такава сцена на наказанието, каквато престъплението си осигури с цинична гениалност.
Дори да възтържествуват справедливостта и доброто, те няма да бутат стоетажни здания в своя чест, няма да се занимават с континентална пиротехника и естетика на страховите фантазми, няма да вдигнат във въздуха Синята джамия или Тадж Махал - и съответно медиите никога няма да им обърнат такова внимание. Тероризмът спечели точно в точката, в която искаше - в неповторимото хиперреално шоу, което видяха всички. Всички.
Нека да повторя: то беше не друго, а инсценирано тържество на самото Зло. Помните ли, след края на Студената война между блоковете Бодриар беше писал: "Злото беше видимо, непрозрачно, локализирано в териториите на Източна Европа. Ние го прогонихме, освободихме, ликвидирахме. Но с това то престана ли да бъде Зло? Съвсем не: то стана функция, течно, промъкващо се в междините, вирусно - ето това е прозрачността на Злото. То е прозрачно не в смисъл, че би могло да се вижда през него, а в смисъл, че прозира зад всички неща... Докато Злото беше непрозрачно, срамно, неясно и мрачно, все още съществуваше трансцендентност на Злото и то можеше да бъде държано на разстояние. Отсега натътък то става иманентно и промъкващо се в междините (на Запад конкретно то приема формата на тероризма...)"*
Усама бин Ладен (или онзи, който е на негово място) леко - но съществено! - модифицира този сценарий. Реалната организация на терористичния акт е бодриаровска - дисперсна, невидима, криеща се в междините, прозираща зад западните реалности. Но самият терористичен акт е направен като масмедийна атавистична гледка, в която Злото отново придобива видимост и едновременно с това неразбираема трансцендентност.
На 11 септември то, Злото, внезапно се появи отново, излезе от прозрачността и стана свръхвидимо. То се разрази безогледно, безсмислено, сред шум и ярост, с кичозен кървав монументализъм, пламъци, кълба дим, писъци, със стръв да убива колкото е възможно повече невинни... Неслучайно фотографи-любители снимаха ехидната гримаса на Сатаната над горящия Ню Йорк. Невидимият и дисперсен постмодерен тероризъм използва за свои цели всичко - от свръхмодерни пътнически самолети до вехти религиозни визии, моделирани от кича - и в тази битка той няма равен.
В контекста на тази всеядност по отношение на архаичните образи би било политически полезно да си дадем сметка, че както при всеки истински фанатичен тероризъм, ислямско-фундаменталистката кауза беше само една от многото маски на "втечненото зло". Важното беше да се създаде световен стрес, конфронтация, втвърдяване - идеологиите и каузите бяха само средство. Глобалният тероризъм отдавна е надраснал ограничената рамка на някакви си политически или религиозни доктрини - основното му желание е да се установи като глобална форма на живот-страх. А за това като че ли "бронебойни патрони няма открити"... Поне засега.

20 септември 2001

Александър Кьосев


Александър Кьосев е преподавател по история на културата в СУ "Климент Охридски", има публикации на английски, немски, френски, полски, сръбски, украински и македонски език, автор на книги по история на литературата и културата.































































































































































































































































































































































































































































































































*Бодриар, Жан. Стратегията на разтварянето В: Илюзията за края. Издателство Критика и хуманизъм, стр. 54.