Културните мутанти
Терор - насилие, жестокости за всяване на страх, ужас у някого, за постигане на определена цел, обикн. политическа,
Български тълковен речник, Наука и изкуство, София, 1994


В края на седмицата две телевизии излъчиха два невероятно емблематични документални филма (любопитното е, че и двата са снимани и излъчени през 1996 година). В събота по Нова телевизия беше показан филмът на Тома Томов за американския самолетоносач "Джордж Вашингтон", в неделя по Канал 1 се излъчи филмът на Елена Йончева "Добре дошли в Афганистан". Казвам емблематични, защото човек едва ли може да си представи нещо по-противоположно, по-полюсно, по-убийствено несъвместимо от двата свята, разказани (описани) във филмите. Два свята, движещи се по собствени, никъде непресичащи се орбити. Светове, които няма къде, няма как да се срещнат.
Така си мислехме до скоро. Дали обаче срещата не се състоя? Дали това не стана на 11 септември т.г. в Ню Йорк и Вашингтон - по най-жестокия и непредвидим начин?
Въпросът би могъл да прозвучи и риторично. Почти всички единодушно посочиха както врага, така и "страната-домакин" - Афганистан. Но дали е точно така?
Досега действията на терористите са съблюдавали (при цялата условност на понятието) поне две правила: терористичният акт неизменно е бил съпровождан от искания - политически, културни, етнически, териториални, финансови, дори лични...; и винаги под него някой се е подписвал. Фразата "В името на..." този път не прозвуча. Нищо не се съобщи, нищо не се поиска. Защо ли? Дали защото претенцията не е ясна, не е формулирана, няма я? Поне засега.
И ако все пак допуснем, че това е била невъзможната среща между иначе културно несъвместими светове, трябва да си отговорим на въпроса кои бяха безмълвните посредници в тази трагична среща. И каква е тяхната културна принадлежност.
Всеобщото твърдение, че произхождат от средите на ислямските екстремисти, тоест, че културната им родина е Ислямът, директно скача в Хънтингтън. Колкото и официално да се отхвърля подобна интерпретация. Това твърдение, иска или не, препотвърждава идеята за сблъсъка на цивилизациите; допуска, че това е удар на една културна конвенция срещу друга. Само че, вън от демагогските разсъждения на самия Бин Ладен от 1998 г. за "осквернените свещени места в Мека" и необходимото "господство на словото на Аллах", никакви други знаци не съществуват, че двете култури са във война. Още по-малко пък върху чуждата територия. Битката на талибаните със статуите на Буда е съвсем пресен пример за това. Те не отидоха да се сражават с чуждата култура там, където е същинското й място. Откриха я на своя територия и най-безцеремонно я унищожиха. Както се унищожава вражески агент.
Историята познава тероризма на XIX век, вече описва и тероризма на XX век. И двата, най-грубо казано, са терор, действащ на, положен в собствената си културна среда; тоест, терор на маргиналията върху централната културна конвенция. Терор, винаги придружен с послания. И с авторство.
Терорът от 11 септември е съвършено друг тип. И ако това не се разбере, всяка реакция срещу него е предварително обречена.
Хората, измислили "11 септември", са еднакво отдалечени и от Исляма, и от Християнството. Както и от всяка друга култура. Те не принадлежат на никаква културна/религиозна конвенция. Те са културни мутанти.
Ако трябва да бъдат описани в банална, битова терминология, това са хора, скъсали (доброволно или не), отрекли се по някакви причини, физически и емоционално напуснали формиралата ги културна среда, но не успели (или недопуснати, както, предполагам, те вярват) да се интегрират в чуждата. От обстоятелството, че обитават или работят в различни части на света, не следва задължително комфортно и безпроблемно, нетравматично съществуване в чуждата култура. Степента на адаптиране не е задължително равна на степента на интегриране. По-скоро обратното.
Хората, пребиваващи в културен луфт, всъщност обитават безформено пространство. Което прави и обитателите му безформени. И действията им - безформени. Следователно непредвидими. Всеки жест, роден от определена културна конвенция, може да бъде изчислен. Роденият в безформения луфт обаче - не. Щом няма форма, няма и конвенция. Затова е трудно, да не кажа невъзможно, справянето с него. Хората без културна идентичност са неспособни да съблюдават установените правила. Затова си измислят свои. Понякога жестоки, винаги непредвидими.
За културния мутант не са валидни санкции - нито политически, нито юридически, още по-малко морални. Подобни санкции са част от нормите на културата (всяка), към която той (вече или още) не принадлежи.
Културният мутант може да е бил всякакъв - християнин, мюсюлманин, будист, дори обикновен атеист. От един момент нататък обаче той става никакъв. Увисва в празното пространство без каквито и да било културни опори. Пребиваването си в тази културна пустош вероятно преживява драматично; ако обаче започне да го възприема като трагедия, неминуемо следва компенсация - чрез друга, чужда трагедия. Трагедията на онези, които са в конвенцията, са в нормата.
Посланието на културния мутант отсъства. Няма такова. Културната пустош не формулира искания, защото няма идеология. Тя има само средства, които ползва безразборно, за да се саморазширява. Примерът с убийците от 11 септември е достатъчно красноречив. В арсенала им присъстват равнопоставено символическия, идеалния ресурс на едната (отхвърлената) култура и технологическия, материалния на другата, според тях неприела ги. Не случайно ударът беше нанесен точно в Ню Йорк - най-толерантния, най-мултикултурния град. Това би могло да означава още, че дори в него културният комфорт на мутанта е непостигнат. Че той продължава да пребивава на ничия територия. Усилието да се приобщи към другата култура очевидно той смята за безнадеждно. Затова и отмъщението е безнадеждно - убийствено и самоубийствено. Културната пустош ражда само смърт.
Разбира се, подобно трагично събитие винаги отключва сложна верига от политически, етнически, религиозни и пр. следствия. Тяхното напластяване твърде бързо замъглява картината, обърква началото с края и т.н. Затова е може би по-полезно, когато се мисли за 11 септември, да се обсъжда не политическия, не религиозния, а културния профил на авторите му. Той изглежда ирационален, защото се "чете" през грешен код. Съединените щати и Европа го клеймят през оптиката на християнството. Без да го разбират. Ислямския свят го отрича чрез постулатите на Корана. И също не го разбира. А възможен ли е изобщо код и ход към него?
Проблемът на културния мутант засега изглежда нерешим. Защото е колкото обществен, толкова и персонален.
Вероятно вече може да се мисли, че еднопосочната културна мобилност на човечеството, наред с огромните си преимущества, може да бъде и травматична. А когато личните патологии по ред причини решат да се обединят - може да се окаже и убийствена.

24 септември 2001

Копринка Червенкова