Пред трагичния предел
на историята
- Ние трябва доста дълбоко да преосмислим нашата непрестанна грижа да не засегнем по някакъв начин другия. Защото днес този "друг" не е просто нашият, на европейците (нека да кажем дори - на пост-християните, защото повечето от нас вече, уви, не са християни) продукт. "Другият", в дискурса на пост-християнина, винаги стои някак пасивно - той е човек, който с радост би трябвало да приема грижата на европееца за него. Ако обаче се опитаме да си представим мотивацията на атентаторите, аз мисля, че тя може да бъде представена горе-долу така: "Ние се намираме в свещената война - джихад - с евроамериканската цивилизация, тъй като според закона на исляма всеки, който го нападне като такъв, ще бъде подложен на свещена война в отговор." (Подчертавам, джихад винаги се води в отговор на нападение над исляма. Не е вярно, че ислямът воюва с неислямците по определение.) Проблемът обаче е, че "обявената" от евроамериканската цивилизация "война" на исляма от гледна точка на европееца никога не е била обявявана. Напротив, ние (европейците и американците) от няколко десетилетия се стараем да осигурим правата на ислямските народи. Какво обаче казват те: "Вашата цивилизация с нейните средства за масова комуникация, с нейната способност да глобализира човечеството, със своите либерални ценности, със своите ценности, свързани със свободата на чувствеността, със свободата на мисленето възпитава едно неблагоговейно, нерелигиозно отношение и така се явява като тотално изкушение към нашата култура. Ето как вие, със самата си култура, сте ни обявили война и ние имаме право да се защитаваме, водейки срещу вас джихад." Прави ли са? Ако са прави, ние би трябвало да редуцираме собствената си култура. Можем ли да направим това? Не можем. Тук се срещаме с някаква своеобразна несъизмеримост на гледните точки. За нас всеки човек има право на религиозно самоопределение и на религиозна съвест, но същевременно никой не е длъжен да му осигурява пълен уют за упражняване на тези религиозни права. Т.е. ние не можем да накараме телевизията и радиото си да не предават по света, за да не ги чуват другите и да се съблазняват; не можем да накараме жените си да ходят забулени, за да не бъдат те изкушавани; не можем да спрем да проповядваме плуралистични ценности, за да не би някои от тях да доведат ислямските фундаменталисти до падение... Така смятаме ние. Атентаторите, обаче, не смятат така.
- Един абсолютно неразрешим конфликт?
- Струва ми се, че това, което се случи в САЩ, би трябвало да доведе до едно преосмисляне на безкрайния либерализъм на евроамериканската цивилизация. Атаката бе нанесена от страна на ислямския фундаментализъм - и колкото и парадоксално да е това, трябва да доведе - би следвало да доведе - евроамериканската цивилизация до фундаментални размисли.
- Вярвате, че това ще стане?
- Чисто емпирически не вярвам сегашното гражданско общество в Америка и Европа да е способно на нещо подобно. А изглежда то е и въобще работа на интелектуалците. Въпросът е какъв отзвук ще има...
Мисля, че по някакъв начин трябва да се върнем към онтологията на ценностите, почиваща на съвестта. Нека дам един пример. Ако слушаме съвестта си, ние много добре, без да философстваме, знаем къде можем да сложим граница на законната другост. Например. Ако възпитаните в ислямската цивилизация желаят техните жени да ходят забулени с фереджета, ние можем да приемем това като проява на другост, която не споделяме, но която те имат право напълно да следват. Нещата обаче никога не се ограничават така, както на нас ни се харесва. Така, както те държат техните жени да ходят с фереджета, така държат и на това, ако някоя от тях извърши прелюбодейство, да бъде наказана; наказанието в Саудитска Арабия и в Афганистан за това е публично убиване с камъни. Може ли европеецът да приеме по съвест и това като проява на "другост"? Тоест, ако слушаме съвестта си (а тя е все още християнско образувание в пост-християнското ни отношение към света), ние много ясно знаем кое е приемливо и кое не е приемливо. Ако започнем да философстваме отгоре, "върху" съвестта си, така да се каже, ние действително ще се объркаме в едно безкрайно резоньорство, което до никъде няма да ни доведе.
Това обаче по никакъв начин не би трябвало да затъмнява големия проблем, под сянката на който в момента говорим. Защото има определени сблъсъци, които наистина носят в себе си невероятен символичен заряд. Това, което се случи в Америка, не бива фактически да бъде надценявано, защото количеството на извършеното в момента наистина надвишава всичко досегашно, но то, все пак, не е качествено различно от вече случвалото се. Атентатите все пак не са новост и за Съединените американски щати. Ала безкрайното количество на сегашния атентат оголва някакъв символичен сблъсък. И за него бих искал да поговоря, защото със символиката не бива да се прекалява, но понякога тя ни разкрива определини неща. Например, ето какво оголи този сблъсък: Това, че една част от населяващите земята люде, представляващи ислямската цивилизация, не живеят тъкмо в история. Не бива това да се трактува като някаква негативност. Просто не всички живеят по исторически маниер на тази земя. Европейците и американците, тъкмо защото са християнски продукт, живеят исторически...

- ...в смисъл на развитие?
- В смисъл на един живот, който има определена фундаментална цел. Историята е едно целенасочено развитие, по пътя на което се създават, във връзка с крайната цел, най-различни големи исторически образувания. Ислямът открай време живее не тъкмо в история, а в едно траене. Забележете, че когато ислямецът описва своя живот, той го описва не като исторически сюжет, както европеецът, а като анекдот (нека ми бъде позволено да употребя тази дума не в смисъла, който я приближава до хумор, а в смисъла на една история с много сол, която може да е и трагична сол, горчива сол). Ислямската цивилизация пише своята история като поредица от остроумни, понякога мрачно остроумни или бляскави разкази и анекдоти. За някакви луди халифи, за някакви благородни шейхове, които събират най-големите библиотеки в света, за стареца от планината Аламут (който впрочем е праобраза на днешния Усама бин Ладен), който упоява ислямски младежи, вдига ги на върха на планината, събужда ги там и им казва, че те вече са в рая, но трябва да се върнат да убият еди-кой си кръстоносец и те безстрашно отиват, защото вярват, че вече са претърпели смъртта, и т.н., и т.н. Днешният сблъсък в някакъв смисъл е също сблъсък на историческия свят със света на анекдотиката. Вижте, че Америка не се сблъсква с държава, че европейската цивилизация не среща цивилизация, няма столица, от която е изстреляна ракета срещу Съединените американски щати, а имаме един особен "старец" - Бин Ладен. Един ден той ще остане в аналите на ислямската цивилизация почти така, както е останала историята със стареца от планината Аламут. Мрачният анекдот се сблъсква с историческия свят, със света на нациите, със света на идеите, със света на цивилизациите, които имат определени каузи - например тази на демокрацията, естествения закон на съжителството на хората един с друг и т.н.
Големият практически въпрос, израстващ оттук, е: как все пак да оценим тези различни светове (не им слагаме още знак плюс и минус) в морален план? Защото виждаме, че искаме или не искаме, тези два свята в началото на ХХI век се мразят и се сблъскват помежду си. Какво да направим ние - да останем нарцистично настрана и да кажем: "От гледна точка на едната цивилизация анекдотиката има своите основания, от гледна точка на нашата цивилизация историята е свръхценност? От гледна точка на Америка историята трябва да бъде защитена срещу анекдотиката, от гледна точка на арабите анекдотиката е израз на вечното благоговение пред Аллах, който е избрал исмаилския род да насажда благоговение по цялата земя и който воюва срещу света на неверниците?" Не мисля, че това е особено мъдро, защото то е и твърде лесно. Трудно е и не подлежи, изглежда, на пълна рационализация, но ние, европейците, ясно чувстваме, че съществува онтология на ценностите. И в тази онтология на ценностите историческият свят стои над анекдотичния; светът на нацията стои над света на групата на стареца от планината или на организацията Ал Кайда; рациото и защитата на човешкия живот са ценност по-голяма от благоговението, равно на обезценяването на човека, и т.н. Тоест, в резултат на сблъсъка на историческия с неисторическия свят се оголва необходимостта да осъзнаем, че искаме или не, ние се подчиняваме на някаква онтология на ценности. Съществува такава онтология на ценности, тя не е просто продукт на човешкия ум и чувства. Ако това беше така, ние нямаше да имаме способност и възможност да дадем отговор на чия страна в случая е правото. А ние можем да дадем този отговор. Ако не го дадем, значи ще резоньорстваме въпреки непосредствената си реакция, а аз знам, че непосредствената реакция на всеки европеец е, че в случилото се той знае едните като добрите, а другите като лошите - поне в конкретния случай. След като осъзнаем онтологията, нататък можем да обговаряме нещата. Да търсим причини защо се е стигнало до такова изостряне в сблъсъка между тези два свята. И да търсим и нашата вина. Да кажем: "Държахме ги в прекомерна бедност, бяхме твърде самоуверено предизвикателни, афиширайки, иначе безусловно първенстващите пред техните, наши ценности и т.н., и т.н." Но първоначалната рамка, според мен, е съвършено ясна.

- Вие поставяте едната цивилизация над другата.
- Да! Поставям я! И не смятам, че това е самоуверено, това е по-скоро смирено. Другото е самоуверено. Другото е нарцистично и интелигентско в лошия смисъл на тая дума. То е оттеглящо се в лесната позиция на крайното, отстранено резоньорство. "От една гледна точка едните са прави, от друга гледна точка другите са прави..." Пак казвам - аз имам лукса да се намирам дори в тази резоньорска позиция, доколкото съм възпитаник на християнската цивилизация. Арабинът, последовател на Бин Ладен, няма да се постави никога на моята позиция. Той е твърд в това отношение, той е вехтозаветен човек. Той не пита и не разпитва за различни гледни точки.
- Ние всъщност не приравняваме Бин Ладен с цялата ислямска общност.
- Не, разбира се. Но бих искал да сравня двете цивилизации в най-едри щрихи. Ислямската цивилизация и християнската цивилизация по някакъв начин, излизайки от един корен, имат нещо близначно- противоположно в себе си. И можем да го представим най-просто така: и за исляма, и за християнството човекът е привилегировано същество по тази причина, че има за себе си божествената санкция. Той е много важен у Бога, у Абсолюта. Само че при ислямската цивилизация е преподчертано това, че човекът е много важен у Бога и по тази причина той трябва да благодари Богу и да благоговее пред Него. И е сложена невероятна емфаза върху това благодарение и благоговеене. До такава степен силна емфаза, че е забравено колко този, който трябва да благодари и да благоговее, има огромна ценност у Бога. При християнството пък съществува изкушението (в пост-християнската цивилизация то е довело до буквално излизане от християнските основания) да се сложи емфаза на това, че човек има изключително важно място у Бога, че той е голям, важен у Бога и по тази причина той е... божествено ценен на тая земя. Тази емфаза при късната християнска цивилизация показва склонност да стане толкова силна, че да изведе тая цивилизация в пост-християнство, сиреч до това, до което е изведена в момента евроамериканската цивилизация. Човекът има право, той до такава степен има право, че има право да се разпорежда с това битие както иска; той има право да го потребява, има право да иска от това битие да му служи, има право да иска от цялото това битие да му се покланя и да бъде структурирано, за да му е на него добре. Това вече не е християнство и не за друго, а защото се забравя, че тази ценност човек има у Бога. Помни се само това, че човек има тази ценност. И понеже християнството е отишло в пост-християнство, понеже ислямът има склонност да сложи невероятна емфаза върху благоговението, може да се стигне до един много дълбок, много дълбинно фундиран сблъсък.
Истината е в синтеза - че човек е изключително ценен у Бога и поради тази причина неговият живот е безконечно важен, а той трябва да благоговее и благодари за това. Всичко това, взето заедно. Това е нормата на християнската цивилизация. Това само християнството проповядва. Ислямът не изповядва подобно нещо. Следователно истината не е нито в исляма, нито в пост-християнството, но е в християнството. И ако ние достигнем до този извод, ще видим, че все пак достигаме до една онтология на ценностите, при която нещата се подреждат. Грехът на европейската цивилизация е, че е забравила благодарността и благоговението. И затова е стигнала до едно безобразно потребителство. До един безобразен нарцисизъм. До човекопоклонство, до безобразие. Емфазата на благоговението обаче не е крайност на исляма, не е отстъпление от исляма, това е самата норма на исляма. "Ислям" - ако някой не си спомня - означава покорство. Послушание. Това е основното отношение между човека и Бога.
Следователно ние трябва да ревизираме духовния тупик, в който сме отишли, изпадайки в едно човекопоклонство, и да се върнем в синтеза на благоговението пред живота и опиянението от тази негова ценност. Но ислямът трябва да надрасне себе си, за да достигне до този синтез. Понеже ние не можем да разрешаваме трансисторически неща - нам не е открита тайната защо Господ е обещал и на Исмаил да направи от него многоброен народ и да го остави, дорде свят светува - ние се отказваме от това да превъзпитаваме мюсюлманите и да ги обръщаме в християнство със силата на институциите си. Ние трябва обаче по някакъв начин смирено да се опитаме да избегнем остротата на конфликта между тези два много дълбоки духовни типа върху тази планета. И това, което можем да направим (понеже като християни и даже като пост-християни сме по-склонни да гледаме в собствената си вина и в собствените си проблеми), е: да се опитаме да се върнем малко от едната крайност, пост-християнската, в която сме изпаднали, към онзи синтез. Може би тогава склонната към емфатично благоговение ислямска цивилизация няма да изпитва, в лицето на разни крайни свои представители като Бин Ладен, такова дълбоко, органично, идещо буквално от дълбините на душата потресение и отвращение от една страшно неблагоговейна цивилизация, каквато е американската.
Ако Бин Ладен би могъл да се изкаже от най-дълбокото, от душата си (най-вероятно не може, защото е острастен човек), сигурно би ни казал, че не може да понася Америка, преди всичко, защото тази страна е населена от хора, които не могат да благоговеят и да благодарят. (В това отношение ще се чуе може би правда и в неговия змийски съсък.) Не бива обаче да прекаляваме и да казваме, че той има точно толкова право, колкото имаме право и ние. Защото ние помним като норма на европейския си живот синтеза между благоговение и ценност на живота, докато той е представител на една цивилизация, която има този онтологически ущърб да емфазира благоговението за сметка на издигането на човека като ценност. Това не можем да не го кажем. Все пак, за християнина Бог има човека като толкова дълбоко важен за себе си, че Бог е готов да стане човек заради човека. В исляма нищо подобно няма.

- Значи решението на конфликта е единствено в това ние да се вгледаме в себе си.
- Е, това е дълбокото разрешение на конфликта. Иначе аз няма да бъда дотам безбрежно либерален да не кажа, че в случая трябва да бъде нанесен един военен удар. Не защото съм изпълнен с жажда за отмъщение, а отново защото това е логиката на съвестта. Някой заблуждава ли се, че групи, подобни на Ал Кайда, за които знаем, че съществуват и в други страни на Близкия и Средния Изток, ще спрат да насилничат, ако ние започнем една дълга стратегия за обогатяване на тези страни? Те трябва да бъдат спрени сега. Сега!
- Вие не се опасявате от умножаването на мъченици на вярата...
- Опасявам се. Но ние се намираме на един трагичен предел на историята. Какво можем да направим? Ако ние, от опасение да не мултиплицираме този конфликт и да не изградим срещу себе си една коалиция на неисторическия свят срещу историческия, се откажем от спирането на това насилие - какво ще стане тогава? Ще продължим да понасяме техните удари? От опасение, че в бъдеще може да се случат лоши неща, да позволим сега да гинат хора?
- Вие сте, така да се каже, исторически оптимист.
- Не, аз съм тактически настроен.
- В смисъл, че не допускате - или поне не го произнасяте - вариант, при който неисторическите цивилизации взимат връх...
- Това е невъзможно. Чисто физически не е възможно.
- Защото имаме ракети?
- За добро или за зло, мисля, че все пак за добро, чисто материалният потенциал на евроамериканската цивилизация е несравним с този на арабската цивилизация. Ние сами казваме, че една от дълбоките причини (които са и наши вини) за това, което се случва сега, е, че тези страни са държани в бедност, в изолация, в едно ограничение. Има ли възможност да ни победят? С какво ще ни победят? С тероризъм? С тероризъм те могат да ни докарат до тотална истерия, но не могат да ни победят. Не бива да се подиграваме на американците злорадо, че, видите ли, въпреки страхотните им противоракетни щитове, са ги поставили на колене. Нищо подобно не са направили. Това е пиратски акт, който може да бъде извършен и срещу най-силния.
- Според физиката две тела, които се сблъскват, взаимоунищожават скоростта си в зависимост от масите си. Тоест, всяка топка приема от другата някаква енергия. Какво бихме могли да приемем ние от неисторичността.
- Аз вече казах. Нашата цивилизация трябва да си припомни благоговението и благодарността. Не ме разбирайте криво. Не проповядвам непременно оцърковяване на нашата цивилизация. Макар да би ми се искало, като културолог не съм толкова наивен, че да транспонирам частните си желания върху историческия процес. Ние можем да се върнем към нещо, което, струва ми се, Габриел Марсел наричаше не "християнски", а "перихристиянски", "околохристиянски" ценности. Това са ценностите, свързани с благоговението и с благодарността. Ние знаем колко ценен е човешкият живот. Затова и така се възмущаваме от чудовищното дело, което е извършено. Не са разрушени сгради, а са прекъснати хиляди човешки животи, всеки един от които е биография от люлката до момента, в който е прекъснат по такъв гаден начин. Но ценейки така човешкия живот, ние сме забравили да благодарим за тайнствените му извори - които можем, ако искаме, и да не осмисляме теологически, но трябва да знаем, че те са тайнствени, трябва да знаем, че дължим на тези извори благодарност и следователно някакво благоговение, което малко от малко да ни смири, да направи благообразни потребителските ни физиономии. Те до такава степен са се изострили в зурли, че действително от източния край на света може и да изглеждат гадни, пораждащи позиви за повръщане.
- Питах в друг план. Тофлър в "Третата вълна" говори за "историчността" като за един от белезите на цивилизацията ни, които ще изчезнат - разбира се, той разглежда вътрешното й развитие. При един сблъсък този процес ще се засили...
- Ще се изостри, това е безусловно. Допреди този конфликт бях по-склонен да смятам, че се намираме, освен в пост-християнска, и в една пост-историческа времева полоса, на която действително се е загубило усещането, че в този свят има още какво качествено ново да се случи. Ние живеехме в един свят на безкрайна кумулация - непрекъснато се правят разни неща, все повече и все повече... Но това въобще не е история. История е, когато правим някаква промяна, някакви исторически завои във времето. Ние бяхме започнали да живеем с липсата на завои. Но историческият етос на европейския човек е толкова силен, че когато той усети подобно нещо, то отзвучава в него като някаква тревога, като нещо гадко. Имаше някакво чувство, че след като вече няма какво да се случи, то значи ще се случи най-страшното. Ето защо в съвременния европейски човек съседстваха до слятост, до неразделимост две усещания - едното, че оттук нататък ще продължи с едно безкрайно дълго "и т.н. - и т.н. - и т.н." , което може да расте количествено, но ще си е все едно скучно повтарящо се "и т.н."; заедно с това се нагнетяваше и постоянното усещане за близкия край на света и за апокалипсиса. Макар противоположни, тези неща съсъществуваха до неразделност. На какво се дължи това? Именно на тази дълбока белязаност на евроамериканския човек от историческия дискурс, с който той възприема света. Сега аз - понеже историята има склонността и да изненадва хората - не мога да съм сигурен, че този режим на живот ще остане същият. Историята стана много скоростна.
- Това не ви ли вдъхновява?
- Малко ме вдъхновява. Трябва да го призная, но от друга страна, аз тъкмо като християнин рефлектирам върху тая своя лека въодушевеност и възторженост, и виждам в нея и опасността: Дали в това вдъхновявяне няма нещо твърде естетско; дали няма в него дял и силата на спомена за онези големи исторически времена, в които историята е била много силна, но разумът често пъти е бивал твърде слаб? Не бих искал сега, поради настъпващото без (и помимо) нашата воля историческо опиянение, отново да бъдем по някакъв начин лишени от разум. Като същевременно решително се разграничавам от това свръхоценностяване на разумността, което вече не е равно на разумност, а на една страшна пасивност, застинала в резоньорство, към която пост-християнският европейски човек също е изключително склонен. Понеже е превърнал, за съжаление, християнското смирение в нехристиянски комплекс за малоценност, който го кара непрекъснато да отстъпва назад, да се извинява за собствената си цивилизация, за собствените си ценности и по този начин рискува да стане смешен и отвратителен в очите на някой Бин Ладен. Който пък съвсем откровено заявява, че американците са глупаци поради тази именно причина, че непрестанно се грижат за своите войници и чуждите цивилни.
- Но европейската цивилизация наистина започна да забравя за смъртта. Може да съм резоньор, но не мога да не му дам поне 10% право.
- Не, това не е право. Той паразитира върху една отслабеност на европейското чувство за живота. Не той има право, а ние нямаме право да забравяме. Ние трябва да си припомним трагическия фон, на който е изрязан блясъкът на човешкия живот. Но не бива, разбира се, да забравим, че изрязан на мрачния фон, човешкият живот е все пак бляскава ценност. Европейският човек и американският човек защитават това, докато онзи, Бин Ладен, все пак е рицар на мрака, светомразец. Безусловно.
- Да кажем нещо и за българската реакция.
- Българската реакция, уви, не е съвсем европейска, ние сме - независимо от институционалната реакция - колебливи, но не защото като културните и даже поуморени от разума си европейци се опитваме твърде много да резонираме върху ситуацията. Боя се да не би да сме въздържани поради една склонност към провинциално злорадство, поради една особена, противоестествена душевна близост с подскачащите в Ливан палестински бежанци. Това много ме притеснява. Ако се съсредоточа върху поведението на главата на правителството, аз се боя да не би пък тази въздържаност да се дължи на някаква нова политическа инжeнерия, владееща ума на този човек. Четох, че преди десетина години в Париж той е изнесъл някакъв доклад, в който чертаел една перспектива за България, която не е интегритет с Европа, а някаква по-скоро регионалистка романтична визия: да вървим заедно с Русия, да се съюзим с икономическата мощ на Турция и същевременно да строим тясно балканска регионалистка политика. Много лесно, обаче, е от Русия и Турция да се отиде в един близкоизточен регионализъм. Ето защо ми се иска журналистите да преследват с въпроси министър-председателя, както преследваха навремето политици, които най-малкото умееха да говорят по-добре от него български eзик. Той не е оракул, абониран за мълчанието. Трябва да го питат: "Какво искате вие?", "Искате ли да възстановите монархията?", "Като каните крале на близкоизточни монархии и афиширате, че сте техен приятел, споделяте ли и техния модел на монархия?", "Ако искате да възстановите монархията, като каква си я представяте да еволюира тя? Като английската монархия ли, която е просто рамка на историческата континуалност на една културна Англия, или като квазиабсолютната монархия на Мароко и на Абдула II, който ни гостува тук?", "В този световен конфликт, който може да избухне сега, вие, като син на баща си и внук на дядо си, които са воювали с Англия и Америка, имате ли отрицателни чувства към тези страни, които в момента ръководят делата в света?". Да го питат. Да го питат. Ако не може да им отговори на български, да им отговори на който от езиците знае да се изразява по-добре. За да научим ние, българската общественост, какво мисли той по тези толкова тревожни въпроси. Защото, по една ирония на съдбата, той е трети представител на тази династия, който се намира в България в период, в който историята отново прави крут завой. Българската журналистика от 10 ноември насам воюва за своето право да бъде нахална и да не бъде ограничавана от каквото и да било. Аз лично съм й се сърдил заради нейното нахалство. Сега обаче изведнъж виждам, че тази журналистика сама се лиши от своето нахалство. Тя даже по някакъв начин се фасцинира от неговите краткословни: "Ще видим", "Като му дойде времето", "Нека да бъдем по-спокойни". Неговото мълчание е опасно. Един ден той ще ни постави пред някой свършен факт и тогава ще прозрем неговия дискурс през погледа на някой нов Стефан Груев, който ще напише една нова "Корона от тръни", от която ще стане ясно, че той е мислел някакви много красиви неща за външната политика на нашата страна, свързани с някакви традиционализми, патернализми, медитеранизми и т.н., но това ще стане, след като пак сме загубили една война. Не дай боже.
- "Историзмът" в България претърпя удар. Историзъм предполага и публичност, и ясно поставяне на цели...
- Абсолютно. В България противоречието между комунисти и антикомунисти се сне (само че не по Хегел, като запази най-ценното, а тъкмо обратното, като взе най-лошото от двете страни) в едно по-едро противоречие. Противоречието между хората на урбанизма (с цялото богатство на конотацията на тази дума: на човек гражданин, който се интересува от политика, който е отворен към света, който има вкус към бързия ритъм на живот, който е артистичен, който има чувство за хумор, който цени свободата, за когото свободата е най-голямата стойност) и хората на неурбанизма, на битовия патернализъм, в който се намериха и бившите комунисти, но и много други - които обичат митологическото съзнание, които обичат дългата перспектива, в която нищо не се случва, които не просто не искат свободата, но дори не я обичат. Оформиха се две групи. И понеже всички ние имаме приятели и познати от едната и от другата страна, по тази причина в момента ситуацията е много по-тежка - аз лично съм много по-ранен, отколкото когато като антикомунист трябваше да воювам с комунисти. Сега от другата страна - която аз не харесвам, защото аз харесвам урбанистичните хора - се намериха и някои, които довчера ми бяха приятели и близки. Тръгването ни към урбанизма е под въпрос. Не към Европа, не към лозунгови ценности - ние бяхме тръгнали най-сетне към едно преодоляване на вечната ни тяга към провинциален патернализъм. А сега...
- От друга страна, вие трябва да сте доволен, защото единението на църквата вече е очертава.
- Е, да, аз бих бил доволен от единението на Българската Православна Църква, защото намирам този разкол за ненормален. Но не съм толкова елементарен човек, че да смятам, че единението на Църквата, която е духовен организъм, може да се осъществи механично и непременно ще доведе до безкрайно добро, ако се осъществи именно механично. Доколкото знам, подготвя се едно единение на Българската Православна Църква, в което всички досега ръкоположени в разкола епископи трябва да се съберат на едно място с каноничните и да вървят напред заедно. Но понеже част от ръкоположените в разкола епископи са епископи точно толкова, колкото аз съм мюсюлмански шейх, аз мога да си представя какво духовно здраве ще разцъфти в църквата ни, когато тези хора се съберат заедно с другите, които, бидейки канонични, освен това също имат своите недостатъци. Единението би ме зарадвало, разбира се, но това не означава, че бих го приветствал със затворени очи и на всяка цена.

18 септември 2001

Разговора води Христо Буцев


Калин Янакиев е философ, доцент в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподава история на Средновековната култура. Книгите му са посветени почти изключително на християнската духовност.
Разговор с
Калин Янакиев



Да се разговаря с Калин Янакиев винаги е вълнуващо. Той излага тезите си със страст и в речта му академичното често бива подкрепяно с разговорни форми, но когато се разпусне, разговорното бива обуздавано в езика на учения.
Този път, по понятни причини, "температурата" на изказа му бе още по-висока. Когато прочете и коригира окончателния текст, доцент Янакиев не беше твърде доволен: "Не е достатъчно стегнато". Журналистът пък страдаше от корекциите: "Не е останало много от страстта на разговора".
Но така е във вестникарлъка...
Хр. Б.