Провинциалността
на българската публичност
Статията на Ивайло Дичев във в. "Сега" (бр. 212, 13 септември т.г.) "От трилъра към действителността" демонстрира аналитично безсилие и липса на интелектуални ориентири. Позицията на автора е и неморална, доколкото внушава, че на жертвите от 11 септември 2001 така им се пада, защото са надменни американци. Но по логиката на автора морал няма. Категориите на нравствеността са измислица, наложена чрез класово насилие. И зад етичния императив да не се причинява зло на невинни хора се крие таен технологичен нео-тоталитарен проект, посредством който властващите искат да дисциплинират индивидите и особено тези неконформисти, които се забавляват, като се отдават на своята "свободна воля" да вършат зло. С други думи, безполезно е да се спори с автора от морална позиция - той самият веднага би се съгласил, че неговото писание е отвъд доброто и злото.
Същевременно обаче Ивайло Дичев изглежда обзет от амбицията да бъде оригинален интерпретатор на съвременния свят. И в това отношение статията му е пълен провал. Тя е и добър пример за това как самодоволното рециклиране на баналности минава в България за интелектуална дейност и заемане на позиция.
Едно е ясно: представата на автора за САЩ е почерпена от два източника: Холивуд и "Работническо Дело" от 70-те години. С твърдението, че "големите градове в САЩ живеят под погледа на камери и вертолети" и че "ЦРУ си позволява да подслушва и обискира извън правния ред", статията се самодисквалифицира като коментар на Америка. Клишетата и стереотипите за тази страна се представят за анализ на политическия и гражданския живот в нея. Достатъчно е само да се спомене, че ЦРУ не може да действа на територията на САЩ. Авторът явно бърка ЦРУ със ФБР. Читатели, за които твърдението "всичко лошо идва от САЩ" е въпрос на априорно вярна идеологическа догма, ще възприемат тази статия като ритуално преповтаряне на изконна истина. За всички останали статията ще е едно разочарование.
Що се отнася до опита на автора да коментира ролята на САЩ в света, предложеният анализ е затлачен от опростенчески клишета. Твърдението, че според "експертите" в САЩ нещата са черно-бели, е невярно, особено що се отнася до Близкия Изток и арабско-израелския конфликт. Поне от Картър насам Америка се опитва да намери някакъв балансиран подход и да признае легитимността на много от палестинските искания, например вече станалата факт териториална автономност на Западния Бряг и ивицата Газа. Достатъчно е да споменем посредническата роля на Клинтън в преговорите между Барак и Арафат, по време на които върху израелската страна беше упражняван постоянен натиск да прави отстъпки и такива отстъпки бяха направени. Може би този подход не е съвършено балансиран, но би било повърхностно да се разглежда като резултат на черно-бяло мислене.
А че позицията на САЩ по отношение на държави като Русия и Китай е прагматична, е безспорно. Очевидно е, че те не се възприемат нито като черни, нито като бели, а като неизбежни партньори и неизбежни съперници, спрямо които трябва да се реагира съобразно обстоятелствата.
Следователно опитът терористичният акт да бъде представен като последица от "надменното желание за тотален контрол" е неуспешен, защото не е съобразен с фактите. Никой отговорен политик или експерт в Америка не използва само категориите "черно и бяло". Грешките в американската външна политика не могат да бъдат обяснени и с някаква културна предразположеност на американците да възприемат нещата едноизмерно.
Отказвайки се да търси други причини, Ивайло Дичев се превръща от анализатор в шаман и е безсилен да представи що-годе разумна критика на конкретни грешки на американската политика.
Към "надменността" на американците е прибавено още едно обяснение: фактът, че светът са управлява от "десните". Критерият, според който се преценява кой е десен и кой не, е неясен. Шарон би могъл да бъде характеризиран по този начин, за Буш това би било доста объркващо определение, а за Шрьодер си е направо неадекватно. Но не това е важното - важното е, че за Дичев категориите "дясно" и "ляво" очевидно са солиден аналитичен ориентир за разбирането на днешния свят. И след като лошото "дясно" е във възход, то дори и най-кървавите престъпления могат да се тълкуват като разбираема реакция на доброто "ляво". Може би звучи странно, че авторът се безпокои за хипотетичния "масивен ответен удар" на Америка повече, отколкото от реалния първоначален удар на терористите. Но тук парадокс няма: за него терористите действат в името на еманципираща кауза и затова акциите им биха могли да имат положителни последици. И обратното: от "десните" по дефиниция може да се очакват само ужасии.
Неубедителността на анализа се дължи на избора на аналитични категории - "доброто ляво" срещу "лошото дясно". Този избор не позволява да се види какво точно се е случило и как то е променило света, в който живеем. Посланието е: свидетели сме на поредната реакция на маргинализираните "маси" срещу омразния глобален хегемон. Да се каже, че авторът използва категориите от понеделник, за да обхване случилото се във вторник, би било неуместно. Истината е, че той използва категориите, популярни в парижките кафенета от времето на Жан Пол Сартр, за да обясни феномени, които се случват половин век по-късно. Носталгичното преповтаряне на любими митологеми - например колко лоши са "богатите" - създава душевен комфорт. Забавно е да се фантазира по тема от Маркузе за това как властниците се стремят да установят тотален контрол върху репресираното население. Но стремежът към душевен комфорт и развлекателните интелектуални упражнения нямат нищо общо с желанието да се разбере какво точно се случи на 11-ти септември.
Най-интригуващият аспект на статията е внушението, че има някакъв уникален "правилен отговор", който би позволил на света да възстанови своето равновесие. "Единствено правилният начин" да се реагира на терористичната атака е "възстановяването на един общ свят и скъсяването на социалните и културни дистанции в глобален мащаб". Но какво точно означава това? Дали изразът "възстановяване" означава, че този "общ свят" вече е съществувал и ако да, то кога точно е съществувал, и наистина ли е бил толкова добър и безпроблемен, че да си струва да бъде "възстановен" без промяна? В какъв смисъл този свят ще бъде "общ" за тези, които отиват на работа в Уърлд Трейд Сентър, и тези, които искат да ги унищожат до крак? Не е ли опитът да се "скъсят социалните и културни дистанции", който рекламира Дичев, израз точно на "надменното желание за контрол над световните дела", приписвано на американците? Само тези три въпроса - а могат да се зададат още много - разкриват несъстоятелността на "поуката", която според Дичев човечеството колективно трябва да извлече от случилото се. Изводът, който ни се предлага, по нищо не се отличава от формулата "да плеснем с ръце и се прегърнем".
Текстът на Дичев илюстрира общи проблеми, за които си струва да се мисли. Факт е, че в този случай текстът на образован човек като Дичев, вместо да повиши нивото на българската преса, се е срутил до примитивните й критерии за това какво се продава и какво - не. Тъжно е, че интелектуалци, които заемат доминиращо положение в българската медийна среда, са все още оковани от веригите на примитивното левичарство. Но най-стряскащо е, че формулата за успех в тази медийна среда е настървеното преповтаряне на кухи идеологически клишета. Като стимулира и възнаграждава подобни форми на дебат, пресата увековечава празнословната провинциалност на българската публичност. Статията на Дичев е именно проява на тази интелектуална провинциалност.

Miami University, Ohio
USA


Венелин Ганев