Дискурсивната заплаха
... на следващия ден - 12 септември - бях поканен в сутрешния блок на bTV по съвсем друг повод: делото срещу "Загорка" за нетолерантно отношение към жените в една от рекламите й. Бързо изоставихме темата и минахме към трагедията в САЩ. Трябваше да коментирам как българските телевизии са я отразили. Не вървеше..., на фона и по повод на случилото се медийният анализ звучеше най-малкото досадно. А да караш хората да скучаят, когато само преди часове са загинали хиляди, си е направо "продължение на престъплението". Онази сутрин, подобно на телефоните или транспорта в Ню Йорк, дискурсите не работеха; самолетният удар явно е бил насочен и срещу тях. Оттогава тече процес на реанимацията им: Белоу, Дичев, Джуд, Кьосев, Чомски... - това са само част от имената на българо-американските реаниматори, и то само на страниците на вестник "Култура".
Реанимацията се осъществява по единствения възможен начин - чрез употреба. Онези, които се чувстват отговорни за публичното говорене, публично изговарят събитието в собствения си дискурс, за да се "види", че/дали то не го е разрушило, че/дали той е оцелял след него и срещу него. В този смисъл дори нямат особено значение противоречията между изречените тези. Дискурсите, тъй или иначе, са евро-американски и защитата им неизбежно е защита на Америка. И на Европа, която също веднага се почувства заплашена. Дотолкова, че когато този текст ще излезе, сигурно вече ще се е чул американо-европейският отговор на удара.
Дискурсите пострадаха, защото ударът размести отношенията, които ги пораждат - между Аза и Другия. От Втората световна война насам Другият бавно "излизаше от Ада", оттегляше се от реалността и историята, за да се прибере в езика, за да се превърне от съществуващ в изговорен Друг. Изговарянето (дискурсивирането) на Другия, продължено в социални и политически техники, обличането му в интерпретативна "усмирителна риза", обезсилваше рисковете от физическото неприсъствие и действие. Азът в перспективата на толерантността - модернизиран вариант на християнското милосърдие, преодоляваше екзистенциалната чуждост на (заплаха от) Другия, като "културно" го поглъщаше в себе си. Вътрешната идентификация на аза - като сбор от другости, се прожектираше навън - като свят без заплаха от другостта.
Ударите в САЩ представиха културно демонстративна гледка на завръщането на Другия - като враждебен, "недискурсивен", разкъсал интерпретативната си усмирителна риза; представиха гледка на завръщането в Ада - и в метафоричния смисъл на Сартър, и в буквалния смисъл на съдба. Ситуацията може да бъде наименована чрез промяна в заглавието на книгата на Цветан Тодоров - "Унищожаването на Америка. Въпросът за Другия".
Америка се готви да даде предстоящия отговор на този въпрос на "чужд терен" - този на враждебния, "недискурсивиран" Друг, което вероятно е и крайната цел на терористичните атаки: чрез физическото страдание на хиляди културно (в евро-американски смисъл) да пострадат всички. Впрочем този риск за първи път беше усетен от европейските интелектуалци (които за удобство бяха наречени леви) по време на американските удари в Югославия, когато военната машина изпревари дискурсивната, без да й даде време да отговори на въпроса: как толерантността (правата на човека) може да бъде защитена, без от това тя самата да пострада? А тъкмо това е: "Въпросът за Другия. Оцеляването на Америка."

Георги Лозанов