В памет на Стефан Продев
С него сме съвременници. Падна ни се почти еднакъв отрязък от този "подвижен образ на вечността", както отдавна толкова уместно и красиво е наречено времето.
Той беше точно половин година "по-стар" от мен - в момента аз догонвам тази разлика, но дали ще успея, кой може да каже?
А това, че живяхме в едно време и винаги ни смятаха за едно поколение, съвсем не беше най-важното. Много по-важно беше, че по неведомите пътища на словото - както устното, така и печатното - бяхме съмишленици. Поне на 90 на сто от казусите - политически и духовни, общокултурни и литературни - гледахме по един и същ или най-малкото по сходен, твърде близък начин. А това ни правеше приятели, духовно близки, ей-тъй, просто съществувайки - и без да се търсим, почти без да се виждаме, а камо ли да общуваме дори и в умерената степен, която обикновено следва да е налице, за да се говори за нормално приятелско общуване. Затова пък много често се оказвахме в едни и същи редколегии, тъй че именно там укрепваха връзките ни - днес в "Народна култура", утре във "Везни"...
По душевния си склад, по самата структура на душата си Продев беше дисидент, другомислещ - в речника тази дума е обяснена като "отцепник", "разколник". А парадоксалното беше, че неговата професия и призвание беше журналистиката, правенето на вестник, което пък от друга страна и при съществуващите у нас в продължение на десетилетия условия, се мислеше като par excellence дейност на laudator temporis praesentis - хвалител на днешното, на сегашното.
Как Стефан през всичките тези години се е справял с това почти непреодолимо противоречие между повелите на личния морал и повелите на упражняваната професия, това вероятно само той си е знаел. А онези, които все пак бяхме близо до него (пък макар и само в посочения по-горе смисъл), по-скоро се догаждахме, въпреки че и при тази догадка не сме имали особени колебания.
*** Тук искам да разкажа за един случай, на който съм и свидетел, и участник. Годината беше 1988, а месецът, доколкото си спомням - октомври (ако някой прояви интерес, лесно може да установи датата с още по-голяма точност).
Редколегията на в. "Народна култура", на която бях член, заседаваше (денят беше сряда) в кабинета на главния редактор Стефан Продев, на ул. - не помня как точно се наричаше тогава тази навярно най-често променяла имената си софийска улица - "Александър I", "Молотов", "Софийска комуна"... По време на заседанието получихме прясно отпечатания нов брой на вестника, който достигаше до РЕП в петък рано сутрин. А по време на заседанието, докато кротко обсъждахме нови материали, влязоха двама души с думите, че са от "Отдела" и ни съобщиха, че именно по решение на "Отдела" - и тъй не си спомням кой - на ЦК, Стефан Продев е освободен от длъжността главен редактор на "Народна култура", а на негово място е "утвърден" Григор Чернев, също присъстващ на заседанието.
Признавам, че бях дълбоко шокиран от чутото и противно на навика си да обмислям минута-две изказванията, които ще направя, реагирах веднага с приблизително тези думи:
- В тази редколегия съм поканен от Стефан Продев. За току-що съобщената промяна никой не ме е уведомявал, а още по-малко е искал мнението ми. При това положение единственото, което ми остава, е още от този момент да я напусна, макар и да нямам нищо против личността на Григор Чернев, с когото тук никога не сме "делили мегдан".
След като казах това, веднага напуснах кабинета, а по-късно научих, че още няколко члена на редколегията са ме последвали.
Полученият в сряда брой на вестника беше прочетен, но по стар навик си купих броя и в петък. Материалите бяха съвсем същите, но каква беше изненадата ми, когато в издателското каре видях името на новия главен редактор Григор Чернев, а от състава на редколегията бяха изчезнали имената на всички, които я бяхме напуснали. Броят очевидно е бил претопен, за да не настъпи някаква световна катастрофа, ако се появят имената на онези, които все пак бяхме работили над него. Дълго време пазих и двата броя, различаващи се само по посочения състав на редколегията в карето...
Месец или два по-късно случайно срещнах Стефан в градинката зад Мавзолея. Запитах го: "Стефане, колко струва един брой на вестника?" Без никакво съмнение той назова сумата, а аз бързо и грубо я разделих на броя на напусналите членове на редколегията, които се оказахме такава заплаха за не знам какви устои. получи се доста прилична сума "на глава".
"Значи, Стефане - продължих аз направената сметка, - всеки от нас е оценен на толкова и толкова. Не малко, добре ни оценяват, мисля, че трябва да сме доволни."
Стефан също беше видимо доволен от оценката и гласно изрази това, след което се разделихме. Той се запъти в посока към редакцията, а аз тръгнах по обичайния си маршрут към Университета.
Толкова години от тогава! Миналото - минало. Но сякаш не е зле от време на време да си го припомняме.

Исак Паси