За съвпадението между "имам" и "съм"
Психоаналитичното клише почти буквално води по металната стълбица към "завръщане в утробата" - този физикализиран непрогледен Рай, който кара Хензел и Гретел да забравят забраните и да навлязат навътре в гората, която в случая се е оказала в центъра на града в заплашителна близост до Президентството и...
Добре познавам Павел Койчев и Бойко Кадинов и бях сигурен, че съвместната им работа с културна гнусливост ще се пази от готови интерпретативни схеми. Затова реших да се подложа на прост психологически тест: да проследя първата асоциация, която работата ще предизвика у мен, и успях сам да се изненадам - Жаклин Кенеди. О-хо-о... Започнах да търся в паметта си поне следа от основание. По едно време, като че ли се сетих: преди да бъде Кенеди, Онасис или каквото и да е друго, Жаклин е стояла по улиците с бележник в ръка и е задавала въпроси на минувачите. Прекъсвала е видимите и невидимите им маршрути, за да ги пита за нещо съвсем различно. Минувачът, разбира се, е могъл да отмине с дежурното "Бързам", но е могъл и да се поддаде на изкушението от неочакваната пауза, на еротиката на пунктира, чийто обект в последна сметка са собствените му глас и мисли, разлели се на "свободна тема". Момичето е само примамка, ябълка. Смоковница, биха казали познавачите на Библията. И до сега по улиците продължават да се срещат такива смоковници, които правят анкети за ежедневниците.
Обектът от тор, стъпил върху железни крака на площада пред Президентството, играе сходна игра: трупа въпроси, които прекъсват пътя на минувача, стига да не бърза (във всяко отношение). Въпросите могат да се сведат и до един: какво е това? Или по-точно: на какво се прави? На пътуващ обор, на аварирал космически кораб, на племенен тотем, на естествена природна форма, на детска катерушка, на жилище на клошар, на триизмерен модел на архетип, на екологическа акция... Нито един от тези отговори не може да поеме отговорността за прекъсването на пътя, не само защото са смътни - до пародийност, но и защото безмилостно си пречат.
Доколкото в Християнската култура "имената правят нещата", това нещо прави всичко възможно, за да не бъде направено. Или по-точно: прави се на ненаправено. Единствената ясна диря отвежда назад, към десетина пластични форми (огромни кошници), подобни на тази и също като нея изваяни от тор, които преди години скулпторът показа в градината зад НДК под името "Coprine". Тогава те обитаваха естетически резерват, собствено пространство, което в "единия си край" изтичаше в митологичното. Сега като че ли една от кошниците се е разбунтувала и се е придвижила до Президентството. Влязла без семантична охрана в градската среда, за да я зарази със своята неназованост, метонимично, по съседство да изтрие (като компютърен вирус) имената на нещата около себе си. Тъкмо тук е номерът на архитекта - едновременно да вкара работата в тъканта на града и да активира нейната разрушителна чуждост.
Минувачът, който не бърза, за кратко попада в реалност, чийто мрежи от значения са разплетени и в резултат той самият е културно разсъблечен. Койчев и Кадинов в изблик на антропологически романтизъм питат: ако лишиш минувача от ежедневните му смисли и цели, от външните му връзки и идентификации, какво ще остане от него? И му дават шанс сам да разбере. Актът на разбирането съвпада на физическо действие: просто трябва да влезеш в тялото на творбата. Чак (само) там, вътре тя придобива име - "Обиталище". Защото вън "не си на себе си" - психиатрите биха го обяснили с урбанистичен стрес, едва вътре "идваш на себе си" - за малко си само своя собственост, "имам" е равно на "съм". Докато излезеш, тръгнеш и пак станеш минувач.

Георги Лозанов