Пърличев на Детрез
"Да пиша ли биографията си?" - с това изречение започва Автобиографията на Григор Пърличев. "Григор Ставрев Пърличев е роден в Охрид на 18 януари 1830 г." - с това изречение пък започва първата глава от книгата на белгийския славист, историк, политолог и публицист Раймон Детрез, чийто първообраз е неговата дисертация, защитена в университета в Гент през 1986 г. - точно сто години след като колебанията на Пърличев са приключили по най-щастливия за четящите потомци начин. Сигурното твърдение в началното изречение на учения сякаш ретроспективно изпреварва във времето реторическия въпрос на изследвания обект, но не спира дотам, защото знае, че всяко заслужаващо си хуманитарно действие начева от волята за въпрос.
Книгата на Раймон Детрез "Grigor Parlicev, Een Casestudy in Balkan Nationalisme" е преведена от Жерминал Чивиков под заглавието "Криволици на мисълта" ("ЛИК", 2001). Изкушени сме да коментираме удачността на тази метафора както по отношение на Пърличевата мисъл, така и спрямо изложението на Детрез. През май 2000 г. прозвучава онази лекция в Кралския фламандски театър в Брюксел, която читателите на "Култура" познават - "Европейският козел отпущения" (бр. 28, 2000), където Детрез обичаше и защищаваше Балканите, назовавайки ги "имагинерната зона, в която Европа заточи цялата варварщина, която знае и усеща в себе си" и се съмняваше в смътното понятие "европейска идентичност" по следния начин: "Културната идентичност без друго си е въпрос преди всичко на вяра, а не на наука. Щом вярваш в съществуването на тази или онази културна идентичност, навсякъде ще я съзреш, докато неверникът никъде не я вижда. Това прави говоренето за една или друга културна идентичност толкова проблематично, колкото и спора дали има или няма Бог".
Може би дори Бог не може да помогне да се справим например с идентичностите на Пърличевите литературни албанци, пронизали бележките му към печатното издание на "Сердарят" - поемата, написана на тежкия катаревуса, с която той спечелва прословутия ежегоден поетичен конкурс в Атина през 1860 г.: "...горди албанци, които почти еднички са учували чиста и непокътната източно-православната вяра (...) но какво могат направи многобройни земеделци пред мъже диви, безбройни... Затова не е чудно, че всички албанци са отстъпници от вярата (...) Мнозина албанци, кога е за данъци, се явяват като турци, а кога е за военна служба като християни (...) Те имат и двойни имена... Тази вавилония царува (...) Всички жители на Албания по мисли, изглед, облекло, нрави и обичаи личат ясно, че не са нищо друго освен елини...". Или - каква вяра и каква наука ще ни помогне да разчетем идентичността в самото Пърличево име на лауреат, което изглежда така: Григориос Ставридис Македон, впрочем, съпътствано от легитимацията "българин".
Българинът Григориос Ставридис Македон представя вероятно обичаен за тогава и смайващо непроницаем за сегашния поглед възел от знаци (при скепсиса на Раймон Детрез относно "европейската идентичност" ни е трудно да предприемем леснотата на аритметиката "гръцкото" + "македонското" + "българското" = почти "балканско" и да изпратим Пърличев в една вероятна "балканска идентичност"). Между "културното" и "етническото" в идентичностните имена от Атинския период на охридчанина сякаш няма интервали. Къде аналитиката би могла да провре своите инструменти, за да си свърши работата, освен в констатацията, че в плътността на онзи синтаксис се състезават поне три национални възраждания. Тоест, да генерализира в сегашността на погледа "етническото" и "културното" в имената до "национално". Детрез не крие тази своя процедура; генерализацията работи добре и евристично единствено когато е самопризната, а самопризнанието на учения се състои във факта, че окрупнява етнонимичното в знаците до имена на един град и три национални държави. Така главите на книгата "Пърличев и Охрид", "Пърличев и Гърция", "Пърличев и България", "Пърличев и Македония" правят модерен синтаксис, който може да се чете от сегашния поглед и да води протичането на аргументацията, нарастването на изследователския разказ.
А това отново ни връща към въпроса за двете заглавия на книгата. "Криволиците" от българската корица не намират фигуративното си основание нито в нечленимата плътност на Пърличевия идентичностен възел, нито в "правите" и рационални разполагания в почерка на Детрез (затова пък, със самата си навична метафоричност българското заглавие би могло да привлече една по-широка публика и в този смисъл да се окаже полезно). А пък оригиналното подзаглавие "изследване върху балканския национализъм" би могло да подбуди съзирането първо на съвременната генерализация и да извика въпроса дали инструментът не моделира предмета по сегашен образ и подобие, вместо да го проявява в мечтаната от науката автентика на неговите собствени форми и значения.
За вече прочелия книгата това опасение си остава непотвърдено - Детрез не "разсича" Пърличевия възел по сегашните ясни - и мъчителни за много хора - национални контури. Той го члени на биографични и идентичностни парчета не за да разпредели парчетата Пърличев между всички нуждаещи се или за да каже какъв е и на кого принадлежи "целия" Пърличев, а единствено за да заяви контекстуалните си обхвати. В това е и силата на изложението - да употреби генерализациите, за да направи Пърличев членим, следователно четивен като биографичен културен и идентичностен феномен, но да насочи силата си към контекстуалните плътности, където картината е много по-сложна и много по-интересна.
Детрез внимателно се занимава с онова забравено старо състояние на етнонимите "българи", "гърци" и "македонци", когато те са можели да назовават не вече случили се национални идентичности, а разни социални аспекти на етническа, териториална, религиозна или културна принадлежност и свързаните с нея ежедневни човешки животи и дейности. Състояние, в което етнонимите са все още обтекаеми в разширения си семантичен обем, удържащ заплитания на значения, които са далеч от днешните еднозначни твърдини на термините - ясно регламентирани, болезнено отстоявани и оспорвани. И ако съвременният "културологичен филолог" изпитва някаква недостатъчност в изследването на Детрез, тя е в една евентуална глава, която безстрастно и толерантно да опише действията на вече случилите се национализми по "поместването" на Пърличев, гордостите и предразсъдъците, верите и науките във формирането на националните културни и литературни канони, в които окончателната етнонимичност е по презумпция длъжна да потуши и преведе на еднозначен език сложните омонимии и социални нишки в идентичностния възел. Говорим за онзи потенциален сюжет, който би разказал и многобройните отговори на следния въпрос - ако у Пърличев тогава се състезават идентичностите, как пък сега идентичностите се състезават за Пърличев. Сюжет, който само добрата наука би могла да спаси от лошата политичност.
В книгата си Детрез се опитва да въведе и предположи човека, без да напуска собствената си исторична и политологична надредност: "Може би тъкмо двусмисленият или във всеки случай притулен характер на много изявления на Пърличев е особено показателен... Правилната интерпретация в такъв случай би била не или българско - или гръцко национално съзнание, а по-скоро и българско - и гръцко, като гръцкото национално съзнание постепенно отстъпва място на българското. Вероятно става дума за мъчителен период на раздвоение и вътрешна борба, през който Пърличев осъзнава цялата си дилема... период, през който Пърличев сам не иска или не може да се определи в национално отношение и затова се прикрива с изявления, поддаващи се на всевъзможни интерпретации, и то не толкова от тактически съображения, колкото от отчаяние (...) Известни аспекти на отчуждението между българи и македонци оказват въздействие и върху духовното развитие на Пърличев... Нападнат ли македонските учебници и националното движение в Охрид,... Пърличев защищава македонските учебници... Когато пък... нападнат българските учебници и учителките от Охридското девическо училище, Пърличев веднага скача в защита на българските учебници (...) Пърличев прогласява безрезервната си идентификация с българската национална общност,... а от македонския си езиков партикуларизъм Пърличев и не мисли да се отказва" и т.н.
Може би е време да започнем да обмисляме Пърличев и като човек, в чието тяло и писмо се води не само "конкуренцията на национализмите", както пише Детрез, но и голямата чувствена битка между многозначността и еднозначността, между социалната гъвкавост и националната окончателност на етнонимите.
В крайна сметка изследването на Детрез върху национализма изплъзва и изтегля Пърличев от национализмите. Изводът на книгата гласи, че националното съзнание на Пърличев е "недовършено": "На практика върховната му лоялност се ограничава до Охрид и неговите обитатели... В светлината на тази констатация дискусията за българското или македонското национално съзнание на Пърличев става безпредметна. През целия си живот той на първо място и преди всичко си остава Охридчанин". Този извод може би обяснява и постройката на главите в изложението. Формулата "Пърличев и..." започва с Охрид, минава през имената на три национални държави и се връща в Охрид на друго аргументативно равнище, за да формулира Пърличев като пред-националистичен човек. Тезата за "недовършеното" национално съзнание може да се превърне в дискусионно средище относно "терминологичното", "телеологичното" и "аксиологичното" в названието "недовършено". (Някой би могъл да предположи Пърличев и като копнеещ, но "отблъснат" от национализмите - от изпълнения с много класическо минало и ненуждаещ се от българина Григориос Ставридис Македон гръцки литературен канон; от вече нормиращия се върху Източните говори български книжовен език, родил критиките на Нешо Бончев към Пърличевия превод на Илиадата, Ботевата увереност, че на преводача му се пада "лобут", убийственото Каравелово изречение "Бре хей, празна кратуно, когато не си знаел български език, то кой дявол те е накарал да станеш български литератор"; от все още недоизяснената автономност на "македонското" по онова време и т.н.) А регионализмът на Охридчанина е колкото предмодерно явление, толкова и обичайна постколониална и постмодерна утеха, поради което пък книгата на Детрез може да се превърне в плодотворен повод за същински хуманитарни и непатетични интердисциплинарни дискусии.
"Испълнил съм, чини ми се, всичките си длъжности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се успокоя" споделя през 1883 г. Пърличев в "Мечта на един старец", а няколко параграфа по-нататък невъобразимо красивата му езикова вместимост полага в съседство изказванията "Ми омръзна пишението" и "Мразя необразованата критика". Възвратната форма на Пърличевото успокоение продължава да си бъде само негова. На хуманитаристиката не се полага покой, защото на нея никога нищо не й омръзва, а критиката - чийто последен пример е книгата на Детрез - няма основание да бъде мразена от героя на своя образован, толерантен и нужен разказ.

Албена Хранова


Доц. д-р Албена Хранова е преподавател в Департамента "Нова българистика" на Нов български университет и в катедра "Българска литература" на Пловдивския университет. Автор е на книгите "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици" (1995), "Подстъпи към приказката" (1996), "Яворов. Диалектики и алхимии" (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).
Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот - да се съмневам в истинността на историите.
Григор Пърличев, Мечта на един старец, 1883