За режисьора съдят
по втория му филм
- Единадесет години след като дебютът ти "Тишина" получи "Златна роза" в София, вторият ти филм "Опашката на дявола" във Варна на "Любовта е лудост" получи Специалната награда на журито. Започваш ли да мислиш за себе си като за режисьор, обречен на награди?
- Не, ни най-малко. За да бъде един режисьор "обречен на награди", той трябва преди всичко да е "обречен на работа". А пък аз не съм. Напоследък почти всеки разговор започва неизбежно с въпроса за дългата пауза. Ще си позволя да цитирам Атанас Далчев (дано не прозвучи "светотатствено"). В своите "Фрагменти" той разказва за журналист, който го пита: "Носи се слух, че публикувате само добрите си стихотворения, другите ги криете", а Далчев отговорил: "Не, моята хитрост е още по-голяма - аз пиша само най-добрите си стихотворения". Дано не си помислиш, че сравнявам себе си с големия поет, но десет години след "Тишина" бих искал и аз да мога да кажа сега: през тези години направих само добрите си филми.
- А някои от тези, които не направи, включително и новият, излязоха на книга.
- Да, Румен Леонидов издаде "Опашката на дявола", която ще излезе през есента, вероятно заедно с премиерата на филма. Не смятам, че е напразен трудът, който човек хвърля по даден филм. Той може и да не се реализира, но по някакъв начин е работа, свързана с киното. Освен многото отрицателни емоции, вторият ми неуспешен опит "Сляпа баба" ми донесе и положителни - пак благодарение на Румен Леонидов се появи като книга. Никога не съм се изживявал като автор, нямам литературни претенции, но след толкова безплодни усилия по филма, най-неочаквано излезе книгата и ми даде друг вид самочувствие и опит. Съжалявам за едно нещо и не мога да не си го призная - киното изисква страшно много енергия. Поради това по-голямата част от най-добрите филми са правени от хора под 40 - това не е обобщение, а просто наблюдение. Копола направи "Кръстникът" на 36 или Георги Дюлгеров - "Авантаж" и "Мерата", преди да навърши 40. Киното изсмуква от човека особен вид енергия. След 40 тя вече е друга...
- Ти си продуцент на други филми. Как така стана, че за собствен не успя да намериш пари?
- Участвах като миноритарен копродуцент в проекти, които вече си бяха осигурили по-голямата част от парите. Ако трябва да го кажа накратко, беше "тегаво време", мъчително за всичко...
- И в "Опашката на дявола" времето ни не е радостно.
- Да, в атмосферата му има нещо... меланхолично. Когато показах филма на студенти от НБУ, едно момче ми каза: "Много е меланхолично и унило като атмосфера". Отговорих му, че вероятно е отпечатък на всичко, което сме преживели през тези години. Конкретика липсва - просто неудовлетворението си витае в общата картина. Докато в "Сляпа баба" бе посочено с пръст, което не смятам за достойнство, впрочем. Тогава така ми се е искало да разказвам, така да реагирам на действителността... Ако смятам себе си и хората от моето поколение с нещо ощетени, това е, че бяхме обречени на мълчание - като корабокрушенци. Оказахме се лишени от възможността да присъстваме в културата, което е процес - ако човек се явява веднъж на пет години с филм, той не може да участва в процес.
- У нас просто няма кинематографичен процес.
- Няма! И в този смисъл киното е извън културния процес.
- Не знам защо, но във Варна усетих, че се опитваш да бягаш от сравнение между "Тишина" и "Опашката на дявола". Но е неизбежно - първо си направил филм след толкова дълга пауза, второ - и двата са натоварени с доста силен духовен заряд, трето - героите им са хора на изкуството, четвърто - финалните взривове...
- В главата ми е останала фразата на един от преподавателите ми във ВИТИЗ: за режисьора съдят не по първия, а по втория му филм. Като се замислиш, ще видиш, че първите филми на много автори са нещо извънредно, но за качествата и недостатъците на режисьора съдиш по втория му. Има грешка, която правят не само младите режисьори - когато някакъв дебют е много успешен, човек се опитва "да тиражира" успеха. Това е единствената причина, поради която не бих искал директно да свързвам двата си филма. И във Варна казах, и сега повтарям - основната им връзка е, че са правени от един човек, а той от себе си не може да избяга. Колкото по-добре човек познава себе си и знае в кои води плува най-добре, толкова по-добре се изразява... Ще ти издам малка тайна: много съм си мислил за "Тишина", докато правех новия си филм, в него има дори вътрешни цитати... И двата са правени след дългогодишно натрупване. Когато правех първия, бях обсебен от идеята за човек, устремен към Бога. Сега съзнавам колко драматургични недостатъци има "Тишина", но чувството за търсене на Бог беше толкова силно, че по някакъв начин се е запечатало. Десет години по-късно, след всичко преживяно и видяно наоколо, ми се поиска да потърся другата страна на това нещо - идеята за Бога е несъстоятелна, ако наоколо го няма Дявола... С ужас установих, че част от мотивите на човека са от "нечестиво естество". Когато го осъзнае и си го признае (за себе си и околните), е много горчиво, но като че ли светът става по-разбираем и по-ясен. Вероятно това също е връзка между двата филма...
- Преди единайсет години те интервюирах за "Култура" по повод "Тишина" - стори ми се мистик, обладан от източни религии...
- Колко жалко, че го казваш в минало време! Аз мисля, че усещането за тайна, за мистерия, е едно от най-важните неща в изкуството. Макар и по много различен начин, в "Опашката на дявола" също има заиграване с мистиката; има загатнати, но недоизречени неща. Мярката, която човек проявява в тази "гранична зона", за мен е белегът за това, което наричаме изкуство... Иска ми се да вярвам, че и новият ми филм може да породи това чуство, което си спомняш от преди десетина години.
- В онзи наш разговор стана дума за подчертаната визуалност на "Тишина", за онази "емоционална фактура" по Тарковски. В "Опашката на дявола" тя отново присъства, но някак по-деликатно, по-пестеливо, по-натурно... Бих назовала атмосферата в новия ти филм непукистка печал. А оператор и на двата филма е Христо Бакалов, сега пристигнал специално от Щатите, за да снима с теб.
- Никак не е случайно, че помолих Баки да дойде. Давам си ясна сметка за огромните му заслуги да се случи магията в "Тишина" и бях сигурен, че той е необходим за "Опашката на дявола". Има едно списание "American Cinematographer", т.е. в холивудската индустрия един-единствен човек остава титулуван с понятието "кинематографист" и това е операторът! Вероятно този филм би могъл да бъде заснет от други хора не по-малко естетски, емоционално и живописно, но тази магия в смисъла на "кинематографичност" бях убеден, че само Баки може да я направи.
- А как общувахте, чрез мейлове?
- В продължение на половин година. Но когато той пристигна тук 20 дни преди снимките и започнахме да уточняваме детайлите, аз почувствах за първи път някакво спокойствие. От първите думи той разбра каква магия му трябва на този филм. Просто ми липсват думи, за да изразя благодарността си към Баки. При това снима много по-дискретно, по-незабележимо, отколкото в "Тишина". Работата му тук е по-зряла и по-дълбока.
- Как ти хрумна да вземеш Крикор Азарян за ролята на Дявола?
- В киното има нещо, което се нарича "щастливо хрумване" - единствените две роли, за които не съм правил "кастинг", са тези на Коко Азарян и Мариус.
- Много различен е и Мариус - ролята на адвоката Шейтанов е може би най-добрата му в киното. Изглежда иронично-демоничен.
- Аз не просто го харесвам - високо го ценя. В началото имах опасения дали ще приеме. Но ако знаех, че ще се съгласи, щях да увелича ролята му. Той имаше потенциал за много по-сериозно присъствие във филма, и съжалявам, че пропуснах този шанс.
- Разбира се, този филм не би се случил без изключително чувствителното присъствие на Самуел Финци - смятам, че композиторът Павел Кръстев е засега неговата най-цялостна филмова роля. Но че Санчо е невероятно кадърен, си го знаем. Лично за мен изненадата дойде от партньорката му Стефка Янорова в ролята на оперната певица Соня - естествена, женствена, тръпна...
- Музика за моите уши! Тя е не само много, много талантлива и привлекателна, а и страшно усърдна. Два месеца работи с корепетитор в операта и когато приключиха, той ми каза: "Не се притеснявай с това момиче. Дори да не уредиш авторските права с Александрина Пендачанска, тя ще се справи". Разбира се, това беше шега, но ме успокои, че и с това може да се справи.
- Единственото, което ме "убоде" във филма и не му повярвах, е изневярата на Павел с Марта, та дори да е дяволска работа, да ти е скучно, да си объркан... И вината според мен не е на Ани Пападопулу, а на драматургията.
- Ти си вторият човек, при това жена, която ми дава знак за тревога на това място. При всички случаи това е моя вина. Общата идея за героя е, а и за поколението и за света, в който живея, е, че се движим по-скоро след обстоятелствата, а не пред тях; че някаква безотговорност с лекота може да ни повлече с идеята да бъдем на едно място, вместо на друго... Колкото и да присъства тук фаустовската тема, има разлика - ако той сключва сделка с дявола с ясно съзнание, героят на нашето време (извинявам се за щампата) няма нищо общо с това - той е непредвидим за самия себе си, може да отиде по дяволите просто ей така. По тази причина ми се искаше да не преекспонирам изневярата - тя да бъде нещо делнично и неангажиращо; като да пия кафе или да не пия... Човек, който се движи, повлечен от обстоятелствата, а не по силата на собствената си воля.
- Ани Пападопулу, забежки от София в планинско село, фолклорни поверия, които идват от мъдри баби, пък са връзката между "Опашката на дявола" и "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова. И въпреки че са доста различни, двата филма се обединяват от стремежа да покажат корените ни не с етнографска експортност, а чрез някаква болезнена антропологичност.
- Някакви неща вибрират във въздуха. Не можем да не си търсим корените. Не можем да търсим мястото си в киното без силна национална идентичност. Иначе можем да правим безадресни любовни истории. Не виждам нищо лошо в показването на националния колорит, стига да не превръща в преднамерено експортна етнография или щампа.
- На "Любовта е лудост" присъстваха два премиерни български филма, и двете заглавия са от три думи, започват с "о" и завършват с "дявол": "Опашката на дявола" и "Огледалото на дявола" на Николай Волев. Защо се случи така?
- Честно казано, това ми отрови радостта от завършването на филма. Проектът на Волев е имал няколко различни заглавия: "Имало едно време в България", "Павароти" и т.н. Когато свърших снимки, научих, че въпросният му филм ще се казва "Огледалото на дявола". И тутакси при мен започнаха да идват колеги и приятели: "Ама ти този филм не го ли свърши", "Ама ти го правиш сега за телевизията с друго заглавие". Стигна се дотам, че ми предявяват фактури, които са за другата продукция. Заглавието на един филм, както и заглавието на всяко произведение е много важно нещо. То е знак за неговата идентичност и неповторимост. То е лицето му, то е част от пътя, който търси към аудиторията, знак към потенциалната му публика - нещо като "отпечатъка от палеца", който искаш да оставиш. Ако филмът има добра съдба, ако публиката го хареса, с това заглавие той ще остане в паметта и. В България излизат 3 филма годишно, два от тях човек спокойно може да обърка. Уникално и неповторимо! Питам се какво ли би се случило, ако в годината на излизане на "Крадецът на праскови", се появи, да речем, "Крадецът на ябълки". Или в една и съща година да се появат "Осъдени души" и "Обречени души"... Сигурен съм, че както в нашия професионален свят, който е два файтона хора, продължават да ни бъркат, така ще стане и с публиката. И това не е от полза нито за единия, нито за другия филм.
- Как възнамеряваш да реагираш?
- Смятам, че моите права в случая са драстично нарушени. Ако се окаже, че Законът е на моя страна, на което силно се надявам, ние ще си защитим правата. Смятам, че Волев постъпи нелоялно и некоректно. Когато човек се регистрира като продуцент, той го прави не по Закона за авторското право, а по Търговския закон. Текстовете, които третират защитата на конкуренцията, не са в негова полза.
- Виждаш ли някакъв пръст на дявола в цялата тази работа?
- Не. Виждам абсолютно нахално, безочливо отношение на Волев - той вероятно не може да си представи, че би трябвало да се съобразява с нещо. Историята с дублирането на заглавията ме преследва и ме убива като камъче в обувката.

19 септември 2001

Разговора води Геновева Димитрова



Разговор с
Димитър Петков



Димитър Петков (Пухчо) е роден през 1958. В игралното кино дебютира с "Тишина" (1990). Чак тази година завърши втория си филм "Опашката на дявола". Междувременно създаде независимата продуцентска компания "Паралакс" (заедно с оператора Христо Бакалов), засне документалните филми "Писателят и неговите наставници" (посветен на Георги Марков, 1995) и "Черказки хроники" (посветен на Йордан Радичков, 1999)...