High-tech във Visual art
От 22 септември до 17 ноември т. г. в Истанбул тече 7-то международно биенале за съвременно изкуство. То се организира от Истанбулската фондация за култура и изкуства. В обсега на фондацията влизат и прояви като Филмовия фестивал, Театралния фестивал, Музикалния фестивал и Джаз фестивала в Истанбул.
В 7-то международно истанбулско биенале участват 63 автори от цял свят. Произведенията са поместени сред стари архитектурни паметници от времето на Константинопол и Османската империя. Сред избраните за експозицията сгради са Императорският монетен двор, Музеят на "Св. Ирина", Цистерната, Босфорският мост, Историческата турска баня, Бейлербей сарай, Площад "Султанахмет" и т. н.


Седмото международно истанбулско биенале изцяло е повлияно от последните технологични новости в изкуството. Това развитие донякъде е естествено, като се има предвид, че светът се движи към тотална глобализация, белязана от свръхмодерните информационни и комуникационни технологии. Понятието художник отдавна не е актуално. Днешните творци са "артисти", които си служат с високотехнологични похвати, като размиват граници между визия, звук и пространство. Преобладаващата част от работите в Биеналето представляват главно мултимедийни инсталации, включващи компютърни анимации, виртуални игри, миксирани звуци, видеоклипове и т. н. Експозицията е изпълнена с ефектни "шедьоври" на високата технология. Произведения, на които ясно им личи, че са правени с много, много пари. Наблюдавайки тези творения, за които до преди няколко години смятах, че са възможни единствено като плод на фантазията, си задавах въпроса за мястото на High-tech-а във визуалното изкуство; и дали тази експозиция не е само изложение на последните световни технологични нововъведения. Нямам намерение да оспорвам концептуалната същност на произведенията. (Въпреки че при някои от тях визуалните ефекти са единственото, на което е заложено; и ако не си купиш каталога на Биеналето или не си поръчаш разходка с гид из изложбените зали, идеята на куратора няма да ти стане много ясна.) Но все пак остава питането: за какво точно става въпрос? Еднозначността на работите е донякъде обяснима, ако се приеме, че high-tech произведенията са само пример за началото на по-нататъшното развитие на изкуството. Но истината е, че този вид творби успяха да привлекат вниманието и интересите на масовата публика, въпреки почудата на професионалните критици.
Кураторът на 7-то международно истанбулско биенале Юко Хасегава избира за проявата следната тема: "Еgofugal" или "Fugue from Ego for the Next Emergence". И вече купил си каталога, разбираш, че "еgofugal" е термин, несъществуващ досега. Той произлиза от "ego" и "fugal" - латинска дума, която означава да разпръснеш нещо далеч от центъра. "Fugal" е и английското прилагателно на музикалната фуга (fugue), което пък идва от латинското "fugere" - "да избягаш". "Еgofugal" означава да пръснеш собственото си ego навън, да отвориш душевността си за това, което е извън теб, и да се приобщиш към него. Според Юко Хасегава това е термин, който предполага напълно ново отношение между индивида и общността - нов вид концепция на връзките между "Аз"-а и "Другите". За японския куратор ХХ век възпитава първоначалното, индивидуално значение на "его"-то и личната свобода, произтичаща от него, които са белязани от крайния материализъм, егоцентризма, амбицията, конкуренцията и етническите конфликти. А през ХХI век нашето оцеляване ще трябва да се търси в "колективния интелект, колективното съзнание и съвместното съжителство" (Юко Хасегава) - взаимоотношения с нов смисъл и ново значение, определяни от "egofugal". Концепцията, която би трябвало да обединява работите на участниците в Биеналето, произтича от идеята за "egofugal" - тосет за новото виждане за бъдещите отношения между "личността и обществото".
В действителност кураторският замисъл не предлага нищо ново. Концептуалното изкуство на ХХ век отдавна е открило идеята за изнасяне на егото извън човека и приобщаването му към другите. Единственото ново е, че сега вече съществува красива думичка за това.
Вървя сред старинните зали и се питам защо ли японската кураторка не е избрала и български автор, след като напоследък бяхме свикнали да виждаме наши участия сред ежегодните международни прояви. Опитвам се да отхвърля съмнението, че Юко Хасегава не знае нищо за България. Продължавам нататък и преди да мога да си отговоря, съм прикована от поредния огромен екран със заплетена компютърна анимация, която сама ми предлага отговор - какво българско участие, кой в България може да си позволи да направи подобен финансов шедьовър със свръхмултимедийни средства? Явно беше, че Истанбулското биенале се е ориентирало вече към технологичния начин на изразяване. Няма да крия, че голяма част от тези творби наистина ми харесаха.
Голям интерес за посетителите представляваше инсталацията "SYS*017.ReE.06/PiG-EqN\5*8" на Матйо Бриан, която получи и заслужената си награда на UNESCO. Матйо Бриан е от авторите, които активно въвличат зрителя в своята "игра". В "играта" може да има по четирима участници в един и същи момент. Всеки един от тях слага каска, на която пред погледа му има монтирана видеокамера, предаваща заснемането на всичко, което трябва да се намира пред "играча". Зрителят не вижда реалните образи, а само тяхното видеовъзпроизвеждане. Камерите на четиримата участници са в импровизирана мрежа и във всеки един момент техният поглед може да се смени от това, което вижда другият. Те се движат, но никога не могат да знаят дали това, което гледат, реално се намира пред тях. Видеозаснемането и директното предаване на образа пред зрителя е заложено и в работата на Казухико Хачия. Авторът работи с вътрешното пространство на сфера. Човек може да влезе в центъра на сферата, където застава върху стъклен постамент. По цялата дължина на окръжността през равни интервали са поставени малки камерки, които заснемат зрителя от всички възможни гледни точки и го прожектират на екрани, разположени над главата на гледащия и под стъкления постамент на пода. Създават се безброй изображения на един и същи човек в различни положения, осмислени по начина, по който обикновено околните ни наблюдават. С творчеството си Казухико Хачия сякаш "повдига" равнището на комуникация между хората.
Цяла група автори, увлечени от компютърните технологии, създават поредица от кратки анимационни филми с общ герой. Филип Парено, Доменик Гонзалез-Фьорстер, Пиер Юг и Риркрит Тиравания преобразяват, всеки по свой начин, образа на АннЛи. АннЛи е анимационна героиня, създадена в Япония, откъдето авторите я купуват. Тя е била проектирана, за да бъде част от всякакви истории, без да има шанс да оцелее в някоя от тях. Тя няма лична история, психологическа характеристика или специални дарби. След като я купуват, всеки от творците създава нейн персонален живот и визуален образ. Пиер Юг с "No Ghost Just a Shell" (или "Two minutes out of time") се опитва да вмъкне дух в обвивката на АннЛи. Подобна интерпретация прави и Филип Парено ("Anywhere Out of the World") - и при него АннЛи напуска ролята си на студен робот с очи и устни без цвят. Доменик Гонзалез-Фьостер също представя АннЛи в анимационно филмче. Тук тя се явява два пъти в рамките на една сцена: веднъж говори на японски и втори път - успоредно с първото й изображение - превежда репликите си на английски език. Героинята предрича апокалиптични сцени. От своята лилава планета тя обещава, че няма да има сигурна зона след нашествието върху нашите структури. Емоциите ще се трансформират и ние ще се разделим с чувствата. Японският език я връща към нейното оригинално, първично "Аз", а чрез английския тя се отваря навън - в смисъла, който дава "egofugal". И след като ожалиш съдбата на анимационната АннЛи, идва ред да послушаш песента "All is Full of Love" на Бьорк и да погледаш "тъжния" й клип, дело на Крис Кънингам. Клип, най-общо казано, разказващ за любовта между два робота. Незнайно защо цензуриран от "MTV" и сравнително слабо познат на масовата публика. Автор като Кънингам остава винаги забелязван и предпочитан. Тук е и клипът му за Афекс Тлуин към песента "Come to Daddy", който е и сред малкото в Истанбулското биенале, пресъздаващи агресия. Интересен е фактът, че насилието почти не намира място сред селектираните произведения. Другият, вероятно не случаен, момент е, че преобладаващата част от авторите са на възраст между 25 и 35 години. И това е може би факторът, който обяснява наличието на толкова много творби, свързани с high-tech изкуството. Това е поколението, което се интересува и използва най-активно модерните мултимедийни технологии.
Магнус Уолин е от авторите, които също се представиха с компютърно анимирана видеоинсталация. Част от сложно проектирания компютърен "Physical Paradise" се превърна в символ на 7-то международно истанбулско биенале. Кадърът с компютърните момичета, изпълняващи синхронно плуване, може да се види на кориците на каталога, по всички дипляни, покани и рекламни плакати из Истанбул. Магнус Уолин изгражда работата си на принципа на компютърна игра, в която сцените се сменят мигновено и никога не знаеш откъде точно ще изскочи опасността.
Сред наградените попаднаха Саша Хаджиджиан и Леандро Ерлич. Интересното в случая е, че работите и на двамата автори са извън общия мултимедиен облик на изложбата. Инсталацията на Леандро Ерлич "Neighbours" пресъздава в реални размери коридор от жилищна сграда със срещуположни апартаменти. Вратите на двата апартамента са напълно реални и позволяват дори на любопитните да надникнат през шпионките. За Ерлич е от особено значение зрителят да може да участва директно в разказа.
Саша Хаджиджиан нарича своите работи "предложения, донякъде незавършени". Тя приканва зрителя да избере своя гледна точка и така да възприема творбата й. Тук тя представя пространствена работа, заемаща доста широк периметър, в центъра на който виси от тавана завързан пълен черен чувал. Аз не успях да открия моята лична гледна точка, а още по-малко да разбера смисъла на дадената й награда. Отдавам я единствено на факта, че е по-различна от останалото, показано на Биеналето.
Живописни произведения в класически вариант нямаше. Творбите, които бяха нарочени за живописни поради своята цветност, са на Фабиан Маркацио и Михаел Лин. Фабиан Маркацио представя две огромни компютърни разпечатки, висящи в "Св. Ирина". Гигантските цветни "картини" са близки до абстрактното изкуство, което намира нов израз чрез съвремените технологии. Михаел Лин отново си служи със силата на цвета. Той използва традиционни тайвански мотиви за основа на своите принтове, които поставя върху огромна платформа. Лин додекорира платформата с големи шарени възглавници. Зрителят може, ако иска, да стои или да лежи върху платформата - така той става част от творбата.
Ана Мария Таварес помества пространствената си инсталация на мястото на олтара на "Св. Ирина". Преграда с множество огледала е поставена там, където трябва да се намира несъществуващият вече иконостас, а пред нея има самолетна стълба в умален вариант, на която всеки желаещ се качва. Публиката отново, без да подозира, става част от работата. Във всеки един момент инсталацията се променя благодарение на зрителите, които се спират и гледат. В определен смисъл пространствен може да се нарече и обектът на Мика Танила и Мати Суронен от Финландия. Създаден през 1968, обектът се е определял като къща на бъдещето и е нещо средно между макет на космически кораб и кабина на лифт в зимен курорт. Къщата може да живее свободно в различни пространства.
Въпросът дали умира "ръкотворното" визуално изкуство е прекалено краен и е много трудно да му се даде точен отговор. Но все по-видимо става мястото на свръхтехнологиите в изкуството.
Не може да се каже, че 7-то международно истанбулско биенале успя да изненада публиката с шедьоври, но положително успя да впечатли любителите на мултимедийните експерименти. Немислимо би било вече днес да се говори за визуалното изкуство, без да се отчитат връзките му с новите технологии.

Мария Славчева



egofugal -
7-то международно истанбулско биенале