Кръстоносните походи
през литературата на конфликта
Сблъсъкът между културите на християнството и исляма, започнал с арабо-мюсюлманската експанзия на север в края на двадесетте години на седми век, кулминира в две географско-темпорални точки: Поатие, където през 732 г. победата на Шарл Мартел над арабите ознаменува края на невиждани дотогава походи, довели до възникването на една империя, простираща се върху три континента; и Ерусалим - заветната цел на кръстоносното движение, разтърсило изоснови западноевропейския социум в края на единадесети век. Събитията, пронизващи това пространство от хиляди мили и стотици години, продължават да вълнуват представителите и на двете култури и да предоставят исторически материал не само за преосмисляне на миналото и причините за неговите случвания, но и за разбиране на настоящето с многобройните му възли на конфликтност, които пречупват линиите на логиката и ги превръщат в кълба от противоречия - понякога добре обясними, а друг път дълбоко стаени в дълбините на етно-културното несъзнателно.
Ако българският читател е добре запознат или по-скоро несъзнателно приобщен към онова, което можем да наречем западно виждане за сблъсъка между културите на християнството и исляма, то книгата на Амин Маалуф "Кръстоносните походи през погледа на арабите" (Агенция Меридиани, превод Любляна Гоцева) има за цел да запълни една по-скоро идеологическа празнина, като представи събитието през погледа на другия - също толкова пристрaстен, но и важен в контекста на все по-осезаемата нужда от толерантност в нашето конфликтно съвремие.
Маалуф е ливански журналист, който живее и твори в Париж. Професията му е оказала своето неизбежно влияние върху подхода към историческия материал и начина на неговото изложение. Авторът е прегледал повечето от основните извори, писани от мюсюлмански съвременници на кръстоносните походи - от ранния хронист на Дамаск Ибн ал-Каланиси (1073 - 1160) до късния Изз ад-Дийн Ибн ал-Асир (1160 - 1231), което му позволява да представи на читателя една, общо взето, пълна картина на арабското отношение към кръстоносните походи. Че това отношение е изцяло отрицателно, можем да съдим от заглавията на главите и частите в книгата, сред които срещаме "Един прокълнат майстор на ризници" или "Човекоядците от Маарра", когато става дума за франджите (франките), и "Свети крал Нуреддин" или "Справедливия и съвършения", щом авторът стигне до личностите на мюсюлманските владетели, които успешно се борят срещу франкското нашествие.
Видимо повлиян от изворите, които е ползвал, пък и от собственото си отношение към темата, Маалуф не претендира за обективност и скоро се превръща в апологет на ислямската кауза срещу кръстоносните "варвари". Изложението му е лишено от смекчаващи полутонове - за него кръстоносните походи са сблъсък между доброто и хуманността, въплътени в ислямската култура и нейните представители, и непоправимото зло на кръстоносците, които се устремяват на Изток сякаш с единствената цел да рушат, грабят и пекат на шиш невръстни деца. Когато говори за първия кръстоносен поход (1096 - 1099), който впрочем се оказва и най-успешният в историята на движението, Маалуф не пести тъмните тонове. При превземането на всеки мюсюлмански град с почти едни и същи думи се описва варварството на рицарите: в Антиохия "мъже, жени и деца се опитват да избягат по калните улички, но рицарите лесно ги настигат и убиват на място" (с. 41), в Маарра сечта продължава три дни и по свидетелството на Ибн ал-Асир довежда до гибелта на сто хиляди души, макар че, както отбелязва самият Маалуф, населението на града по онова време едва ли превишава десет хиляди (с. 46). Пак в Маара кръстоносците варят възрастните в казан, набучват децата на шишове, пекат ги и ги ядат (с. 47). Кулминацията на събитията е в Ерусалим, където през юли 1099 г. кръстоносците устройват ужасяваща сеч, картинно описана от Маалуф (с. 57 - 59). Наследниците на първите кръстоносци не им отстъпват по кръвожадност: след като превзема Акра на 11 юли 1191 г., Ричард I извежда пред стените на града две хиляди и седемстотин от неговите защитници заедно с близо триста от техните жени и деца, след което ги навързва с въжета и заповядва на рицарите си да ги избият (с. 211). Владетелите на франките са невъзпитани, груби, коварни, не спазват поетите обещания, а и физически най-често будят отвращение. Княз Реналд Шатийонски, владетел на Антиохия, е "груб, самонадеян, циничен и отблъскващ човек ... жаден за злато, кръв и завоевания"(с. 158 - 159).
Освен постоянните зверства към мирното население, кръстоносците на Маалуф имат още едно осъдително свойство - те са непрекъснато пияни. Малко след превземането на Антиохия на 3 юни 1098 г. по улиците се разнасят "гърлените гласове на няколко вече пияни франкски грабители". През 1290 г. в Акра пристига кръстоносна експедиция и "жителите наблюдават недоверчиво клатушкащите се от пиене западни рицари..." (с. 254). Така сред реки от кръв и задушливи алкохолни изпарения западните рицари са представени като въплъщение на деградацията от човешко към животинско, а обичаите им като съдебни дуели, ордалии и традиционна медицина (с. 133 - 136) предизвикват единствено отвращение у по-култивираните араби. След всички тези описания на кръвожадни пълководци и пристрастени към алкохола рицари, остава въпросът как въобще кръстоносците са успели да постигнат успех в първия си поход, а след това да се задържат в района в течение на два века. Маалуф има готов отговор и на този въпрос - причината е най-вече в липсата на единство сред самите араби, а не в смелостта на рицарите, за която все пак се споменава на няколко места в книгата.
На полюса на доброто в книгата на Маалуф се намират мюсюлманите и техните владетели. В първата й част авторът наистина не им спестява някои критики, ала те са единствено с цел да се осъди липсата на единство в мюсюлманския свят и да се порицаят постоянно враждуващите помежду си тюркски емири в Анадола, Сирия и Палестина. Щом обаче на историческата сцена се появява силната личност на владетеля на Мосул Имад ад-Дийн Занги, Маалуф не пести похвалите. Занги е строг, упорит, с държавническо чувство и изпитва постоянна загриженост за законността. Факт е, че през 1139 г. Занги заповядва защитниците-мюсюлмани на цитаделата в град Баалбек да бъдат разпънати на кръст, а предводителят им одран жив, - при това след като им е обещал да им запази живота, ако се предадат. Това обаче е епизод, който не може да накърни образа на доблестния войн. Подобен е подходът и към други действия на владетеля на Мосул. Когато през 1144 г. Занги превзема Едеса, войските му устройват в града клане, в което загиват над пет хиляди души - главно мирни жители. Ала вината не е на турските войници, а на франкския епископ, който заключил вратата на цитаделата и не допуснал в нея търсещите убежище жени, деца и старци (с. 139). Всъщност това странно на пръв поглед тълкуване отразява мнението на средновековните мюсюлмански богослови, че ако във войната има цивилни жертви, вината за гибелта им не е на мюсюлманите, а на техния враг, който не е предприел мерки за съхраняване на живота на неучастващото в битката население.
Великият Салах ад-Дийн (Саладин) е много по-снизходителен към пленниците и населението на градовете, които превзема. Щедър по природа, той в много случаи се отказва дори от дължимия му според обичая откуп. В някои случаи и той прибягва към показни екзекуции, но на тях Маалуф посвещава по няколко реда и спестява осъдителния тон, с който говори за всяко от делата на франките.
Читателят ще открие и още много подробности, които се вписват в черно-бялата сюжетна схема на Маалуф. Тук е мястото да се запитаме за причините на това твърде пристрастно отношение към историята. Вероятно главната от тях се корени в изворите, на които авторът се е осланял, за да ни представи историята на кръстоносните походи. Става дума преди всичко за произведения на средновековни мюсюлмански хронисти, които като очевидци на събитията не само са разположени изключително в полза на исляма, но и едва ли чувстват угризения при подправянето на факти, които трябва да подкрепят апологетичната им позиция. Маалуф не е професионален историк и не успява добре да се справи с предизвикателството на изворите. Той очевидно блуждае в изобилието от сведения, представени от хронистите, и трудно успява да отсее реалните факти от преувеличението и измислицата. Авторът просто следва нишката на традицията и излага събитията в една чисто хронологична последователност, която добре отразява външната страна на историята, ала е неспособна да даде картина на мисленето, нагласите и мотивацията на участниците във феномена на кръстоносните походи. Такъв образ на времето може да бъде изтъкан само от модерна аналитична методология и типологичен поглед към събитията. За съжаление Маалуф или не е запознат със съвременните подходи към историческото изследване, или предпочита да си спести трудностите му, оставайки в плен на безкритичния описателен подход.
Проблемите на автора се задълбочават и от твърде оскъдното му запознанство с произведенията на съвременните изследователи на кръстоносните походи. Противно на имплицираната в заглавието на книгата идея, когато опира до съвременни изследвания, Маалуф борави главно с трудове на западни автори. Това са няколко енциклопедии на английски и френски език и още по-малко специализирани статии (вж. бележките на с. 265 - 270). За автора явно са непознати съвременните арабски изследователи на епохата като Муртада Хасан ан-Накиб, Салих ал-Абид, Нури ал-Кайси и др. Едно запознанство с техните произведения би допринесло за избистряне на методологията в произведението на Маалуф.
Непрофесионалният подход на автора към историята личи и от някои досадни пропуски в детайлите, които ще направят впечатление даже и на читателя неисторик. На с. 54 предводителят на ислямските войски е наречен "генералисимус", малко по-сетне става дума за "дипломирани лекари" (с. 62), а Фахр ал-Мулк ибн Амар е наречен "кмет" на Триполи (с. 65). Забелязват се и грешки в историческите сведения за предходните епохи. Когато говори за халифата, Маалуф сочи, че "халифите ... цeли два века след смъртта на Пророка (632 - 833) са духовни и земни водачи на една огромна империя...". Исторически необяснимо е защо упадъкът на халифската институция е отнесен към 833 г. В тази година умира едни от най-големите халифи - Абд Аллах ал-Мамун, ала същинската криза на халифата започва едва с убийството на ал-Мутауаккил в 861 г. Абасидите явно са проблем за Маалуф, защото той погрешно нарича техния последен представител в Багдад Мутасим. Същинското име на последния багдадски абасид е Мустасим, макар че тук не може да се изключи и вероятността от печатна грешка.
Въпреки забележимите фактологични грешки и още по-явната преднамереност в поднасянето на историческия материал, "Кръстоносните походи през погледа на арабите" е една изключително полезна книга за българския читател. Чрез нея преди всичко той се запознава с традиционната историопис в арабския и мюсюлманския свят. В нея детайлните описания и богатият стил винаги имат предимство пред историческата достоверност, а критичността на разума е затъмнена от чувството за религиозно-догматична принадлежност. Сериозни анализи липсват, ала прочитът е забавен - тук трябва да благодарим и на преводачката за умелия превод. В крайна сметка книгата на Маалуф е едно типично въплъщение на литературата на конфликта; на представата за другия, която подклажда враждебността чрез своята ангажираност с позицията на една от противостоящите си страни. В този смисъл запознанството с противоположната гледна точка, представена в най-крайния й вариант, е твърде полезно, доколкото сблъсъкът с нетърпимостта на другия е полезен за преодоляването на нашата собствена нетърпимост. Нима западните кръволоци на Маалуф не са същите свирепи турци, които съществуват в съзнанието на българина единствено като екстремен образ на поробител, който посещава домовете на раята само за да взема кръвен данък и да бие стопаните за наказание, че са го карали да се гощава от храната им? Книгата на Маалуф ни дава уникалния шанс да се видим през погледа на исляма и така да оформим собствен обективен поглед върху исляма.

Павел Павлович


Павел Павлович (р. 1968) е завършил история в Багдадския университет и арабистика в СУ "Климент Охридски". Има защитена дисертация в СУ на тема "Кораничният термин Аллах и преходът от езичество към ислям в Арабия VI -VII век". Автор е на книгата "История и култура на древна Арабия", София, 2001 г.
Амин Маалуф.
Кръстоносните походи през погледа на арабите
.
Превод от френски Любляна Гоцева.
Издателство Агенция Меридиани.
София, 2001.
Цена 8,90 лв.