По жицата: урок за политици

Първоначално телевизията е еднопосочно техно-мероприятие: само от екрана към зрителя. Както казваше една моя леля по тоталитарно време: "Каквото ти дават, това ще гледаш"; няма значение дали ти харесва или не, дали съвпада с предпочитанията ти, или пък хич няма допир с тях. Идеологията струеше напълно неконтролируемо. Единственият начин да се възпротивиш на подобна монологична стратегия бе да угасиш телевизора, друго спасение нямаше. Днес, с нахлуването на кабелните оператори, предлагащи не една и две, а множество програми, тази ограниченост бе елиминирана, зрителят може да избира съобразно вкусовете си: някой се радва на "Eurosport", друг на "Animal planet", трети е верен на традицията и гледа Канал 1, четвърти пък е любопитен за програмата на първия частен национален ефир и плътно следи bTV. Въобще плуралистичното време плурализира и телевизията: монологът вече не е само един, много са и от тях можеш да си подбереш този, който най-много ти допада. Въпреки това обаче монологичността остана и не случайно в първите демократични години най-различни хора се опитваха да се доберат до екран, за да бъдат чути, сиреч да предизвикат диалог - да станат говорители, не да бъдат само слушатели. Тази потребност най-напред усетиха точно кабеларките, които гъвкаво се обърнаха към един изпитан радио-похват - разговор на живо в ефир по телефона. Методът се наложи така категорично, че дори се превърна в приоритет: "Канал 3" например отдава безрезервно предпочитание именно на зрителския глас за сметка на участващите в предаването (това на Лили Маринкова например); фразата "Имаме зрител на телефона" си е направо сакрална, след нея всички в студиото потъват в благоговейно мълчание. "По жицата" на Милен Цветков в сутрешния блок на Нова телевизия "Здравей, България" използва по-инаква стратегия. За общуване със зрителя си има заковани часове, в които той си говори с мераклиите да се изкажат. Учудващото е, че такива никога не липсват, напротив - твърде чести са оплакванията, че трудно са се добрали до ефир или че това е ентият пореден ден, в който се опитват да се свържат. Вероятно непринуденото, почти приятелско отношение на водещия допринася доста за този ентусиазъм, но в случая интересното е друго: в "По жицата" се разразяват страсти, съгласия и несъгласия, дори укори и ругатни, които без кой знае какво усилие можем да чуем, ако тръгнем по която и да е българска улица. В този смисъл забележката на Милен Цветков, че рубриката е огледало на българина-такъв-какъвто-е, за неговите настроения и предпочитания съвсем не е неточна; зрителските обаждания наистина са в някаква степен представителна извадка, по която можем да съдим за надеждите, ядовете, тревогите и радостите на средностатистическия български гражданин. Той иска да бъде чут, иска да се изказва и когато няма възможност за това - негодува, сърди се, чак крещи. Което донякъде обяснява провала на предишното управление и очертаващият се такъв на сегашното: гласовете в ефир са все по-недоволни от факта, че никой не ги слуша, че отново важни за страната въпроси се вземат без съобразяване с тяхното мнение. Всъщност "По жицата" може да се препоръча на всеки минал, настоящ и бъдещ български политик: тъй и тъй те нямат навика да се гледат очи в очи с хората, нека поне чуят тяхното мнение. Не че ще има някаква полза за начина, по който осъществяват "политическата" си дейност, но поне няма да се чудят, когато паднат от власт, защо, аджеба, ги е споходило подобно неблагополучие.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин