Глобалният свят
и демократическият централизъм
Повече от две седмици след атаката срещу "близнаците" в Ню Йорк се изписа и изрече почти всичко. Че светът вече никога няма да е същият... Че САЩ и Русия най-сетне намериха (за първи път от Втората световна война) общ противник... Че животът в САЩ и другите демократични страни ще стане още по-контролиран, отколкото в момента, и следователно по-малко демократичен... Че вероятно светът ще навлезе в нова рецесия... Че не бива атаката на САЩ (колкото и да не е ясно срещу кого ще бъде насочена) да бъде "атака срещу исляма", а призивът за "кръстоносна война срещу тероризма" е само езиков гаф... Че има опасност да се повтори "колективно третиране" на групи хора по подобие на японските американци, скупчени в лагери по време на Втората световна война... Че евентуалната покана за българско членство в НАТО може да се окаже за САЩ по-малко важна от руската подкрепа против тероризма...
Целият този поток от анализи обаче оставя усещането за непълнота. И работата не е в липсващите подробности - като например какви са конкретните доказателства срещу Усама бин Ладен и доколко ролята на ООН в бъдещата "война срещу тероризма" ще бъде същата, каквато бе във войната срещу Югославия през 1999 г. Онова, което липсва най-много, е общата рамка на случващото се. А тази липса, на свой ред, поражда (поне у мен) тревога: доколко адекватни ще бъдат предстоящите действия във вече започнатата война срещу световния тероризъм (засега във финансовата област със замразяването на банкови сметки на подозрителни фирми и фондации).

Основното противоречие на епохата?

За да бъде една политика адекватна, не е достатъчно да бъдат правилни (справедливи) нейните цели. Необходимо е също така правилно да се идентифицира същината на проблема и да се подберат адекватни инструменти за решаването му. Целта в случая е ясна: да престане избиването на цивилни и невинни граждани по какъвто и да било повод и начин (и надали има нормален човек, който да не приема тази цел). Какво обаче следва оттук нататък?
Колкото повече гледам различни телевизии, толкова повече ме терзае дълбокото опасение, че общата рамка, в която световната общност възприема случилото се (и в която търси отговор), не е адекватна. Оттук и действията (които по дефиниция вече засягат всички ни) могат само да влошат състоянието на нещата.
Опасявам се, че е сбъркана (отново) причинно-следствената верига и като причини са припознати следствия. Оттук и "войната на демократичния свят срещу тероризма" във вида и по начина, в които се очертава, може да заприлича на лечение, насочено към симптомите, а не срещу заболяването като такова. Най-малкото, понеже друго е "основното противоречие на епохата".
Не е вярно, че тероризмът и фундаменталният войнстващ ислям са причината за трагедията в Ню Йорк! Тероризмът и самият Усама бин Ладен са само следствие. Истинската причина е фактът, че прекалено много хора на този свят нямат какво да губят освен живота си. Прекалено много хора са прекалено бедни, прекалено онеправдани и от тях прекалено малко зависи (ако изобщо нещо зависи).
Докато трае това състояние на глобалните работи (global affairs), никой никога и никъде няма да бъде достатъчно сигурен. Богатият и индустриализиран свят винаги ще бъде под заплахата на поредна самоубийствена атака, понеже винаги ще се намерят достатъчно хора, готови да жертват нищото, което и без това нямат, в името без значение на какво. Бедният и маргинализиран свят винаги ще бъде под заплахата да се превърне в театър на бойни действия, понеже лудите с калашниците виреят повече по тези места (макар бедните хорица без калашници да не могат да сторят каквото и да било по въпроса). А ние - останалият свят, между Изтока и Запада, между традиционното и модерното, между третата индустриална и първата информационна революция - ние винаги ще бъдем обречени да носим последиците. Било на спадналия индекс на потребителското доверие в САЩ, било на скочилата цена на барел Брент, било на нещо друго.
Другата страна на проблема е в емоциите, които индустриалният свят и неговите ценности (ударени най-силно на 11 септември) пораждат сред околното мнозинство: смесица от завист и омраза. Кадрите със скандиращи палестинци (до крайност оползотворени в пропагандната кампания от техните противници) само затвърждават усещането, че същият този индустриален свят и неговите ценности не са чак толкова единодушно обичани - те пораждат страхопочитание, завист за благоденствието, тихо пренебрежение за това или онова... Но искрена обич? Come on!
Ние, българите, сме свидетели на подобен конфликт от десет години: конфликта между "мутрите" и "обществото", колкото и разнородно да е то. Като че ли в глобален план е приложимо същото сравнение: индустриалните държави се възприемат от останалото мнозинство по същия начин, по който българските мутри и мутреси от българското. Нещо повече, често те и се държат като едни глобални мутри и мутреси, опитвайки се като тях да се оградят с високи зидове от фекалиите наоколо, пребивавайки в убеждението, че могат да си прелитат над тях, без даже да ги поглеждат иззад затъмнените стъкла на джиповете (или самолетите); че могат да се имунизират от омразата на плебса. А какво прави една мутра, когато някой счупи стъклото на джипа? Правилно, бие един тупаник на първия нещастник, който изглежда подозрителен.

Класовото противопоставяне revisited

За какво обаче да въвеждаме нов категориален апарат - мутри, немутри, - когато той си съществува от век и половина? Цялата проблематика около новия тип глобален конфликт прекрасно се вписва в категориите на класовия конфликт. Класовото противопоставяне е ключът към случващото се днес, не верската нетърпимост, екстремизъм или фанатизъм с медицински (психиатрични) обяснения. Трагедията от 11 септември показа, че класовата ненавист не е отмряла след разпадането на СССР и "социалистическия лагер", а Фукуяма с неговия "Край на историята", меко казано, не е бил прав. Историята продължава и "основното противоречие на епохата" си е същото, както и преди 100 години - противоречие между бедни и богати, къде в явна, къде в маскирана класова форма. Което означава също така, че можем да наричаме съществуващите глобални противоречия както ни скимне, но от това тяхната същност няма да се промени и няма да изчезне техният класов елемент.
Очевиден довод в полза на класовия подход в анализа на (и в изработването на адекватна политика към) днешния проблем с тероризма е елементарната историческа перспектива. Тя подсказва, че човечеството вече е гледало този "филм". Не обаче в някаква холивудска суперпродукция - "гледало" го е в края на XIX и началото на XX век. Тогава имаме идентична ситуация: прекалено много хора са били прекалено бедни, прекалено онеправдани и от тях прекалено малко е зависело. Тогава (за тези, които не знаят) пролетариатът е нямал какво да губи, освен оковите си, а около него - още по-голяма непролетарска маса ("сплотена" около неговия авангард). Резултатът е известен, макар и съзнателно забравен - Октомврийската революция!
Погледнато от тази перспектива, днешният Усама бин Ладен е просто едно превъплъщение на Владимир Илич Ленин, а неговата терористична група - реплика на болшевишката партия. И в двата случая имаме една военизирана политическа структура, яхнала вълната на масовото недоволство - при това класово недоволство. С какво класовото самосъзнание на руския селянин от началото на миналия век се отличава от това на афганския си побратим?
Лично аз не виждам фундаментални различия в дихотомията "бедност-богатство" от началото на XX и началото на XXI век. Разликите са количествени, не качествени (обеми БВП, мащаби на диспропорциите, нови технологии, но не и характерът на отношенията). И наш си е проблемът как ще ги оприличим, как ще подхождаме към решаването им. Понеже изгонени през вратата, категории като "класова ненавист" и "класово противопоставяне" влизат през прозореца. А за да не влизат по начина от 11 септември, очевидно трябва да се имат предвид като част от контекста, в който тепърва ще се случват global affairs. И може би именно това е областта, в която Русия може да помогне в борбата против световния тероризъм - с know-how за класовите взаимоотношения и класовите конфликти, а не с информация за релефа в Афганистан или за пещерите, в които може да се крие новият Владимир Илич.
Струва си да развием по-нататък аналогията с класовия модел и да си припомним по какъв начин парламентарните демокрации реагираха след болшевишката революция? Ами по същия, по който смятат да реагират днес: атакувайки със сила следствието (болшевишкия режим), а не причината (бедността и отчаянието). Ако тогава обаче не са имали историческата мъдрост и опит да осъзнаят обречеността на подобна политика, то днес?!? Знаем и какво се получи тогава - болшевишкият режим бе консолидиран за десетилетия и се разпадна от само себе си в момента, в който се отвори към индивидуален просперитет на своите поданици (терминът е подходящ, имайки предвид парамонархическия му характер). Оттук открит остава въпросът "На какво отгоре разчитаме, че подход, буксувал в продължения на десетилетия, ще проработи сега?" И най-вече "Наистина ли не си дават сметка, че е обречен, или само се преструват?"
Напълно е възможно да не си дават сметка, понеже достатъчно дълбоко са повярвали в погрешността на "класово-партийния подход", приравнен към тоталитарния модел. А признанието на неговата адекватност би налагало да се преразгледат редица "аксиоми": за победата в "студената война", за същия този "край на историята", за глобализацията, облагодетелстваща еднакво и бедни, и богати и т.н. На кого се нрави подобна перспектива?

За адекватните мерки и платимата цена

Въпросът "Дават ли си сметка, или само се преструват?" има обаче и други важни измерения. Може и да си дават, но в политиката, особено в областта на националната сигурност, решенията имат склонност да се изместват в посока към краткосрочната перспектива. Тя обикновено надделява не само понеже всички дългосрочни последици са мъгляви и несигурни, но и понеже натискът на обществените очаквания е краткосрочна посока. Резултати тук и сега. Заради това политиците са склонни да дисконтират цената за взети днес решения - правят го под натиска на самата публика, а и нали цената ще се плаща нейде утре, а може би и вдругиден... Проблем възниква единствено тогава, когато днес плащаш цената на решения, взети вчера.
Колкото и трагично да звучи, на 11 септември роднините на почти 6000 души платиха част от цената за едно ефективно оръжие срещу руснаците в Афганистан, "закупено" от САЩ през осемдесетте - същия този Усама бин Ладен. И понеже не бих искал някой ден да се окажа в подобно положение, понеже не искам децата ми утре да плащат чужди сметки, смятам се в правото да попитам: каква е гаранцията, че цената на политическата подкрепа срещу Усама бин Ладен от страна на Пакистан и Индия (отмяната на ембаргото, наложено след техните изпитания на ядрено оръжие) няма да се окаже прекалено висока след десетина години? Какво, да не би ядрените програми да са прекратени? Или междувременно се е оказало, че не били бомби, а тромби? И откъде накъде някой ще товари децата ми с "плащания" по подобни "фючърсни сделки"?
Всичко това означава, че в един глобално обвързан свят, в който всички плащат цената на едно или друго глобално решение, не може да има "демократически централизъм", както и да го наричаме. Богатството и военната мощ на индустриалните държави не ги прави имунизирани от опростенчески решения и идеологически догматизъм.
Лично аз нямам решение - компетентността ми стига единствено да формулирам проблема. И той е реален: ако не се намери реална възможност за участие на всички държави в решаването на проблемите от глобално естество (да речем, в рамките на ООН, а не организацията да бъде оставена в "ъгъла" като смъмрен двойкаджия), цялата менажерия прекалено ще заприлича на организацията на "варшавския договор" начело с "товарища" с многото ордени и медали. Който, впрочем, също имаше проблеми с изговарянето на трудни думи и също правеше съдбоносни езикови (и не само) грешки.

Андрей Иванов

P.S. Единственото, което човек може да направи в рамките на демократичната процедура, е да се изкаже. Затова английски вариант на този текст е разпространен и чрез Интернет (www.abs.bg/ivanov). Какво да правят обаче всички онези прекалено бедни и онеправдани, нямащи какво да губят хора, освен да се гръмнат? Което те всъщност и правят...
А. И.