Не се червим, но сме тъжни
На Запад обвиняват арабите, че били изразили радостта си от трагедията на американския народ. А Израел се опитва да превърне тази "радост" в оръжие срещу интифадата. Не е вярно, че арабите са се радвали единодушно. Едно незначително малцинство прояви своята "shamata", тази "лоша радост", заключаваща се в доволство от нещастието на другия. Именно това малцинство остави инстинктите си да изплуват. То сметна, че е в правото си да го извърши. Но нека трудностите, които характеризират конфликта в района - от Палестина до Ирак, не ни водят към чувство за племенна принадлежност, в което да си приспадаме от жертвите на другия. Трябва да приемем, че чувствата на въпросното малцинство се доближават до най-разпространеното арабско разположение на духа. Няма защо да се червим. По-скоро има защо да сме тъжни. Тъжни от неуспеха си да съобщим на останалия свят нашите тези и нашите надежди. По-добре за арабите е да се идентифицират с невинните жертви в Ню Йорк. Арабите на интифадата, арабите в Ирак - всички те са в подобна ситуация. Но в своята борба ние отказваме да влезем в кожата на жертвите. Това би било по-близо до реалността, но ние отказваме всички морални и политически печалби, които биха произлезли от това. Вместо да работим в тази посока, да адаптираме културата си, да нагаждаме политиката си, ние се закачаме за илюзии, които превръщат атакуващите World Trade Center в компенсацията на една загубена мечта: общият арабски ангажимент, способен да защищава най-елементарните ни права. Арабите са ръководени от елити, които засилват "реализма" и "прагматизма" си за сметка на другите. Елити, които се срещат, дискутират, подбуждат, отказват, решават, осъждат, бламират... но не правят нищо осезаемо, за да придвижат каузите на нациите си. В панарабски план те нямат никакъв политически, икономически или културен проект. Огънят ни доближава. Може и да ни подпали. Какво да направим, за да не живеем след 11 септември така, както живеехме след 1 август 1990 (нахлуването на Ирак в Кувейт, бел. ред.)? Да останем извън "алианса" няма да е удобно. Но най-опасното би било да се ангажираме безусловно в него. Възможно ли е все още да се дефинира обща арабска политика, която би се отказала от действия "на парче"? Която би действала за справедливото уреждане на проблемите в района и в света?

As Safir, Бейрут

Йосеф Самаха