Kолективни страсти
Зрелищният ужас, стоварил се върху Ню Йорк и в по-малка степен върху Вашингтон, ни хвърли в нов свят на незрими, непознати нападатели, терористични мисии без политическо послание, безсмислена разруха. За жителите на този ранен град стъписването, страхът и нестихващото чувство на гняв и потрес няма да отшумят скоро, също като искрената болка и скръб пред подобна касапница. За щастие на нюйоркчани кметът Руди Джулиани, инак отблъскваща, неприятно войнствена и дори ретроградна фигура, известна със злостния си ционизъм, бързо зае ролята на Чърчил. Спокойно, сдържано и с необикновена съпричастност той вдигна накрак героичните полицейски, пожарни и извънредни служби, което донесе значителен успех и за жалост огромни човешки жертви. Освен това Джулиани бе първият, който предупреди съгражданите си да не изпадат в паника и да не нападат многобройните арабски и ислямски общности, първият, който изрази общата тревога, първият, който подтикна хората да се върнат към живота след разтърсващите атаки.
За съжаление това не бе всичко. Националната телевизия естествено внесе ужаса от крилатите изчадия във всеки дом - неуморно, настойчиво и не винаги поучително. Повечето коментари подчертават и дори усилват предсказуемите чувства на американците: ужасната загуба, гнева, яростта, усещането за уязвеност, желанието за мъст и безгранично възмездие. По основните телевизионни канали не тече друго освен нескончаеми припомняния за случилото се, за самоличността на извършителите (засега нищо доказано, което не пречи обвиненията да се повтарят час по час), на фрази като "атака срещу Америка" и т.н. След стандартните изрази на скръб и патриотизъм всеки политик чинно повтаря как няма да се огънем, няма да се разколебаем и няма да спрем, докато не изтръгнем тероризма из корен.
Това е война срещу тероризма, казват всички, но къде? На кой фронт? С какви непосредствени цели? Никакви отговори, само мъглява идея, че Близкият изток и ислямът са "нашият" враг и че тероризмът трябва да бъде унищожен.
Най-потискащото обаче е малкото време, отделено на въпроса за ролята на Америка в света и пряката й намеса в сложната действителност отвъд двата бряга, които тъй дълго правеха останалия свят далечен и практически отсъстващ от съзнанието на средния американец. Човек би си помислил, че Америка е спящ великан, а не постоянно воюваща или поне намесена в конфликти из целия ислямски свят суперсила.
Името и лицето на Бин Ладен станаха толкова притъпяващо познати на американците, че заличиха историята му и историята на неговите последователи (напр. като полезни съюзници в джихада срещу СССР в Афганистан), преди да се превърнат в готови символи на всичко омразно на колективното въображение. А после неизбежно колективните страсти се сбират в боен зов, който ужасно напомня на капитан Ахав, погнал Моби Дик, а не на това, което всъщност се случва: имперска сила, уязвена за пръв път на собствена територия, систематично преследва интересите си в една внезапно прекроена география на конфликта без ясни граници и видими участници.
Размахват се манихейски символи и апокалиптични сценарии, а бъдещите последици и реторичните скрупули са изхвърлени зад борда.
Сега ни е нужно рационално вникване в ситуацията, а не барабанен тътен. Джордж Буш и отборът му очевидно искат второто, а не първото. За повечето жители на ислямския и арабския свят обаче американската държава е синоним на арогантна сила, известна главно с лицемерно щедрата си подкрепа не само към Израел, но и към ред репресивни арабски режими, както и с глухотата си към самата възможност за диалог със светски движения и хора с оправдано критични позиции. В този контекст антиамериканизмът не се основава на омраза към модерността и завист за технологиите, както повтарят видни мъдреци като Томас Фрийдман; тя се базира на низ преки интервенции, конкретни разрушения и - в случаите на страдащия от американските санкции иракски народ и на американската подкрепа за 34-годишната израелска окупация на палестинските територии, на жестока и нехуманна политика, налагана с каменно хладнокръвие.
Сега Израел цинично използва американската катастрофа, като засилва военната окупация и потисничеството над палестинците. След 11 септември израелската войска нахлу в Йенин и Йерихон и неколкократно бомбардира Газа, Рамала, Бейт Сахур и Бейт Джала, взимайки големи човешки жертви и причинявайки огромни материални щети. Всичко това естествено се върши открито с американско оръжие и с обичайните лъжливи клишета за борба с тероризма. Израелското лоби в Съединените щати прибягна до истерични крясъци от рода на "сега всички сме евреи", приравнявайки взривовете в Световния търговски център и Пентагона с палестинските атаки срещу Израел като еднороден "световен тероризъм", където Бин Ладен и Арафат са взаимнозаменяеми фигури. Възможният миг на размисъл върху евентуалните причини за станалото, осъдено от много палестинци, мюсюлмани и араби, се превърна в огромен пропаганден триумф за Ариел Шарон; палестинците просто не могат да се защитават едновременно срещу израелската окупация в най-грозните й и брутални форми и клеветите срещу своята борба за национално освобождение.
Политическата реторика в Съединените щати заглуши всичко това, размахвайки думи като "тероризъм" и "свобода", докато всъщност тези едри абстракции прикриват цинични материални интереси, ефикасността на петрола, отбраната, стягащите хватката върху Близкия изток ционистки лобита и вековната религиозна враждебност (и невежество) спрямо "исляма", която с всеки изминал ден придобива нови форми. Най-лесното нещо е да пуснеш телевизионни коментари и разкази, да организираш форуми и да изнасяш лекции върху "исляма и насилието", върху "арабския тероризъм" и прочие, като използваш предсказуеми експерти от рода на Джудит Милър, Фуад Аджали и Стивън Емерсън, които да мъдруват и да дрънкат общи приказки без контекст или реална история. Защо никой не се сеща да поведе семинар за "християнството и насилието" (или, като стана въпрос, "юдаизмът и насилието") вероятно е твърде очевиден въпрос.
Не трябва да забравяме (макар че това въобще не се споменава), че Китай скоро ще настигне САЩ по потребление на петрол и затова Америка трябва спешно да установи контрол върху Персийския залив и Каспийско море; една атака срещу Афганистан с бившите централноазиатски съветски републики за база свързва стратегическата американска дъга от Залива до северните нефтени находища, която трудно ще се разкъса в бъдеще. Натискът върху Пакистан расте ежедневно и можем да бъдем сигурни, че събитията от 11 септември ще бъдат последвани от трайна нестабилност в този регион. Интелектуалната отговорност обаче изисква още по-критично чувство за действителността. Терорът съществува, разбира се, и почти всяко съвременно протестно движение в даден момент е прибягвало до него, вкючително Организацията за африканско единство на Мандела и ционизмът. И все пак бомбардирането на мирни граждани с F-16 и обстрелването с бойни хеликоптери имат същата структура и ефекти като по-конвенционалния националистичен тероризъм. Терорът е най-страшен, когато е прикрепен към религиозни и политически абстракции и опростенчески митове, които ни карат да забравим историята и здравия смисъл. Тук светското съзнание трябва да се намеси и да се опита да бъде чуто - както в Съединените щати, така и в Близкия изток. Никоя кауза, никой бог и никоя абстрактна идея не оправдават масовото изтребление на невинните, особено когато малка група хора управляват подобни действия и смятат, че представляват въпросната кауза, без да са били избрани или упълномощени да правят това. Да не говорим, че както се спори сред мюсюлманите, единен ислям няма: има множество ислями, както има и много Америки. Тази разнородност е присъща на всички традиции, макар някои от следовниците им напразно да чертаят граници и да формулират ясно кредо. Историята е твърде сложна и противоречива, за да бъде представяна от демагози (които съвсем не са така представителни, както смятат привържениците и опонентите им). Проблемът с религиозните или моралните фундаменталисти е, че днес техните примитивни представи за революция и отпор, включително желанието им да убиват и мрат, лесно се прикрепват към сложни технологии и привидно удовлетворяващи актове на ужасяваща символична зверщина. (С удивителна прозорливост за 1907 година Джоузеф Конрад рисува портрета на архетипния терорист, наречен лаконично "Професора" в романа си "Тайният агент"; единствената цел на този човек е да усъвършенства издържащ на всякакви условия детонатор; бомбата избухва в ръцете на бедно момче, изпратено без свое знание да взриви Гринуичката обсерватория като удар срещу "чистата наука"). Самоубийците, насочили самолети срещу Ню Йорк и Вашингтон, изглежда са били заможни, образовани хора, а не бедни бежанци. Вместо да получат мъдро управление с акцент върху образованието, грижата за масите и търпеливото организиране в служба на дадена кауза, бедните и отчаяните често са мамени с магическата пръчица на кървавите решения на подобни отвратителни модели, обвити в религиозни лъжи. Това още важи за Близкия изток като цяло и по-специално за Палестина, но и за САЩ, които сигурно са най-религиозната от всички държави. Класата на светските интелектуалци допусна голяма грешка, като не удвои усилията си да предложи анализи и модели за действия, способни да балансират несъмнените страдания на голяма част от своите народи, обеднели от глобализацията и несекващия милитаризъм; народи, които няма към какво да се обърнат освен към сляпото насилие и смътните обещания за бъдещо спасение.
От друга страна огромната военна и икономическа мощ на Съединените щати не означава непременно мъдрост или морална визия, особено когато коравосърдечието се смята за добродетел, а идеята за собствена уникалност - за съдба на нацията. Скептичните и хуманни гласове остават почти нечути в настоящата криза, докато Америка се стяга за дълга война "някъде там" със съюзници, насила призовани на бой със съмнителни основания и неясни цели. Трябва да изоставим въображаемите разломи, които уж разделят хората на сблъскващи се цивилизации, да преразгледаме етикетите, да преоценим ограничените си ресурси и да решим да споделим съдбите си, както всъщност са правели повечето култури въпреки бойните викове и лозунги.
"Ислямът" и "Западът" просто не стават за знамена, които да следваш сляпо. Някои тръгват под тях, но ми се струва ненужно да обричаме бъдещите поколения на продължителни войни и страдания, без да спрем и да поразмислим, без да видим взаимосвързаните истории на потисничество и несправедливост, без да се стремим към взаимно освобождаване и взаимно просвещаване. Демонизацията на Другия не е достатъчна основа за никоя достойна политика - особено не сега, когато можем да потърсим корените на терора в несправедливостта и мизерията и лесно да изолираме терористите, да ги разколебаем или другояче да ги оставим без работа. Това изисква търпение и образованост, но си струва усилието повече от новите степени широкомащабно насилие и страдание. Непосредствените перспективи вещаят разрушение и страдание в огромни размери, а американските политици ще се възползват от страховете и тревогите на своите избиратели с циничната увереност, че малцина ще се опитат да надигнат глас срещу раздухания патриотизъм и войнствеността, които ни пречат да се замислим, да разберем другия или дори просто да чуем здравия си разум. Въпреки това онези от нас, които могат да стигнат до желаещите да слушат - а те са немалко поне в САЩ, Европа и Близкия изток, трябва да се опитат да го направят колкото се може по-рационално и по-търпеливо.

Едуард Саид
Превела от английски Зорница Димова


Текстът е отпечатан в рамките на колонката на Едуард Саид, публикувана през седмица в "Ал-Ахрам Уикли", седмичното издание на английски на излизащия в Кайро в. Ал-Ахрам (бр 552, 20 септември 2001).