Война за мозъци
Не, Третата световна не е на дневен ред. И все пак, на дневен ред е една глобална война - от всички посоки, на хиляди километри и с мишени en gros. Защото врагът не е нито Вермахта, нито Червената армия. Това са масови убийци без имена и адрес, които се крият навсякъде; това са държави, които ги толерират, финансират, въоръжават. Но те също не се показват. Ако свалят маските, вече са загубили.
Тази война е фактически първата за ХХI век. Не познаваме нито правилата, нито законите й. Но можем да предположим, че ще бъде "обхватна и продължителна" и няма да се изчерпи с една "единствена битка" (Джордж Уокър Буш). Отбраната срещу терора ще трае месеци, вероятно години. Америка е ударена в сърцето, отминал е "синдромът на цинковите ковчези" от Виетнамската война. Сега излиза проблемът, който Джордж Кенън, изобретателят на "ограждането", дефинира преди 50 години. Външнополитически демокрациите се държат като динозаври. Те "се ядосват много бавно", реагират едва когато "практически вече са им откъснали опашките". Тогава обаче "замахват със сляпа ярост около себе си". Но Америка не бива да се поддава точно на тази стратегия на Джурасик парк - тотална война срещу тотален терор - и то, защото е в собствения й интерес. Защото войната се води преди всичко за мозъците. Терорът се опитва да ги отрови със страх и ужас, да подчини хората на разрушителната си воля, да ги принуди да капитулират морално. Защитникът трябва да се пази да раздухва страха, реагирайки като разярено праисторическо животно и превръщайки се по този начин в съзнанието на хората в по-голяма заплаха, отколкото терористичния агресор. Америка трябва да действа още по-разумно, защото тази война не може да се спечели само от една световна сила. Затова и коалицията трябва да е трайна.
И тук започва истинският проблем на тази, по същността си политическа, война. Днес в Европа Америка се радва на симпатия и солидарност, които за последен път получи в ранния стадий на Студената война (справка - Герхард Шрьодер, който се кълне в "неограничена солидарност" с ранения гигант). Само че страхът от "хегемона" е толкова дълбок, колкото и антиамериканизмът, който след идването на Буш на президентския пост отново започна обичайните си демонстрации. Онези, които сега се възмущават от липсата на състрадание в нападките срещу Америка, още след първите бомби ще посегнат към старите клишета. А именно, че Америка била виновна, защото разпространила глобализацията до последното кътче на предмодерността, защото поддържала израелския "империализъм", унижила арабите във Войната в Залива и... защото сега сляпо си отмъщава.
Но страхът има и рационално зрънце. Никой не иска да бъде въвлечен във война, в която няма какво да каже. Така че, който иска да състави възможно най-широка коалиция, трябва да се съобразява с нуждите и интересите на партньорите си. Подобна чувствителност Буш не показваше преди 11 септември. Той газеше безсрамно като валяк, без да го е грижа за поддръжката на съюзниците му.
Сега обаче Буш има нужда от тях, независимо колко изстребители и лазерни бомби има в арсенала си. Каква ирония. За първи път в историята си НАТО регистрира отбранителен казус. Облагодетелствана е обаче не Европа, а Америка. "Unilateralismus" е демоде, на мода е "кооперативната сигурност". Не само с класическите съюзници, а преди всичко с умерените мюсюлмански държави като Египет и Йордания, както и с досегашния помощник на талибаните Пакистан. Защото тероризмът трябва не само да бъде надвит, но и изолиран. Но така, че да не попаднем в капана, който са ни поставили терористите. Те искат именно заслепения от ярост ответен удар, който ще прогони умерените от нас и ще ги върне в лагера им.
Това не е "сблъсък на цивилизациите", а борба между отвореното общество и чистата омраза, която никога не може да бъде задоволена, а само възспряна. Който не преследва никаква друга цел, освен максимално голяма касапница, не заслужава нито разбиране, нито договаряне; за неутралност и дума да не става. С убийци, които не зачитат собствения си живот, не може да има диалог. Това междувременно разбраха и повечето европейци. Защото с отворените си общества и с свръхмодерната си икономика те са също толкова уязвими, колкото и американците.
Но Америка, в най-лошите си часове, които е преживяла от Гражданската война насам, няма да приеме никакъв неутралитет. Това пръв разбра Пакистан. За европейците коалицията не е само морално изискване, тя е изискване на реалната политика. Влиянието им върху разярения гигант ще бъде равно на степента на действената междусъседска помощ, която оказват. За да действа той във войната така разсъдливо, както разсъдливо действаше след шока на 11 септември.

в. Ди цайт, бр. 66/2001

Йозеф Йофе