Посилната тежест на истината
На американка и нюйоркчанка като мен, тъжна и потресена, Америка никога не е изглеждала толкова далеч от реалността, както след чудовищната доза реалност от онзи вторник. Несъответствието между случилото се и възможните начини за възприемането му, от една страна, и лицемерните скудоумия и захаросан фалш, с които, от друга, почти всички политици и телевизионни коментатори заляха Америка, е тревожно и угнетяващо. Изглежда сякаш упълномощените да отразят събитие от такава величина са се съюзили в желанието си да инфантилизират окончателно публиката.
Намери ли се някой да признае, че всъщност съвсем не става дума за "малодушно" нападение срещу "цивилизацията", "свободата", "човечеството" или пък "свободния свят", а за атака срещу самообявилата се световна свръх сила, нанесена в резултат на съвсем конкретни американски действия и обвързаности? Колко американци знаят, че Америка продължава все още да бомбардира Ирак? Ако думата "малодушен" непременно трябва да се употреби, вероятно ще е много по-уместно с нея да се определи онзи, който убива от високо горе в небето, без риск от отпор, отколкото другият, който е готов да се самоубие, убивайки. По въпроса за смелостта (едно иначе морално неутрално качество) - каквото и да се говори за хората, предизвикали касапницата от вторник, те със сигурност не са били малодушни.
Американските лидери са си наумили да ни убедят, че всичко е окей. Америка не се страхува. Високият ни дух е невредим. "Те" ще бъдат измъкнати от бърлогите си и наказани (които и да са "те"). Имаме си президент-робот, готов да ни увери, че Америка остава с изправена глава. И, по всяка видимост, многобройните и разнообразни публични личности, които енергично се противопоставяха на външната политика на сегашната администрация, се чувстват свободни само когато се обединяват в подкрепата си за президента Буш. Беше ни казано, че всичко е окей, или ще бъде, въпреки че преживяхме един ден, чийто ужас ще пребъде и въпреки че Америка се оказа във война. Но не е вярно. Нито пък е вярно, че това е нов Пърл Харбър.
Налага се радикално да премислим - може би във Вашингтон и някъде другаде някой да го прави - колосалната непригодност на американската разузнавателна и контраразузнавателна машина, възможните пътища пред американската външна политика, главно в Средния Изток и каква всъщност следва да бъде най-ефикасната програма за военна защита. Но хората на обществени постове, онези, които се стремят към тях или вече ги заемат, решиха, със спонтанното съучастничество на основните средства за информация, че обществото не бива да се претоварва с тежестта на действителността.
Навремето самохвалните и единодушно аплодирани празнословия по партийните конгреси в Съветския съюз ни се струваха жалки... Единодушието на лигавата реторика, с която реалността бе изличена със замах от почти всички американски политици и коментатори през последните дни, изглежда най-малкото недостойна за една зряла демокрация.
Утвърдените и прохождащите лидери на Америка ни демонстрираха, че смятат за своя обществена задача задачата да манипулират - да фабрикуват доверие и да направляват мъката. Политиката, политиката на една демокрация, която предполага възможност за несъгласие и шанс за искреност, бе заместена с психотерапия. Нека плачем заедно. Но нека и да опитаме да не бъдем глупаци заедно. Някакви остатъци от историческо съзнание може и да ни помогнат да разберем какво се случи току-що и какво би могло да стане по-нататък. "Страната ни е могъща", ни повтарят непрестанно. Аз лично не мисля, че това твърдение е кой знае колко утешително. Никой не се съмнява, че Америка е силна. Но тя е длъжна да не е само това.

Република, 17 септември 2001 г.

Сюзън Зонтаг
Превела от италиански Нева Мичева

Сюзън Зонтаг (1933) - американска писателка, журналистка и есеистка ("Добродетелят", "Пътешествие до Ханой", "Тенденциозни тълкувания", "Болестта като метафора", "Почитателят на вулкана" и др.), защитничка на човешките права и свободата на словото.