Наш ближен ли е антисемитът?
"Отблъскващ брътвеж и бълнуване на драскачи от заведения за душевно болни", "безумие", "параноя", "отровна ненавист", "мания за преследване", "фобия", "ирационална омраза", "варварство", "пещерен антисемитизъм", "антисемитски фантасмагории", "антисемитски брътвежи, изпълнени със страховити видения", "маниакален полски антисемитизъм", "психоза", "разюздано антисемитско въображение", "стряскащи видения", "деморализация на човешкото въображение"... С такива думи често говорим и пишем за антисемитизма. Дали обаче подобен начин на изразяване е ефикасен в борбата срещу него? Защото не е без значение как самите антисемити възприемат този език.
Зная, мнозина ще повдигнат рамене при такова поставяне на въпроса, тъй като предпочитаме "да се борим с антисемитизма", отколкото да разговаряме с антисемита.
"Много показателна - пише журналистката Ханна Швида-Жемба - беше реакцията на един селянин, с когото пътувах във влака. Когато реагирах негативно на антисемитските му заключения, той ме погледна с безпокойство, с недоверие и каза: "Май сбърках, като бях искрен с вас, защото може да сте една от тях или пък те да са ви подкупили", след което замлъкна и не се обади до края на пътуването".
Може би вината за подобен обрат на разговора се крие не само в манталитета на полския селянин, "заразен с антисемитски фантасмагории", но и в избора на погрешен, тоест поразително неефективен език, който вместо да лекува, изостря болестта? Този език се поражда от убеждението, че срещу антисемитските възгледи трябва да се "реагира негативно", а самият антисемит да се изобличи, осмее, смъмри, да се прикове на позорния стълб на общественото мнение, да се изолира. И най-накрая - ако всичко това се окаже неефикасно - да се вкара в затвора или в психиатрична клиника, защото по принцип антисемитът - в своята "завършена" форма - е безумец, обладан от опасни видения. Такъв човек не може да се промени. Оттук идва и определението "зоологичен антисемит", което ни освобождава от чувството за грях. С такъв човек не се разговаря, спрямо него можем само да "реагираме негативно".
Възможен ли е обаче някакъв разговор с антисемита? Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като - както вече се убедих нееднократно - с антисемит наистина се разговаря трудно. Да разговаряш с него е все едно да се опитваш да разбиеш стена с глава. Честно казано, никога не съм срещал антисемит, който да промени възгледите си под влияние на вербално внушение. Ако все пак не желаем да разговаряме с антисемита, нека поне не го обиждаме, тъй като това няма да доведе до нищо. Как обаче да пишем и говорим днес за антисемитизма, за да помогнем на антисемитите да се освободят от него - защото именно тази цел смятам за най-важна? Нямам задоволителен отговор на този въпрос, но поне зная какъв език не бива да се употребява спрямо антисемитизма. Това е езикът, който дадох за пример в началото.

Антисемитизмът след Холокоста

Говоря за тези неща по лични причини. От известно време срещам антисемити сред студентите и гимназистите, с които разговарям при различни обстоятелства. Техният антисемитизъм няма много общо с антисемитизма от Йедвабне - това е модерен антисемитизъм, появил се след Холокоста, антисемитизъм със спокоен глас и премерени жестове, осъждащ погромите и "окончателните решения", с една дума това е антисемитизъм, който се подиграва на "зоологичните антисемити" и антисемитските "побойници".
Изповядващите този антисемитизъм не помнят март 1968 г.1 и изцяло пренебрегват постмартенското либерално поколение, тоест поколението на своите родители. Те смятат, че Аушвиц е престъпление, а погромът в Келце2 - изстъпление. Никакви газови камери не им се въртят в главите. Когато чуват изразите, споменати от мен в самото начало, не им обръщат внимание. Смятат за глупост мнението, че евреинът е същество от по-долно качество, недостойно да ходи по земята. Пропускат покрай ушите си досадните приказки за еврейска комуна. Нито за миг не вярват в убийството на деца с християнска кръв, необходима за изпичането на маца. Не вярват в никакви "Протоколи на сионските мъдреци". Смятат за празни приказки твърдението, че евреинът не се различава от дявола и че всъщност е самият дявол. Повдигат рамене, когато някой им каже, че евреите са народът, убил Христос. Пропускат покрай ушите си всички тези антисемитски стереотипи. Никога не обиждат и не игнорират евреите, точно обратното: смятат ги за прекрасно образовани, умни хора, които обаче пренебрегват всеки "гой". Звучи парадоксално, но в основата на техния антисемитизъм е възхищението им от евреите. Евреинът - според техните стереотипи - е представител на народа от Свещеното писание, тоест на едно общество с големи интелектуални традиции, което смята неевреите за "нисши" създания и използва зле своя талант. Неговите инструменти са либерализмът, скептицизмът и постмодерната ирония. Ето защо човек трябва "да внимава с евреите", за да не ги допуска - по мирен, но категоричен начин - на стратегически места, особено в политиката, просветата и средствата за масова информация, където могат да причинят най-големи вреди. Но те възприемат евреите и през призмата на репортажите, които CNN им сервира почти ежедневно. Тези репортажи не будят у тях никакво съчувствие, тъй като нямат нищо общо с образа на евреина от Йедвабне, изгорен в обкръжената от разбеснялата се тълпа плевня. Това са образи на отлично въоръжени израелски войници, които не се съобразяват с резолюциите на ООН и в случай на необходимост, без да им мигне окото, стрелят по палестинските младежи на улицата. Когато човек разговаря с млади антисемити, всички аргументи отскачат от тях като от стена, защото те знаят, че който дискредитира "рационалния" им подход към евреите, или е прикрит евреин, или е просто еврейски "блюдолизец". Всеки път, когато чувам това, онемявам. Защото истината е следната: всички книги и статии за антисемитизма, които съм прочел в живота си, не ми бяха от полза при разговорите ми с реалния жив антисемит, точно обратното - тези книги и статии затвърждаваха у мен убеждението, че няма никакъв начин да се променят неговите възгледи. Нещо повече, дори съм сигурен, че ако споменатите книги и статии попаднат в ръцете му, те само биха укрепили антисемитските му убеждения и в никакъв случай не биха ги разколебали.
По подобен начин стоят нещата и с аргументацията, която неотдавна придоби гражданственост в споровете около книгата на Ян Т. Грос за масовото убийство в Йедвабне. Тя също не оказва влияние върху младите ми събеседници. Те смятат, че онези, които говорят за Йедвабне, искат "да изтръгнат" от тях благородно чувство за споделена отговорност за стари полски престъпления. "Удряйте се в гърдите, поемете върху себе си вината на предците, които убиваха евреите, така, както и ние се бием в гърдите". Никой, от когото искат подобно нещо и който носи антисемитизъм в сърцето си, няма да се промени под влияние на внушения от подобен род, напротив: естествената реакция в такива случаи е агресията. Съществува обаче и друга възможност, която, според мен, е още по-лоша: те, например, напълно одобряват готовността на полското правителство да се извини символично на евреите за полските престъпления, тъй като, според тях, в крайна сметка "на нас, поляците, това нищо не ни струва, а като цяло ще имаме голяма полза". Ако ефектът от книгата на Грос би изглеждал така в по-широк спектър, то смятам, че това ще бъде една морална катастрофа.

Да не разтърсваме съвестта

И така, ако наистина желаем да въздействаме върху позициите на съвременните антисемити, то не бива да казваме: "трябва да си платим заради деморализацията на нашите предци", "да заплачем над съдбата на евреите". По-добре ще е да кажем: "нека заедно пожелаем да разберем, да помирим, да заплачем..."
В името на доброто трябва да избягваме неподходящата риторика. Някой ще каже, че това са излишни "нежности", че най-сетне е настъпило време "да разтърсим съвестта на поляците". Аз обаче не считам, че това са излишни "нежности". Освен това смятам, че никога нищо не трябва да се разтърсва и най-вече нещо толкова уязвимо като нечия съвест. Това не е обект за разтърсване. По-скоро предпочитам да се говори за "лекуване на съвестта". Междувременно в няколко статии за престъпленията в Йедвабне съзрях неприкрито желание за морално притискане в ъгъла. Ето защо не ме учудват реакциите на младите хора, с които понякога разговарям. Борбата с антисемитизма - чрез морална "принуда" да се предизвика чувство за споделена отговорност за разкритите престъпления на предците - има във висша степен ограничена ефективност, но онези, които постъпват по този начин, не винаги осъзнават това, сякаш искат преди всичко да дадат воля на "негативните си реакции" и същевременно да засегнат болезнено антисемитите, разчиствайки стари сметки с тях.
Естествено, трябва да говорим без заобикалки за старите престъпления, извършени от поляци. Тук две мнения няма. Въпросът е само как да говорим за тези неща. Ако ги обсъждаме с някакво скрито задоволство, че най-сетне сме успели да заловим in flagranti полския дух в лъжа, то, според мен, подобен начин на изразяване няма да окаже положително влияние върху промяната на позициите. В книгата на Грос липсваше нещо. Ще го кажа, макар да зная, че лансирам рисковани формулировки. Не открих в нея любов. Искам да бъда разбран правилно. Нямам предвид сантименталности a la Достоевски. Това, което са извършили престъпниците от Йедвабне, е голямо нещастие за евреите. Но това е голямо нещастие и за извършителите на престъплението. Трагедията на тези хора е, че те са били дълбоко убедени, че вършат добро дело. Вина за това носят онези среди, които подклаждаха антисемитизма през 20-те години. Но и тези млади хора (също полски момчета), които са изгорили евреите в Йедвабне, са били толкова убийци, колкото и жертви на антисемитизма, посят в сърцата им. Не призовавам към някакво опрощаване на греховете, защото за подобно нещо не може и дума да става. Все пак ще повторя: в образите на тези хора не усетих и сянка от любов към ближния, тъй като престъпниците от Йедвабне са били наши ближни, засегнати от нещастието на антисемитизма - и именно тази гледна точка не открих у Грос. Смятам, че младият мъж, който е подритвал отрязаната глава на зверски убитото еврейско момиче, е бил не само изверг. Този мъж е бил също така олицетворение на върховното човешко нещастие. Майка ми наричаше такива хора просто "нещастен човек". Това бяха мъдри думи от един отминал език, на който малцина днес говорят.

Всеки може да бъде "евреин"

Що се отнася до начините на борба с антисемитизма - след много преживявания стигнах до извода, че всички опити за шокова терапия, както и продиктуваните от най-благородни подбуди намерения за "изтръгване" на чувство за споделена отговорност за позорните деяния на предците, са много по-неефективни, отколкото простата история, която понякога разказвам на моите млади събеседници с антисемитски предубеждения. Това е разказ за онова, което ми се случи през март 1968 г.
И така, сутринта на 9 или 10 март на вратата на апартамента на нашите съседи видях надпис с тебешир: "Тук живеят чифути". Това много ме развълнува. В първия момент си помислих, че съм разкрил опасна тайна, която някой е искал да скрие от мен. Баща ми обаче само махна с ръка: "Че какви евреи са те".
Но второто откритие беше много по-важно. Изведнъж осъзнах, че подобен надпис би могъл да се появи на всяка, дори на нашата врата. Ако това се случеше, то как бихме живели с такова петно? Веднага си помислих за Мама и Татко. Кой ли им има зъб напоследък? Защото беше достатъчно само да попаднеш в полезрението на онези, които драскаха подобни надписи по вратите. Може да си расов рус мъж със сини очи - това няма никакво значение. Достатъчни са само няколко бързи движения с тебешира и за миг се превръщаш в "мръсен евреин".
Така че, ако днес искам да отклоня някого от антисемитизма, то бих се опитал да му внуша онова, което преживях в онзи момент. Почувствах безличен, унизителен, животински страх. Всеки момент можех да бъда дамгосан с невидимата - и все пак видима за всички - жълта звезда на цар Давид. И знаех, че по никакъв начин не бих могъл да се защитя. Изведнъж открих, че евреин в Полша е този, когото нарекат такъв. Трябваше само да изпревариш съседа си и да напишеш подходящите думи на неговата врата, преди той да ги напише на твоята. Досещах се кой е написал думите на вратата на съседите. Той живееше на третия етаж и водеше дело с тях за един гараж. С помощта на няколко думи, изписани с тебешир на вратата, този човек пусна в действие механизма на дамгосването, който можеше да обхване всички нас. Той хвърли искрата, от която можеше да пламне цялата къща. Именно тогава разбрах пълното безсилие на белязания човек. Ако някоя нощ на твоята врата се появи подобен надпис, можеш след това да показваш хиляди пъти кръщелното си свидетелство - никой няма да ти повярва, че си "расово чист". Ще бъдеш белязан завинаги, защото хората ще запомнят надрасканите с тебешир думи. В този смисъл твърдението, че в Полша има антисемитизъм без евреи, е вярно само отчасти. Антисемитизмът създава евреина, за да го нападне.
Антисемитските лозунги задвижват пъкления механизъм и именно за него трябва днес да говорим на младите хора с антисемитски предубеждения. Антисемитизмът е нещо повече от расовите предразсъдъци, от които "расово чистият", "истинският поляк" не трябва да се страхува. Върху това трябва да се акцентира. Много опасно е мнението, че антисемитизмът е отблъскващ предразсъдък, насочен към "другите", тоест безразличен към по-голямата, "здрава" част от обществото, тъй като тя няма от какво да се страхува. Всеки човек, издигащ антисемитски лозунги, пуска в действие пъкления механизъм, който може да се обърне срещу самия него и близките му.
Спомням си следния знаменателен инцидент от март 1968 г.: наш познат, истински антисемит от преди войната, един следобед научи, че хората го смятат за "стар евреин". Най-напред той повдигна рамене: "Мога да им покажа кръщелното си свидетелство от църквата на Спасителя във Варшава". След това обаче в очите му се появи истинско безпокойство: "Виждате ли, господин Юзеф - оплака се той на баща ми - колко са глупави днес хората. Не могат да различат поляка от евреина". Той беше с бяла коса и носеше дълга брада. Това беше достатъчно за една нощ да се превърне в "ционист", който трябва да бъде "поставен на място".
През 1981 г. по улиците на Гданск някой беше разлепил листовки с надпис: "Брадатите в Израел". Добре си спомням това, защото тогава носех брада. В едно общество, в което механизмът за дамгосване е пуснат в действие, всяка различност се превръща (или може да се превърне) в нещо еврейско. Колко евреи само се пръкнаха в нашия квартал през март! Всеки оглеждаше внимателно другия, като обръщаше особено внимание на носа му. Запомних тези изпитателни погледи за цял живот. Чувствахме, че "чифутите" са сред нас и трябва да бъдат разобличени. Не беше лесно да се наричаш Корнфелд, Вайс, Мюлер. Но окончанието "-ски" също не беше гаранция за спокойствие. Научих, че е по-добре да не се казваш Вроцлавски, Варшавски или Радомски. Спомням си също така как се забавлявахме в училище. Една ей такава невинна игричка. Голям смях падаше. Някои рисуваха с тебешир на дланта си звездата на цар Давид, насочваха се към избраната жертва и със силен, сърдечен удар в гърба, преструвайки се, че става дума за приятелски поздрав, лепваха тебеширения отпечатък. След това момчето вървеше по улиците, а тебеширената звезда блестеше на гърба му като някаква мишена, по която да хвърлят камъни. И имаше хора, които замеряха тези гърбове.
Така че, ако трябва да се борим с антисемитизма, нека се опитаме да внушим на онези, които имат добро расово самочувствие, че този дяволски механизъм може да се обърне срещу самите тях. Разкаянието и чувството за споделена отговорност заради престъпленията на Холокоста може би ще се появят по-късно, но не си струва да започнем от тях. Лекуването на съвестта е много деликатна работа и една необмислена дума или жест могат да развалят всичко. Тук е необходим швейцарски часовникар на душата, а не обвинител, който показва на всички урната с праха на убитите, за да засрами и нарани хората.

Обща молитва

И така, нека се опитаме да запомним, че трябва да браним от антисемитизма не само преследваните хора, но и онези наши ближни, които от добри чувства са искали и още искат да защитават Полша от "еврейската заплаха". Защото те също са били - и продължават да са - жертви на антисемитското нещастие.
Би било добре, ако потомците на жертвите в Йедвабне пожелаят да отправят един прекрасен жест към полските антисемити и към престъпниците от Йедвабне, подобен на жеста на полските епископи, чийто символ станаха паметните думи: "прощаваме". Подобен жест би довел до спад на антисемитските настроения в Полша в много по-голяма степен, отколкото всички шокови терапии, демаскиращи изстъпленията на антисемитизма. Смятам също така, че би било добре, ако сред молитвите в Йедвабне намери място и една обща полско-еврейска молитва не само за душите на жертвите, но и за душите на техните убийци. Както каза неотдавна папа Йоан Павел II: "Няма друг път освен помирението и прошката - приета и дадена (...), любовта към тези, които са ни сторили неправда, ще разоръжи противника и може дори да превърне бойното поле в място за солидарно сътрудничество. (...) Не е лесно да склониш сърцето си към прошка и помирение. (...) Не само този, който е причина за враждебността, но и онзи, който я изпитва върху себе си, трябва да се стреми към помирение. (...) В нашата епоха прошката все повече се явява като необходимо мерило за истинското обновление на обществото".
Според мен, тези думи, осветени от папа Йоан Павел II чрез прошката, която той даде на Али Агджа - човека, който извърши покушение срещу живота му, съдържат послание, ценно не само за християните, но и за евреите, които носят в сърцата си болезнената рана от спомените за Холокоста. Зная, да простиш на "нещастните хора" от Йедвабне е много трудно, и зная също така, че нямаме право да приканваме евреите към подобно нещо. Затова казах "би било добре" и нито дума повече, защото това е един много деликатен въпрос и тук можем да говорим само за надеждата, че някога това може да стане, но не е наша работа да насилваме пропитите от болка сърца.

Газета Виборча, 1 юли 2001

Стефан Хвин


Стефан Хвин - писател, есеист, автор на романи, сред които: "Кратката история на една шега", "Ханеман", "Естер".



























































































1.През март 1968 г. в Полша се води борба в ръководните политически елити, поредица от полицейски провокации, съпроводени от мощна антисемитска кампания, организирана от комунистическата власт. Това довежда до масови протести предимно сред студентите и някои научни среди. В резултат на събитията евреи масово напускат Полша. -
Б. О.

2.През август 1946 г. в Келце полското население извършва погром върху евреите от града. -
Б. О.