Една много френска книга

Напоследък Делакорт се проявява като издателство, поставило си за цел да предлага на българския пазар колкото се може повече заглавия на Патрик Модиано (преди Младост излязоха Непознати и Недели през август). И по-точно - да пусне всичко непреведено от този автор, защото Модиано - оказа се - е един от най-превежданите съвременни френски романисти. При това издателството се справя много добре, особено в случаите, когато преводач е Андрей Манолов.
Насочването към Патрик Модиано е обяснимо. Той е едновременно добър и четивен автор, с разпознаваем стил, писател, който разказва истории, но не ги разказва докрай, а обича загадъчното, обича да поставя читателите си в позицията на свободни тълкуватели, на дописващи подхванатите истории. Както и повечето текстове на Модиано и Младост е книга за любовта, миналото, дребните неща (някакво писмо, изрезка от вестник, едни обувки с подметки от суров каучук, поглед във въртящата се на грамофона плоча...), градовете, паметта. Само че този роман е по-малко енигматичен, миналото тук не е така неясно, паметта е по-услужлива, фрагментите от историите по-ясно се наслагват и обясняват. Разбира се, причините за станалото и ставащото не се изясняват, иначе това не би бил Модианов роман, но общите схеми - пак ще го подчертая - лесно се реконструират. Всеки от главните герои не просто напластява собствената си история, той успява да нареди пъзела и на чуждите, на всички истории, които го интересуват.
Идеята за миналото в Младост е двойствена - миналото хем хипнотизира, хем плаши. Миналото се търси, из него се рови, то се опознава. В същото време то трябва да бъде избягвано, за него рядко се говори, защото в миналото се крие някакво престъпление (голямо или малко), разкриването на което би заплашило настоящето, би го срутило. Като в Младост определено повече се бяга от миналото, то е повече тъждествено на мълчанието, нещо, което е рядкост в романите на Патрик Модиано. А непоносимият сблъсък между минало и настояще е показан най-добре чрез случващото се на тези, в чийто живот миналото нахлуе. Когато то се появи чрез лица от някога, или чрез места, най-вече сгради, които са се променили или са изчезнали, свидетелят на метаморфозите обикновено не понася прозрението и слага край на живота си. Защото логиката - казва романът на Модиано - е следната - новото място изисква нов живот с нови хора, незатормозени с памет. Приспособимостта е изключена.
И най-сетне, романът на Модиано е роман за Париж. Героите в него обикалят по своите маршрути из града, опитомявайки превърналите се в символи места като кейовете на Сена, градинката на Трокадеро, Люксембургската градина, Шан-з-Елизе, Латинския квартал, парижките кафенета... И поемат духа на града, въплъщаващ се дори в начина, по който романът говори за града-мечта, за града, който най-често се сънува. За града, в който дори чужденецът няма как да се загуби, защото въпреки мащабите си Париж е отворено, човешко място...

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Патрик Модиано. Младост. Прев. от френски Андрей Манолов. Изд. Делакорт.
С. 2001