Търсения в "ничията земя"
"Новите социални неравенства". Това бе темата на първата дискусия "в зоната на "Ничията земя" на Центъра за култура и дебат "Червената къща", състоял се на 7.Х.2001 г. Разсъжденията на насъбралите се в зала "Десислава" на хотел "България" теоретици, хуманитаристи, журналисти и въобще любопитни към случващото се около нас люде бяха центрирани върху текста на Андрей Райчев "Средната класа преди/след Десети", който той представи в три поредни свои съботни колонки във в. "Сега". За да коментират, или по-точно да допълнят неговите думи, бяха призовани икономистът Георги Ганев, културологът Илия Илиев и социалният антрополог Харалан Александров. Иван Кръстев представи реакциите на читателите на "Сега" върху тезите на Райчев, изтекли в електронния форум на вестника. В разгорялата се дискусия след това се включиха Красен Станчев, Самуел Франсез, Андрей Бунджулов, Александър Кьосев, Давид Йерохам и други. Водещ дебатите бе Ивайло Дичев.
Идеята на Андрей Райчев е да открие онази привилегирована гледна точка, която да му позволи едновременно да разбере и защо загина социализмът (най-важният въпрос и най-важният днешен комплекс според него), и какво се случи с бившето социалистическо общество (респективно с неговите членове) след тази смърт. Фактически "привилигерованите гледни точки" са две и са в непрестанна "агонална" смяна на местата: първо, от "височината на времето" (на постсоциализма) мислим социализма, второ, чрез/през него обясняваме това, което дойде след социализма. Тезата на Райчев е, че макар след края на "лагера" всички да предричаха експлозии, всъщност процесите, които се развиха, бяха имплозивни. Един, образно казано, взрив навътре. Според него е така, защото при социализма 90 % от живеещите съставлявали "средна класа" (понятието, разбра се по-късно, употребявал като метафора), която той определи не външно-обективно, а вътрешно-субективно - това били хората, възприели социализма като естествено устройство на света. 15 % от тях Райчев категоризира като висша средна, 35 % - средна средна и 40 % долна средна класа. Диференциацията произтича от възможността за достъп до "3-те ключа": на колата, на апартамента и на вилата. В социкономиката, която е икономика на дефицита, класовата позиция се обуславя от този достъп, реализиращ се благодарение на "втората мрежа" - една по-предишна негова теза. Следователно разпадът на социалистическата средна класа се проявява не като разпад на някаква собственост, а като отказ от статуси и притежания. За да останат накрая два последни статуса, на които все още се крепи тази "загиваща" класа, а именно: жилището и образованието на децата. Оттук Андрей Райчев формулира и откритието, новината на своите изследвания: че структурообразуващ класов принцип тепърва ще се оказва не собствеността, а мястото в образователната структура. Изхождайки от това твърдение, той предположи и бъдещото класово разделение в българското общество: 1/3 средна класа, съставена от тези с достъп до английски и компютър, 1/2 долна, която няма такъв достъп, но все пак има някакво образование, и 20 % "гето", които въобще не посещават училище.
Георги Ганев възрази в своето изказване, че у Райчев липсва външен критерий за определяне на средната класа, както и че, според него, обществото ни не било докрай декапитализирано - имало го във вид на човешки, обществен и финансов капитал. Той обаче се съгласи с важността на образованието като критерий за социалното сруктуроопределяне, заключавайки, че докато индивидът не се откаже от него, не може да се говори, че той е изгубил перспектива за бъдещето. Илия Илиев очерта потреблението като причисляване или оттласкване от някаква група (една теза, много сходна с Бодрияровата, развита в "Към критика на политическата икономия на знака") и формулира интересното наблюдение, че желанията за българска нормалност са насочени не навътре, а навън: българинът се съизмерва със своя западен колега, не с група, която е част от българското общество. В крайна сметка живеенето по български се оказва живеене в "късчета" нормалност, като никой не възприема собственото си съществуване като изцяло нормално. Което всъщност се оказва и причина тук да не се създават групи, обединени от колективни действия и общи акции. Харалан Александров говори за субективното (само)възприемане на българските "богаташи", идентично сюжетиращи своя успех като преодоляване на много големи трудности. Той направи извода, че сред тях функционират, са в обръщение множество митологии, но нито една идеология. Съзнанието им било катастрофично - страх да не изпаднат от групата на успеха, което непрестанно ги "люшка между две крайности" и създава усещане за изгубен свят: "Преди ние живяхме в бъдещето - споделил един от тях, - сега живеем в миналото."
Коментирайки изложените мнения в електронния форум на "Сега", Иван Кръстев предложи за "средната класа" на Райчев названието "гулаш-класа". Той изказа съжаление, че Райчев се е отказал от евристичния диференциращ принцип на понятието "втора мрежа" и постави резонния въпрос: как все пак старите елити успяха да се превърнат в нови? И кои по-точно от тях съумяха да сторят това?
В последвалите изказвания се срещнаха както частични съгласия и уточняващи допълвания, така и цялостни несъгласия с тезите на Райчев. Красен Станчев се обяви срещу дефиницията и разбирането за средна класа, а също и срещу разбирането на капитала като такъв. Той предложи една нова метафора: да наричаме социалистическата икономика икономика на грабежа и съответно да разглеждаме постсоциалистическите й трансформации като промяна във формата на грабежа, който обаче по същество си е същият. Александър Кьосев заяви, че тази 1/3 бъдеща средна класа, очертана в текста "Средната класа преди/след Десети", всъщност напуска България. Той определи българското образование като междинна спирка, временно състояние, което, според неговите заминаващи студенти, "не било същинско образование". От това той заключи, че "капиталът на компетентностите" е раздвоен": 1) образован, който бяга от България, и 2) друг, който не е образован. Андрей Бунджулов от своя страна направи важното уточнение, че няма социализъм, а има социализми и от тази гледна точка акцентира върху нуждата "строят" да се мисли и в своята "вътрешна еволюция". Оттук той проблематизира твърдението за 90 % средна класа при социализма, тъй като хората конструирали и съответно живеели в различни жизнени светове. Бунджулов наблегна на съществения според него дефицит при социализма - дефицитът на власт върху вещите.
Дебатът "Новите социални неравенства" се състоя, ако и участниците да разбираха, че едва ли ще открият онази единствена "привилегирована гледна точка", с която всички да са съгласни. Но тъкмо в това е смисълът на всеки дебат: в търсенето на тази точка да се осъзнае, че единствено и само той е способен да я даде. Следващото търсене в "Ничията земя", както обяви Ивайло Дичев, ще бъде на територията на медиите.

Митко Новков