Свидетели на крехката добрина
През 1941 г. жители на едно полско градче и селяни от околността отмъщават на невинните си съседи евреи заради преследване от страна на съветските окупатори, като ги изтезават и изгарят живи. През 1943 г. представители на десницата в България спасяват почти всички тамошни евреи, като "за награда" дошлият по-късно на власт комунистически режим ги хвърля в затвора или ги осъжда на смърт. По време на Втората световна война "Свидетелите на Йехова" в Германия не искат да викат: "Хайл Хитлер!", като избират смъртта в ръцете на нацистите пред военната служба.
Това са основните теми на три книги, които искам да разгледам: трудът на Цветан Тодоров "The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust" ("Крехката добрина: защо българските евреи преживяха Холокоста"), Принстън юнивърсити прес; Мишел Рейно и Силви Графар ("The Jehovah's Witnesses and the Nazis: Persecution, Deportation and Murder, 1933-1945" ("Свидетелите на Йехова и нацистите: преследване, депортация, убийства, 1933-1945"), Купър скуеър прес; и Ян Томаш Грос "Neighbors: The Destruction of the Jewish Community in Jedwabne", Принстън юнивърсити прес (полско издание: "Съседите: унищожението на едно еврейско градче"), Пограниче.
Тези книги пораждат въпроси, на които не може да се даде еднозначен отговор. Защо поляци, които са страдали по време на съветската окупация, изведнъж решават да избият още по-измъчените евреи1? Дали убийството, извършено от полуграмотни селяни, занаятчии или работници-надничари, е равнозначно на убийствата, извършвани от образованите и обучени служители на германските полицейски формирования, както явно се опитва да внуши в книгата си Ян Томаш Грос. Дали доброволно приетите страдания на немските "Свидетели на Йехова" могат да се сравнят със страданията на евреите, които никой не е питал какво мислят за фюрера, нито пък дали биха искали да се отрекат от религията си. Защо българите съумяха да спасят своите евреи, а холандците - които, общо взето, не са антисемити - претърпяха пълен крах в това начинание, така че в България оцеляха почти 100, а в Холандия едва 20 процента от еврейското население?

Йедвабне - мъст, алчност или вековна ненавист?

В дълбоката и разтърсваща книга на Ян Томаш Грос "Съседите" се разказва за поляци и евреи - двата народа, понесли най-много страдания през Втората световна война. В предговора към американското издание авторът заявява, че иска единствено да опише как "в един юлски ден на 1941 г. половината жители на едно източноевропейско градче избива другата половина - близо 1600 мъже, жени и деца". Според него полските, християнски жители на Йедвабне - градче в бедната, североизточна част на Полша, са участвали в чудовищни изтезания и убийства или пък са подстрекавали палачите. Никой друг, освен едно-единствено семейство, не се е притекъл на помощ на жертвите. Въпреки че в околностите на Йедвабне е бил разположен малък отряд на германската жандармерия, според Грос поляците са извършили това престъпление с негласното разрешение на немците, но без тяхно участие. Нищо чудно, че когато преди една година - в Полша и на полски - Грос огласи това съкрушително обвинение, той предизвика разгорещени спорове, краят на които не се вижда и до днес. Дебатът се разраства и почти всеки ден се появяват нови свидетелства и предизвикват нови полемики.
Ян Томаш Грос, професор от департамента по политически науки и европейски изследвания на Нюйоркския университет, е роден в Полша2. През 60-те години участва в демократичното студентско движение, за което за кратко лежи в затвора. Бидейки свидетел на инспирираните от властите антисемитски гонения, в края на 60-те години той емигрира от страната. Като американски учен публикува блестящи трудове за съветската и германската окупация на Полша по време на Втората световна война. Преди няколко години в еврейския архив във Варшава той попада на показанията на Шмул Васерщайн от април 1945 г., който описва в детайли ужасите в Йедвабне. Самият Васерщайн успява да се укрие и да избегне смъртта. Това откритие подтиква Грос да проучи два съдебни протокола от процесите през 1945 и 1953 г., които са се водили пред провинциални съдилища в комунистическа Полша и в които двайсетина жители на Йедвабне са били обвинени за активно участие в клането. През последните няколко години се появиха нови свидетелства за съдбата на еврейските и нееврейски жители на градчето. През 1980 г. беше публикувана паметна книга със спомени на оцелелите, а през 1998 г. режисьорката Агниешка Арнолд направи интервюта с очевидци, пожелали да споделят с нея спомените си за събитията от 10 юли 1941 г.3
От казаното дотук се вижда ясно, че в Полша след Втората световна война страшните събития в Йедвабне не са били напълно забравени. Явно обаче никой не е бил заинтересован от по-нататъшното установяване на истината, а полското общество не е запомнило онези ужасни дни. На пръв поглед това може да изглежда непонятно. Мисля си обаче колко ли американци са чували каквото и да било за събитията в Тулса, щата Оклахома, в края на май 1921 г., преди наскоро да се появят свидетелства, описващи как белите жители на градчето, подстрекавани от пресата и политиците, избиват неколкостотин невинни чернокожи. Въпреки че съм професионален историк, разбрах за тези страшни събития едва преди една година - 44 години след пристигането ми в Съединените щати. Нещо повече, клането в Тулса се е случило в мирно време, докато в Йедвабне се е водила кървава война, редували са се жестоки окупатори, господствал е тотален административен и политически хаос.
Според Васерщайн и някои други източници, еврейските и нееврейски жители на градчето са живели в относителна хармония чак до преломните лято и есен на 1939 г., когато след пакта Рибентроп-Молотов на 23 август най-напред влизат германците, а след тях Червената армия. Източните покрайнини на Полша са присъединени незабавно към две от западните републики на СССР и заплахата, съпътстваща съветската окупация, не буди никакво съмнение. В по-ранното си блестящо изследване "Внос на революция: съветската окупация на полска Западна Украйна и Белорусия" Грос описва как комунистическите власти извършват брутално депортиране в Сибир на 1,25 млн. жители на Източна Полша - предимно поляци, но също така евреи и други, като голяма част от тях намират там смъртта си.
Повечето от депортираните са принадлежали към полския обществен, политически и военен елит. Според Грос НКВД е избил около 100 хиляди души, т. е. близо една десета от цялото мъжко население. Той пише: "Според много предпазливи изчисления в периода 1939-1941 г. в сравнение с нацистите Съветите избиват или са причина за смъртта на три или четири пъти повече хора, при положение че населението там е наполовина по-малко от това в териториите под немска юрисдикция" ("Внос на революция", стр. 229). Съветските окупатори конфискували земите на селяните и ги тормозели по най-различен начин. Подобни били последствията и от дейността на антисъветското партизанско движение, а най-вече от реваншистките акции на съветската армия и милиция. Затова не е чудно, че след немската офанзива срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 г. голяма част от населението на тези земи - поляци, украинци и белоруси - посрещат германците като освободители. Тук можем да добавим, че същото се е случило и в прибалтийските страни и Бесарабия (днешна независима Молдова), които Съветите заграбват след пакта Рибентроп-Молотов.
Както пише Грос в "Съседите", идването на немските войски, окупирали Източна Полша от края на юни 1941 г., е било предшествано от мълвата, че новите господари разрешавали на полските християни да избиват евреи. Германската полиция разстреляла хиляди евреи в околностите на Йедвабне. Мнозина от жителите на градчето решили, че е дошло време за реванш за (както те смятали) репресиите от страна на "еврейската комуна". Между другото, появил се е и шанс за заграбване на еврейските богатства. Големи откъси от книгата са посветени на описанието на началото на погромите, започнали ден-два след пристигането на немските подразделения, както и на тяхната кулминация - убийствената оргия на 10 юли. От няколко дни селяни от близките села пристигали с празни каруци с надеждата да се сдобият с някаква еврейска плячка.
На 10 юли по призива на Мариан Каролак, самопровъзгласил се за кмет и един от главните извършители на последвалите деяния, млади хора, въоръжени със сопи, ножове и брадви, нахлуват в еврейските домове, след което с удари и ритници изкарват всички на пазарния площад. Един от мъжете пробожда 18 евреи, други режат главите, избождат очите и разпорват коремите на жертвите. Няколко млади евреи са принудени да отнесат и погребат големия паметник на Ленин, преди на свой ред да бъдат убити. Според Васерщайн всичко това става пред погледите на развеселената тълпа. Най-накрая всички оцелели са закарани в една селска плевня и изгорени живи. Онези, които правят опит да избягат, са пребити със сопи.
Размишлявайки върху смисъла на това събитие, Грос отхвърля аргумента, че главната причина за изстъпленията на селяните е сътрудничеството на голяма част от евреите с комунистическите власти по тези земи, както и комунистическият гнет като цяло. Той стига до извода, че те са били ръководени от обикновена алчност, както и от многовековна ненавист спрямо "богоубийците", които "проливат кръвта на християнските деца". Все пак е трудно да се съгласим с това мнение на фона на описаната по-горе сцена с паметника на Ленин, както и с дивашката необузданост на палачите. Грос твърди също така, че никой от местните свещеници не си е помръднал и малкия пръст, за да защити евреите, въпреки че католическите отци са се ползвали с достатъчен авторитет, за да възпрепятстват погромите.
Грос не твърди, че всички поляци приличат на жителите на Йедвабне. Той само напомня, че спонтанни изстъпления е имало и на други места, че след войната отново се разгаря необуздан антисемитизъм и че единственото семейство в Йедвабне, което е приютило евреи, се сблъсква с такава ненавист и дори физическа агресия, че след войната решава да напусне Полша и днес живее в Чикаго. Позовавайки се недвусмислено на Даниел Йонах Голдхаген и прочутото му колективно обвинение към немския народ, Грос определя поляците от Йедвабне като "ревностни палачи" (D.J. Goldhagen, "Ревностните палачи на Хитлер", полско издание на Прушински & С-ка, Варшава, 2000).
Това определение не е сполучливо. Неслучайно "The New York Times Book Review" (8 април 2001) озаглави рецензията си за книгата на Грос "Ревностните палачи на Хитлер". Ако съотнесем тази теза към полския или дори към целия германски народ, тя ще се окаже невярна. Освен това авторът на рецензията Стивън Ерлангер сравнява поляците с австрийците, сякаш не вижда разликата между една страна, в която стотици хиляди граждани са се борили с хитлеристите, и друга, която е снабдявала Третия райх със стотици хиляди войници, както и с голям брой есесовци и коменданти на концлагери.

Очи в очи с шокиращото свидетелство

В Полша книгата на Грос бе приета, честно казано, с изумление. Положителните реакции преобладаваха над критичните. Тук си струва да напомним, че от ХVIII век насам поляците са били склонни да се смятат за народ-мъченик - окупирани, унижавани и угнетявани от имперски нашественици.
Многократно в новата история - дали под руска или под друга чужда власт - поляците са били наказвани за това, че са наричали собствената си родина Полша. Хвърляни в затворите и убивани, полските патриоти в различните части на света са се борили - както те са казвали - "за вашата и нашата свобода". По време на Втората световна война над един милион поляци, без да са евреи, загиват в немските затвори и концлагери, а хиляди падат в борбата, сражавайки се рамо до рамо с английски, американски и съветски войници. По време на Варшавското въстание, продължило от август до октомври 1944 г., близо четвърт милион поляци намират смъртта си. След войната Полша се превръща в обект на пазарлък, в резултат на който западните съюзници се съгласяват тя да остане под съветско влияние, а границите й да бъдат преместени от изток на запад, което коства живота на много поляци, немци и украинци.
Гостоприемството на древните полски крале е причината Полша да приюти повече евреи, отколкото всички европейски страни, взети заедно. Въпреки че в периода между двете войни в независима Полша рязко се засилва политическият антисемитизъм, в същото време там разцъфтява политическият и културен живот на евреите. В контекста на казаното дотук, обвиненията на Грос подействаха като студен душ. Последните данни за общоевропейския колаборационизъм с нацистите, както и масовото участие в Холокоста, според мен помогнаха на мнозина полски интелектуалци, млади хора, политици и свещеници да приемат тезата, че и техните сънародници не са били невинни. Днес президентът, полското правителство и дори главата на Полската католическа църква кардинал Юзеф Глемп се извиниха за престъпленията, за които почти никой в Полша не беше чувал преди появата на книгата на Грос. Повечето критици дори го възхваляват, че е извадил на бял свят този мрачен епизод от полската история.
Естествено, има и такива, които "демаскират" Грос и неговата книга. В някои нападки присъства класическото обвинение за "еврейския заговор". Днес обаче те не предизвикват особен отзвук. Други критици изискват - и не без право - повече доказателства. Въпросът за ключовите проблеми в исторически аспект не превръща автоматично питащите в антисемити, но някои западни привърженици на Грос именно така възприемат онези, които изразяват съмненията си относно някои откъси от неговия труд. Никое историческо произведение не бива да се смята за свещена крава, особено книгите, опиращи се на ограничен доказателствен материал.

Евреите и вносът на революция

В публикуваните полемики за "Съседите" на преден план излиза обвинението, че авторът игнорира жестокостите на съветските окупатори. Действително, когато търсим по-ясен отговор на въпроса защо окупацията е подтикнала някои хора към крайна употреба на сила, трябва да се обърнем към по-ранната книга на Грос "Внос на революция", както и към други източници. Залавяйки се с най-противоречивата тема в историята на полско-еврейските отношения, а именно еврейското участие в комунистическото управление, Грос представя убедителни доказателства в полза на тезата, че в окръг Бялисток само незначителен процент от еврейското население се е ангажирал в съветските репресии, докато евреите от Йедвабне са били напълно невинни. Полските критици на Грос обаче - най-вече историкът Томаш Стжембош, известен специалист по въпросите на полското съпротивително движение в годините на Втората световна война - лансират аргумента, че в рамките на цяла Източна Полша броят на евреите, взимали участие в действията на комунистическата милиция и извършваните от нея престъпления, е бил непропорционално висок. В "Съседите" Грос пише по-сдържано, отколкото в по-ранната си книга, за радостното посрещане на настъпващата Червена армия, което голяма част от евреите организират през септември 1939 г., или за тяхното свръхпредставителство в Полската комунистическа партия.
За много евреи радостта при посрещането на Червената армия е била съвсем естествена - дори и поради това, че за тях тя е означавала спасение от фашистите. Както може да се очаква, при тези обстоятелства мнозина започват сътрудничество със съветския режим като милиционери или членове на политическата полиция. Грос с право напомня, че хиляди евреи са депортирани в Сибир, а голям брой отчаяни техни сънародници се обръщат към съветските власти за разрешение да заминат в окупираните от германците полски земи. Но защо да отричаме, че някои евреи са взимали участие в комунистическите престъпления? Евреите, както и всички останали, постъпват по различен начин.
Определени критици посочват, че укриващият се по онова време Васерщайн не би могъл да види всички жестокости, на които твърди, че е бил свидетел. Други се съмняват в показанията, дадени по време на процесите през 1949 и 1953 г., които според самия Грос са били проведени набързо (Мариан Каролак, който би трябвало да бъде осъден за подстрекателство към убийство, по време на окупацията е арестуван от германците за кражба и после изчезва безследно). Процесът през 1949 г. продължава само два дни, а по време на заседанията подсъдимите се оплакват, че в следствието им е нанесен тежък побой. През 1953 г. пред съда е изправен само един човек. В крайна сметка само един от обвиняемите е осъден на смърт, а след няколко години всички осъдени излизат на свобода. Някои историци, сред които и Томаш Стжембош, твърдят, че Грос интерпретира неправилно определени документи от процеса, отнасящи се до участието на немци в масовото избиване. Според Стжембош той не се е запознал с материали от други полски източници и дори не е проучил немските архиви.

Спорът за немското присъствие

Основният спорен въпрос е какъв е бил броят на германските жандармеристи или гестаповци на 10 юли в Йедвабне. Грос твърди, че те са били не повече от дузина и само са фотографирали клането (снимките не са открити). Във връзка с дебата за източниците на Грос правителственият Институт на народната памет командирова историк, който да прегледа немските архиви. Досега последният не е намерил окончателно потвърждение или опровержение за присъствието на немски войници в Йедвабне.
Спорът за немското присъствие води до друг труден въпрос, а именно: защо евреите не са се защитавали? Както пише Грос, те са съставлявали две трети от населението на Йедвабне, а поляците не са разполагали с огнестрелно оръжие. Когато някои полски критици зададоха този въпрос, авторът на "Съседите" отговори с горчивина, че еврейските бащи на семейства е трябвало да се грижат за жените и децата си. Но нали именно в защита на семейството си хората са готови да рискуват живота си? Добре е известно, че в екстремни условия някои полски евреи са били в състояние да се противопоставят на въоръжени до зъби есесовци, така че можем да зададем въпроса защо например еврейските ковачи не са грабнали чуковете, за да прогонят нападателите? От една страна те биха могли да се сблъскат с превъзхождащо ги по численост множество, но, от друга, фактът, че не са оказали никаква съпротива би могъл да свидетелства за присъствието на по-голям брой въоръжени германци. Накратко, съществуват условия за по-нататъшни изследвания и продължение на дебатите за клането в Йедвабне.
Грос безспорно е прав, когато напомня, че много поляци, които храбро са се противопоставяли на хитлеристите, са били антисемити и доста от тях са убивали евреи. Поне един от убийците в Йедвабне по-късно се е озовал в Освиенцим. От друга страна основателката на Жегота - единствената организация в Полша и в цяла Европа, чиято основна задача е била спасяването на евреите - е била яростна антисемитка и многократно е изразявала надеждата си, че евреите, които днес защитава, след войната ще изчезнат от Полша.
Нищо от това обаче не обяснява стъписващото деяние на стотината убийци - селяни и занаятчии от Йедвабне, нито отблъскващата пасивност на наблюдателите. Самият Грос не намира задоволително обяснение на случилото се.
Както е известно, в онези времена много от жителите на Източна Европа са участвали в инициираните от германците убийства. Още по-голям е броят на европейците, които са се радвали на съдбата на евреите или пък просто са си затваряли очите. Погроми, подобни на този в Йедвабне, са се случвали и на други места в Полша, както и в Австрия, Литва, Украйна, Румъния. В моята родина Унгария до 1944 г. властите по принцип защитаваха евреите, но когато започна немската окупация, същите тези чиновници усърдно арестуваха и изпратиха на смърт в Освиенцим общо половин милион унгарски евреи. Тъй като в Унгария репресиите бяха организирани от властите, обществото нямаше големи възможности да вземе участие в тях. След войната обаче пламъкът на антисемитизма се разгоря с нова сила - някои майки не пускаха децата си навън от страх, че евреите ще ги откраднат и ще им изпият кръвта. Някои също така се опасяваха, че евреите ще се върнат и ще си поискат обратно заграбеното.
Трудно е да се оцени заслугата на Ян Томаш Грос, който пробуди в полското общество волята да се изправи очи в очи с мрачните страници от своята история. Безспорен белег за неговия успех е безпрецедентният дебат, който преобърна съвестта на поляците. Някои от най-важните статии днес са достъпни на английски език благодарение на публикациите на либералното католическо месечно списание "Виенж" ("Връзка"), озаглавени "Thou Shalt Not Kill: Poles on Jedwabne" ("Не убивай: поляците за Йедвабне", под редакцията и в частичен превод на Уилям Бранд). Освен предговора на известния полско-еврейски историк Израел Гутман, там има текстове на Ян Томаш Грос, на главния му опонент Томаш Стжембош и на над 30 други автори. Не се съмнявам обаче, че ако Грос беше по-отстъпчив в някои свои обобщения, то аргументите му щяха да бъдат още по-убедителни.
Това, от което днес се нуждаем, е много добра воля от страна на интерпретаторите на историята. Няма да направим и крачка по пътя на помирението, ако не разберем, че всички етнически групи имат своите потенциални убийци, които лесно могат да бъдат тласнати към насилие. Засега обаче трябва повече от всякога да почитаме паметта на героите от онова време - поляците, спасявали евреи, бойците от еврейското гето, българските митрополити и политици, Свидетелите на Йехова и полските партизани - героите, които съумяха да отстояват своите убеждения и паднаха в битката срещу най-злия тиранин на нашето време.

Газета Виборча, 6 юли 2001

Ищван Деак


Ищван Деак е унгарец, професор по история в Колумбийския университет; съавтор и съредактор (заедно с Ян Томаш Грос и Тони Джуд) на книгата "The Politics of Retribution in Europe: World War II and Its Aftermath" ("Политиката на реваншизъм в Европа: Втората световна война и нейните последствия).





































1.На 22 юни 1941 г. от източните територии на Полша се изтегля Съветската армия, окупирала тези територии през 1939 г. по силата на пакта Рибентроп-Молотов и на нейно място навлизат силите на Вермахта. От 5 до 10 юли в редица села и градчета от този регион поляци, убедени в еврейския колаборационизъм със съветската власт, извършват кървави изстъпления върху своите съседи-евреи. - Б. О.







































2.Ян Томаш Грос е роден на 1 август 1947 г. във Варшава. От 1965 г. следва във Варшавския университет физика, а после - социология. През 1968 г. е арестуван за участие в т. нар. мартенски събития и изключен от университета. През 1969 г. напуска Полша. Защитава докторат по социология в Yale University (1975), професор в Emory University в Атланта (1983-1991). От 1992 г. преподава във департамента по политически науки в New York University. Главен редактор на сп. East European and Societies (1994-1998). Автор е на две монографии за изпитанията на полското общество под немска и съветска окупация: "Polish Society under German Occupation - Generalgouvernement, 1939-1944" (1979) и "Revolution from Abroad: Soviet Conquest of Poland's Western Ukraine and Western Belorussia" (1988). - Б. О.


3."Yedwabne: History and Memorial Book" Julius L. Baker and Jacob L. Baker, eds. Jerusalem-New York, The Yedwabner Societies in Israel and USA, 1980. Проф. Грос се запознава с интервютата, проведени от режисьорката Агниешка Арнолд с очевидците на събитията и получава нейното съгласие да използва заглавието на подготвения от нея филм "Съседите" за своето изследване.- Б. О.