Съмнителни поуки
В 39-ти брой на в. "Капитал" като "най-силното от седмицата" бе препечатана статията на Амелия Личева "Липсващите поуки", формално разделена на политически коректно съгласие с официалната позиция на президента Буш и... още по-конформно съгласие с неофициалната, но все пак отчетлива обществена нагласа, срещу която предупреждават Рудолф Джулиани, Едуард Саид и ред автори на "Ню Йорк Таймс" - гласове, които трудно бихме причислили към защитниците на тероризма, гласове, които трудно ще бъдат чути в нарастващата психоза, но чиито послания не заслужават да бъдат отминати като либерални еквилибристики.
Макар да намирам събитията от 11 септември за покъртителни и в никакъв случай да не смятам, че "Америка си е заслужавала станалото" (никой и при никакви обстоятелства не заслужава подобна зверщина), не мога да приема изведените в "неофициалната" част на статията на Амелия Личева "липсващи поуки". Смятам, че потресът от последните събития не ни дава право на избирателно виждане за предхождащата и съпътстващата ги история. Надявам се, че резервите ми към глобализацията няма да бъдат сметнати за антиамериканизъм (какъвто не изпитвам), а припомнянето за историческата неравнопоставеност на културите няма да бъде отхвърлено като защита на тероризма. Впрочем евентуалната антиглобалистка мотивация на евентуалните извършители е напълно непотвърдена хипотеза, а слагането под общ знаменател на всички противници на глобализацията би означавало да приемем за потенциални съюзници на Бин Ладен U2, Стинг и френското правителство. Боя се, че едрите опозиции в статията на Амелия Личева биха довели част от читателите до подобни изводи.
На първо място не смятам, че "антиглобализацията отпраща към състоянието на примитивния човек". Тази представа изглежда близка на европейското и американското съзнание, но това още не я прави адекватна. Еволюционисткият подход към културата е съзнателно налаган от институциите на британската империя още в началото на века като средство за социална консолидация на центъра и оправдаване на неговата експанзия. Обикновеният англичанин черпи представите си за другите краища на света от привидно научни и обективни инстанции като музеите и образователната система. Само че тези инстанции никога не са били истински обективни (и тук не говоря за принципната невъзможност да се постигне обективност). Както доказва Ани Кумбс в статията си "Етнографията и формирането на национални и културни идентичности"1, всеобщото образование и оформянето на музеите като общодостъпни за западния посетител имат за цел да приобщят всички социални слоеве в имперския център, като им внушат представата за географската разнородност като историческа стълбица, за европейската култура като последно стъпало на тази стълбица и за отдалечеността от европейския модел като белег за примитивизъм. Морфологическото и типологическото подреждане, при което племенните експонати се излагат редом с археологическите находки от каменната ера, внушават у посетителя усещането за собствено превъзходство и оправдават намесата на неговата държава в чужди земи като сблъсък на "бъдещето" с "миналото". Подобен е подтекстът и на стандартните учебници по история, и на историите на изкуството, които едва напоследък тук-там са заменени с по-честни мултикултурални изследвания. Последните обаче изобщо не могат да съперничат на изгражданата повече от век нагласа, а след 11 септември шансовете някой да се вслуша в тях са още по-малки. Още повече, че изложбите в Музея за модерно изкуство не се равняват по популярност на Британския музей или на музея Пит-Ривърс, още повече, че към училищното образование се прибавят внушенията на мощни медии като киното и телевизията (ориентирани предимно към западните зрители и онова, което те искат да чуят). Реално погледнато, географското различие не означава различие във времето, колкото и да ми се ще да е така, доколкото аз също съм продукт на този тип образование и доколкото се чувствам много повече близка до западната култура (как "тя" ме чувства, е друг въпрос).
От друга страна, твърди статията на Амелия Личева, глобализацията се различава от имперската експанзия по това, че самата глобална американска култура е еклектична и репрезентативна. Действително Америка е разнородна, но това не означава, че културата й е представителна за целия свят, нито пък че отделните й компоненти са равнопоставени. Естествено това не би могло да бъде упрек към самата американска култура вътре в страната, ако не бяха претенциите на САЩ да бъдат нещо като синекдоха на целия свят. Да очакваме африканците да се чувстват представени от наличието на негри в рекламите на Бенетон е прекалено. Очевидно е, че не всички култури са вписани в тази "представителна извадка" - България например не е. По-големи шансове имат онези, които традиционно присъстват в унаследената от колониални времена "световна съкровищница" като индийците например, както и онези, които представляват значителна част от американските избиратели. При това дори удостоените с представителство култури рядко успяват да избягнат стереотипите, били те положителни или отрицателни. В много случаи тяхната идентичност се свежда до "местен колорит", пъстра дреха върху "универсалното тяло" или мексикански подправки в инак класическия хамбургер. Нищо чудно, че за жителя на центъра тази идентичност изглежда "имагинерна". Защо да очакваме, че за съвременния нигериец например предлаганите като "висока и елитарна" негова култура дървени маски са по-достатъчни, отколкото киселото мляко и "Мистерията на българските гласове" за нас? Впрочем статията на Амелия Личева изобщо не споменава възможността за висока култура извън Европа и САЩ.
Извън местния колорит и елитарността другата предложена идентичност се крие в "паметта на един град... неговата архитектура... личната биография на хората, които живеят в него... биографията им като общност". Това може би се отнася за някое градче в Южна Франция, но рядко би могло да се приложи в "Третия свят", където общностната памет често е травматична.
В България също има градове, чиято "биография като общност" трудно би предизвикала носталгия по историята, чиято архитектура навява спомени за разрушения, а миналото в най-разумния случай бива заобикаляно. Но да искаме от жителите на Батак да търсят местен колорит в общностната си история е цинично. Същото се отнася за бившите колонии на Великобритания, Франция и Испания. И не е задължително да става въпрос за кланета, макар че те далеч не са присъщи само на ислямските колонизатори. Достатъчно е да си припомним историята на Африка.
Третата теза в защита на глобализацията представя универсалността като безспорно предимство на европейско-американската традиция. Само че конструктът "универсална култура" също има своята конкретна политическа история. Заместването на религиозната експанзия с културна се дължи на западането на религията в самия колониален център и на възхода на обучението по национална литература като "класическо образование за масите"2. При това се смята, че за подопечните народи ще бъде по-лесно да възприемат "универсалността" на литературния канон, отколкото християнските догми. Това обаче се оказва по-скоро пожелателно схващане, wishful thinking. Наивно е да се смята, че сикхите, мюсюлманите и зулусите до един ще се идентифицират с шекспировите герои3. Дори да признае универсалността на тази глобална култура, дори да се идентифицира с нейните ценности, жителят на периферията не става по-малко маргинален. При цялата си прокламирана еклектика "световната съкровищница" съвсем не предполага равноценност на богатствата в нея и киселото мляко или подправките нямат легитимиращата мощ на парижката мода например. "Е, разбира се, София е далеч по-провинциална от Лондон", допуска Амелия Личева и е права, макар мъката ми да не е точно липсата на достатъчно гастроли от страна на Мадона/Ботичели/бродуейските мюзикли. Предложената ни предполагаема утеха да знаем коя е Бриджит Джоунс и да ядем в Макдоналдс е изцяло консуматорска, равнопоставеност в правото да купуваш продукцията на центъра... Съмнително самоуспокоение.
При това тук изобщо не коментирам преди всичко икономическия аспект на глобализацията, обезценяването на труда в "периферните държави", затварянето на местните производства и т.н., просто защото не се чувствам достатъчно компетентна да разгледам този въпрос с необходимата дълбочина и точност.
Амелия Личева смята, че Ню Йорк е уязвен в своята специфика, но посочените от нея "специфични" качества са именно смятаните за универсални в т.нар. западна култура. Ню Йорк е най-малко специфичният, най-слабо маркираният член на реда "Париж, Лондон, Ню Йорк, Токио". Статията усеща това и защищава значимостта му именно като универсална въпреки експлицитните си твърдения. Оттук нататък всички описвани като "взривени" категории са вдигнати с една степен на универсалност нагоре. Вместо "взривена беше европейската идея за прогреса" четем "взривена беше и категорията "бъдеще". "Взривената идея за относителна устойчивост на аза" няма да коментирам, защото самата авторка вижда уязвимостта на тази теза. И накрая. Не знам какъв би бил коментарът на Бодрияр, доколкото знам, не се е изказвал. Съмнявам се, че би подвел Ню Йорк под общ знаменател с Тимишоара и Бейрут (CNN не го прави). А и не е там въпросът. Станалото действително е факт, покъртителен факт, който не бива и не може да бъде омаловажаван. Това обаче не означава, че контекстът на станалото трябва да бъде разглеждан като артефакт, който може да бъде префасониран с оглед на новата ситуация. Човек може да приема (или да не приема) необходимостта от дадена политика и без да смила съпътстващите я пропагандни клишета. Антиглобализацията не е непременно тероризъм или защита на тероризма. Изборът не е между Кока-кола и Бин Ладен.

Зорница Димова


Зорница Димова е докторант по американска литература в секция "Сравнително литературознание" на Института за литература към БАН. Занимава се с постколониална теория.


Както е прието, този текст първоначално е предложен в "Дневник", откъдето е отхвърлен по тайнствени причини. Затова го поместваме тук.
К


































































1 Annie Coombes, Ethnography and the formation of National and Cultural Identities, в сборника на Getty Summer Institute in Visual and Cultural Studies






































































































2 Описан например от Тери Ийгълтън в "Теория на литературата"





3 В статията си "Идеята за универсалността в литературата" Чарлс Ларсън описва как в час по английска литература се оказало, че нигерийските му ученици не знаят какво е целувка, тъй като африканците поне по традиция не се целуват. Следователно на него му било изключително трудно да обясни "Далеч от безумната тълпа" на Томас Харди. Charles Larson, Heroic Ethnocentrism: The Idea of Universality in Literature, The American Scholar 42(3) (Summer) 1973