Маргарит Минков или
песимизмът на нашето време


Съдбата на драматурга е противоречива. От една страна, той повече от другите писатели вижда реализирана връзката на своите текстове с конкретна съвременна аудитория. От друга страна, тази връзка изглежда някак изчерпваща функцията на драматургичния текст. Маргарит Минков пише и поставя на сцената пиеси в продължение на десетилетия и все пак първата му драматургична книга излиза едва посмъртно, след близо двайсет и пет годишна творческа работа. В нея съставителят Никола Вандов е събрал трите последни творби на писателя - "Камината", "Въведение в тяхната картина" и "Трета сряда" - заедно с корпус от поетически и публицистични текстове. Съгласна съм с него, че точно тези произведения - доколкото са различни от по-ранни пиеси с историческо-митологична тематика като "Жана д'Арк", "Вавилонската кула" и "Книга на царете" - образуват вътрешна цялост със своя проблемност, със своя стилистика и преди всичко със свое настроение, с атмосфера, която прави Маргарит Минков специфичен, почти сигнално разпознаваем сред останалите автори на 90-те години.
Първото нещо, което се чувствам принудена да призная, е, че не е лесно да се чете Маргарит Минков. Вземах и оставях книгата, започвах и спирах, накрая започнах да се пазя от нея, ако не бях в специално добро настроение. Защото - направо казано - тя въздейства депресивно, потискащо с една особена хиперболична нагласа към онези, за съжаление екзистенциални, проблеми, които нападнаха българската интелигенция през 90-те години в разгара на нейния порив към демокрация. И трите пиеси са написани в ретро-абсурдистка стилистика, която изглежда дискурсивно органична на чувството за безпомощност и безнадеждност, "душевно" присъщо на самата потребност да се напише подобен текст. Това е една отчаяна интелектуалистка патетика, която вижда света през фокуса на невъзможното и отреченото, на непостигнатото и непостижимото в социалния свят. Разбира се, винаги можем да поставим актуален акцент, като кажем, че това е светът на тоталитарната и посттоталитарна действителност, в която интелектуалецът, даже интелектуалното са или смазани от мрачната тежест на институциите, или маргинализирани до степен на непотребност; абсурдно различни, неадекватни до невъзможност. При Маргарит Минков има една особена и силно въздействаща в своята безнадеждност поетика на пространството. То е винаги затворено, неговите привично разкриващи топоси като вратата, прозорецът или камината са превърнати в парадоксални белези на невъзможния изход. И все пак съществува разлика с традиционната литература на социалните настроения. Там тази невъзможност е осмислена като резултат, като закономерно последствие от някаква исторически положена ситуация, докато тук имаме много по-тежкото усещане за универсалност, дори за автентика на неумението да се намери излаз. Най-страшната затвореност на пространството е духовната, тя е скрита в самата идея, че интелектуалното е предопределено за невъзможност в социалния свят. Интелектуалецът изглежда по дефиниция невротичен, затворен и депресивен - вечен пленник на своята обреченост да бъде интелектуалец. Независимо от драматургичните перипетии (по-често оскъдни, защото пиесите имат стриктно камерен характер) той разговаря единствено със себе си, другите са огледалната размноженост на неговото присъствие и на неговите проблеми. Изобщо поетиката на персонажите в текста се отличава с един особен ефект на прословутото myse en abime - всеки герой изглежда размножен в другите като единство на техните съвкупни прояви, които, от своя страна, представляват отгласи на един-единствен образ-глас. И това, разбира се, е образът-глас на самия автор. ("Автор" е лоша дума; не зная дали има термин драматургически говорител, но с него бих искала да означа отместената позиция на този, чрез който се пише текстът, от биографичната личност на автора.)
Книгата носи цифра I, което ни подсказва, че тя има желание да бъде първа в поредица, която би могла да представи по-цялостно творчеството на Маргарит Минков. Ако се появят и другите книги, възможно е да видим един по-различен, даже по-ведър писател. С драматургичния триптих, който четем сега обаче, Минков остава емблематичен автор на песимизма през 90-те години, неговите пиеси са вписани в една крехка традиция на интелектуалната съвест, която бихме могли да усетим в българската литература.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Маргарит Минков. Пиеси I. Издава Сдружение Летен театрален университет. София. 2001.