В последния ден на първия Международен фестивал "Есенни театрални срещи", който с успех се проведе в Пазарджик от 8 до 13 октомври т. г. се състоя и представянето на книгата на Пенка Калинкова "Парчета театър, мигове живот" (Пловдивско университетско издателство, 2001). Книгата бе представена от Никола Вандов, чиито думи поместваме със съкращения.

Уважаеми колеги,
Защо приех да кажа няколко думи за книгата.
Защото Пенка Калинкова е от изчезващото племе на театралните критици, които - особено тези извън София - трябва да бъдат включени в червената книга на съхранителите на театралната ни приемственост и духовност. Пенка Калинкова и Богомил Стоилов в Пловдив, Крум Гергицов в Русе, Сия Папазова във Варна... и вече съм затруднен да спомена други колеги, в чиито текстове повече или по-малко системно се запечатва празниците и делниците на извънстоличните ни театри.
Защото Пенка Калинкова гледа на театъра като на обект на обожание. Тя е влюбена в него, а не в себе си. Тя е почтена към театралните факти, има силно усещане за връзките между поколенията и епохите в един театър, открита е към новото, но не забравя и постиженията от миналите години. Когато един човек е гледал спектакли на Любен Гройс, когато е общувал с творец като него, той с горчиво спокойствие може да напише: "Много бели полета се ширнаха и в тях се нанасят случайни и кресливи люде и факти."
Защото подобни книги често са по-полезни за българския театър от някои дълбокомислени монографии. Те са богати на факти, на предаване духа и на критериите на времето. Те документират в себе си историята на възприемането на театъра, свързват в едно разпиляващите се песъчинки на отделните спектакли. Бих оприличил подобни книги с извайването на вместилище за изтичащия пясък на театралното време. А прочитането им - с преобръщане на пясъчния часовник: отвориш я и... потичат спомени, внезапни аналогии, не рядко - горчиви съпоставки.
Защото Пенка има честно отношение към критическата професия. Тя не прередактира статиите си писани преди години, а иска съхрани документалността им. Пък и нищо не налага такива промени, ако си бил искрен при писането на своите "отзиви". Очевидно Пенка Калинкова е била.
Защото спектакълът, дори и добър да е бил, умира. Рецензията, каквата и да е била - остава. Но суетата, изпълзяваща от всяка буква на тази баналност, не е сред аргументите на авторката. Тя иска отстранено, понякога дори критически да огледа отново своите текстове и пише към тях къси редове, които нарича "Лично и преживяно..." Те са навързващият сюжет, втората книга и в тази втора книга има понякога повече болка, горчивина, но и мъжество и мъдрост. Тя е по-лаконична, но не по-малко съдържателна. Тя е книга на отношението: как 2001 гледа към период, който безвъзвратно си отива. Но тук няма ни грам завист или ревност. Защото Пенка Калинкова е живяла и писала за такива спектакли, че може само да й се завижда на професионалната съдба.
Защото волно или неволно авторката е щрихирала доста плътно бъдещите летописи на театрите в Пловдив, Пазарджик и Смолян през последните две десетилетия на ХХ век. При това тя не ги откъсва от националния, а в отделни случаи и от по-широк международен контекст, защото пише и за гастроли на други театри в Пловдив, и за международни фестивали и т. н. Лакомо се стреми да отвоюва от забравата всичко, което е видяла в театъра през годините. Даже се учудвам на ентусиазма й, на онова особено чувство за професионален дълг, че ако аз не напиша, ако ти не напишеш, ако ние премълчим - какво ще остане... Кой изследовател на тези три театъра ще мине занапред, без да надникне в тази книга. Отговорът е простичък - никой! Защото книгата току припомня едно или друго име и на нас, по-зрелите. Вече само в книга може да прочетем, че е имало, например, актриса като Уляна Стойчева... И много други припомняния, които ще оцените, когато разлистите книгата. Така се воюва срещу забравата - проклятието на добрия театър и благодатта на лошия.
Четох тази полезна и влюбена книга, както препоръчва и авторката, "без предубеждение и без свръхочаквания". Просто с професионален интерес.